Творбите му поставят акцент върху психологията на малкия човек и как тя формулира ценностната му система в конкретни стойности
Всеки исторически етап дарява човечеството с харизматични водачи. Те носят бурни идеи за съвършенство в обществените порядки. Коват закони. Сриват династии и утвърждават нов начин на мислене. Отричат анахронизма на прежни поколения в схващанията им за света. За естеството на духовните ценности и за смисъла на живота въобще. Но символните лица на епохата са само част от своя народ. От сивата, безлика маса. Която се ражда, труди се и се възпроизвежда в непрестанна борба за оцеляване. В икономически трусове, социални противоречия и политически предизвикателства. Тя е в основата на социалната пирамида. Нейна мозайка от делнични съдби, равнодушно заличавани от времето. За да сторят място на други подобни съдби, после те пък на други. В биологичния кръговрат инкубират нови герои сред пяна от безлики човеци. Задачата им е да захранват, като разумни мравки, обществото с материална субстанция. Рядко някой се интересува от начина им на мислене. От стремежите и интимните щения, скрити зад примитивна същност. Това е свят на „малкия човек”, широко отразен в художествената литература. Съхранен по страниците й с покъртителни, весели, поучителни, мрачни истини… Без него тя не може да съществува. Защото какво е героична личност без множеството, както множество без своите водачи?
Малкият човек не е понятие-щампа. Той променя силуета си във времето, родило го за живот. Там е „уловен” от перото на съвременния автор, но мултиплицира същността си в развоя на бъдното. Съществува и в ХХІ в., макар трудно забележим в творбите на млади български писатели. Увлечени по уж глобални теми с трудни за разбиране послания. Ако въобще отправят такива към съвременния читател…
Позабравеният днес, но неизменно актуален Светослав Минков, блестящо е втъкал малкия човек в литературното си наследство. Откриваме го в пътеписите и фейлетоните. В приказките. В „Империя на глада”. В разказите, част от които с български привкус. Минков е урбанистичен автор. Затова героите му се лутат в дебрите на града. Улисани в дребни намерения, целящи да им донесат щастие. Или малко разнообразие в лудницата от повтарящи се дни. Те искат свое място сред околните. Подсъзнателно се стремят да са потребни със скромните възможности, дарени от живота. Който, обаче, налага сурови правила. По канона им част от героите бързо отрезвяват за действителността. Примиряват се, че са извън нейните реалности. И безучастно посрещат новото утро така, както равнодушно изпращат слънчевия залез. Обобщаваща творба за подобен извод е „Разказ за една бегония”. Гробен химн за самотата и обезличената човешка същност: „Какво мислеше тогава тоя петдесетгодишен мъж с плешива глава и безцветни очи? Дали момъкът с цигулката не му напомняше нещо от неговото собствено минало? Може би той сам някога е свирил на цигулка и е вярвал, че ще стане музикант. Децата тичат подир пеперудите и се мъчат да ги хванат. Станат ли възрастни хора, те дори не ги забелязват. На младини човек бленува и гони някаква цел, после косата му побелява или окапва неочаквано, лицето му се покрива с бръчки, ръцете му изтъняват като нозе на птица. Той потъва в плътната сивота на едно равно всекидневие, невидим за другите, незабележим за себе си. Мигар наемателят наистина живееше? Светът му беше чужд, до него не стигаше нито едно събитие, огромна пустота изпълваше цялото му същество”. Много близка на този герой е човешката градобитнина от „Наследници”. За сенките в нея кръгозорът е сведен до наивна надежда, че ще получат нещо от роднината-скъперник. И че ще разчувстват душата му с лакейско безгръбначие. Финалът е обидно красноречив. Птицата на щастието рядко каца върху бедняшко рамо. Само веднъж и само в притчите. Зад цветните им думи се зъби борбата за оцеляване. Делникът е безпощадно ясен. Той поставя пред всички химери блаженството на пълния стомах. Другото, както става ясно, е празна работа и откровено губене на време…
Понякога малкият човек на Минков проявява борбеност. Наистина – мимолетна. Ала достойна за уважение с противенето на злото. На ориста да е биологичен тор приживе. По който стъпват родените с късмет, без да виждат „низши” люде. Колкото и да е странно, те също имат достойнство. Отстояват го с жалка гордост, преди държавната машина да ги смачка. Законите не се влияят от чувства. И тук политическата сатира и сарказмът, използвани от автора, въздействат с цялата си горчива многопосочност: безработният Бил е арестуван, а семейството му – изхвърлено на улицата. Във време на расова дискриминация намира смъртта си негърът Фред Стюарт, носител на орден „Пурпурно сърце”. Той се противопоставя на белия пастор и иска спечелената си награда. Което е достатъчно да бъде „вразумен”. Тези и други разкази на Минков носят политическо внушение, защото са писани в годините на Студената война. От редовете лъха принудителна идеологизация, която авторът не може да избегне. Създаден доста по-рано, разказът „Филантропична история” припомня близка поука: че правото е винаги на страната на силния. Други творби – „Асфалт”, „Орден”, „В сивото ежедневие”, „Кучешка история” и пр., поставят акцент върху психологията на малкия човек. И как тя формулира ценностната му система в конкретни стойности. Пенсионирани учители се стремят към столичния град. Бай Петко архиварят наяве сънува орден. Друг архивар очаква лотарийна печалба, а животът на Асадур Трембелян изтича под стрелките на поправяните часовници. В тези редове често отсъстват алегорията и гротеската, на които Минков е майстор. Заместени са от тъжен хумор и съчувствие и приличат на снимки от прашна действителност. Авторът не търси пътища, по които малкият човек да извиси скромната си личност. Да бъде забелязан от съвременниците и оценен по достойнство. Да застане в първите редици на обществото, да го води към просперитет. Той само констатира феномена „малък човек”. Изучава го в разни ситуации и го индивидуализира. Но финална негова задача е да го обобщи. Няма съмнение, че част от героите са наблюдавани от натура. Литературният им образ е актуален и днес в съществуващото социално деление. От проблемите на държавата Лампадефория в 30-те години на миналия век (когато е създаден едноименният разказ), та до сега. С изненада откриваме, че апелът на крал Бодил ІІІ няма преходност: „Лампадефорци! Световната криза шествува като зла чума по цялото земно кълбо. Тя не пожали и нашата хубава страна, която преживява дни на тежки изпитания. Празните железни каси в държавната хазна напомнят надгробни паметници на нашето някогашно благополучие. Мнозина от вас гладуват, защото са останали без работа, а държавата е безсилна да им се притече на помощ. Но нека това не отчайва никого. В днешния трагичен момент отечеството се нуждае от хора с несъкрушимо самообладание и с твърда вяра в щастливото бъдеще. Безработни граждани на Лампадефория! Дигнете гордо глави и хвърлете поглед към безкрайните родни поля – едничкото благо, което ви е останало. Идете всички там и докато трае кризата, яжте до насита тлъстата сочна трева с героичното съзнание, че вършите един велик патриотичен подвиг. Грядущите поколения ще си спомнят със сълзи на очи за вас и имената ви ще светят със златни букви в славната история на нашия народ. Нека бог ви закриля и подслажда с повече витамини тревата, която ще пасете. Амин!”
Апатичен в същността си, или дребен хитрец, физически непривлекателен, наивно вярващ, че светът все пак е за всички, героят на Минков не е безучастен към магията на любовта. Той иска да обича и да бъде обичан. Да се грее върху семейното огнище и по нищо да не се различава от околните… Уви, животът му забранява и това. Беба и Буби в „Алхимия на любовта” докосват аромата на интимната хармония, която бързо загнива в делнични миазми. Клопките на безпаричния делник превръщат оптимизма на двама млади в непотребен спомен. Ехидната намеса на родственици в семейния храм, сякаш мътна вода, подронва доверието им един към друг. Финалът е предопределен, падащата в човешкото блато стълба на оптимизма – неусетно извървяна: „Обезверени, озлобени и все пак някак смешно горди в немотията си и в своята залязваща любов, една дъждовна сутрин нашите герои натоварват багажа си на една кола и напускат завинаги малката къщица на улица „Майски букет”. Клатушка се колата и разтърсва английските мебели, подрънква отстрани един чугунен леген, а съпругът крачи като на погребение и носи внимателно в ръцете си саксия с фикус. И в това тъжно чергарство на двамата съпрузи, които са мечтали за слугини, за готвачки и за собствен апартамент и които сега изчезват някъде на другия край на града, свършва приказката за любовта. Беба и Буби са вече мъртви. Нови хора с оловни сърца вървят подир колата с багажа. От някогашното минало остава само един сватбен портрет с излъгани усмивки.”
В „българските” разкази на Минков малкият човек прилича на тъжен Хитър Петър. Позната от фолклора, торбата с добри лъжи и хрумвания е безсилна пред ръбатия живот. Който открито се подиграва с него. Храчейки върху дребните му надежди в делнична мъгла. Това внушение се откроява в почти всички авторови произведения след диаболичния период. Под перото героят е унифициран. Без да губи спецификата си и колорита от далечни краища на света, родили го за делнични страдания. Виждаме го бедняк в Америка, или дребен чиновник в Япония през Втората световна война. Може би е мургавият Франсоа от кораба „Флорида”, или берачите на кафе в Бразилия? Нерядко е втъкан в алегоричното огледало на писателя – „Новият Робинзон”, „Приключения в рая”, „Джуджето Тинтирин”… Малкият човек е симпатичен на Светослав Минков. Може би поради тази причина авторът рядко ползва възможностите на латинската сентенция “Nomen omen” – че името е знак за съдбата на човека в подарените години. Която иначе е сред отличителните белези в творческото му наследство. Все пак по редовете щъкат Благоцвет Печигаргов и гражданите Ахтаподови, „героичният” Всепобед Разгромов, Хераклит Галиеев, Марко Тотев, гражданинът Дроздев… Писателят запознава аудиторията с образи, еднакво характерни за две политически епохи, на които е съвременник. Открива ги и ги защитава от политически и икономически ситуации, в които се гърчи сивият им образ. Разсъждава какъв би бил малкият човек в по-високи етажи на социалната грамада. Дали би запазил чистотата на първичната си същност? Или тънката отрова на материално добруване ще убие личността в душата му. Ще обезличи природната му индивидуалност, лишавайки я от духовна красота и християнска обич към ближния. Авторът е тънък психолог, който, след пътуванията си до разни кътчета на планетата, може да прави мащабни изводи. Съзнава, че всички хора си приличат по копнежа да живеят добре. Как именно, решават обстоятелствата, моделиращи ги в хода на отреденото човешко време. Но към всички са отправени десет безсмъртни истини за хармония, спокойствие, съзидателен бит, морална чистота. Смисълът им прави равни всички. А пренебрегването му осквернява олтара пред гражданския мир. На божественото в нас, пред което, като морски отлив, трябва да се дръпнат всички мътни, дребни страсти. Минков вярва, че тази възможност, засега утопична, ще се възцари на Земята. Но разбира, че съвременниците, борещи се за правото на поредно утре, са твърде улисани във физическото си оцеляване. Големият град предлага много наслади и удоволствия. Те са недостъпни за малкия човек, но може поне да помечтае за правото на мимолетен грях. И как някога ще пирува на трапезата му заедно с могъщи герои на деня. Докато животът приземи мечтателите край коптора, който им е милостиво отреден. Затова авторовите сарказъм, алегория, сатира, парещо иносказание, не само бодат. Те подбуждат към размисъл за много въпроси, не непременно политически. Малкият човек винаги ли ще броди по света? Какво е потребно, за да израсне до универсална личност в социално равенство, без висши и низши люде? Революционен грохот ли е нужен, или търпението на мъчителна еволюция? Може би сам авторът, оприличаващ се приживе на кактус, няма ясен отговор. Но е прозрял, че хората се раждат еднакво голи и безпомощни пред света. От който си отиват прекалено рано, без да отнесат в отвъдното нещо от себе си. Зад тях остава споменът. Не за малък човек, или чутовен водач. А за доброто, което са съзидали с вещи ръце за околните, за родния край, за новите личности, идещи след тях. Това е най-голямата награда за всеки, преди да стане реалност изреченото от пророчески уста: „От пръст си, човече и на пръст ще станеш!..”
Георги Н. Николов
