В новата книга на Боян Ангелов за същността на човека пулсират прозренията на месия, решил да открои красивото от грозното, стойностното от маловажното, вечното – от суетата на краткия миг
Една латинска мъдрост гласи: „Думите отлитат, написаното остава.“ Няма съмнение, че тя с пълна сила олицетворява и поетичното творчество, когато то е цветно, въздействащо, стойностно, запомнящо се. Когато в неговия епицентър е човекът – уж несъвършено подобие на Създателя. Привидно залутан, хаотичен, впримчен в сивотата на отредените му години, а всъщност – скрит от погледа на околните вулкан от мисъл и страсти. И едновременно: демиург на вселената и ваятел на собствената си орис – в теистично усамотение, или сред тълпа от хиляди други човеци. Ден след ден устремени след ята светли надежди, или изпращащи в тъмна апатия времето в неговия безкраен бяг. Но какъвто и да е лирическият герой: млад, стар, красив, грозен, вдъхновен мечтател, или практичен реалист, той трябва да е убедителен пред взора на читателската публика. Да бъде късче от живата плът на обществото и негов верен изповедник. Достоен за доверие и запомнящ се дълго в рояка от всекидневно излизащи печатни заглавия…
Именно такъв е той и в новата книга на Боян Ангелов „Реставрация на обелиска“, изд. „Захарий Стоянов“, 2019 г. „Авторът непрекъснато се опитва да облече в оригинални поетични образи размишленията си за свръхпредназначението на човека – отбелязва в предговора Иван Гранитски. – И то главно човекът на нашето време, разкъсван и раздиран от противоречия и съмнения, възторзи и резигнации, колебания и непоколебима решителност. Позоваването на митологически и исторически персонажи помага на автора да направи сравнение при движението на човешкото съзнание през вековете, да разсъждава върху това променя ли се нравствеността на индивида през хилядолетията и каква е примерно разликата между гражданите на Елада или древния Рим със съвременния човек? Тази тяга към философициране на поетическия изказ ражда и особената парадоксална конструкция на някои от творбите – там често ще открием антитезата, параболата и даже оксиморона.“
Сборникът е изграден от три взаимно допълващи се части: „Плахо пламъче“, „Реставрация на обелиска“ и „Перлата на окото ми“. Като в първите две основно преобладава дълбокото вникване на Боян в психологическата енигма на нашия съвременник. Залутан в диплите на битието, където търси личностното си „аз“; въоръжен с търпение и морални сили, или пък попаднал в призрачния град на алиенацията и отчуждението. Понякога склонен към откровена самопреценка, много често – роптаещ срещу първоизточника на гражданското зло, ставащо все по-осезаемо и нагло:
Отдавна всичко е за продан.
Дойде и за душите ред.
По някакъв полуприроден
закон възлизат най-отпред
най-ненаситните гадини
с продажните си пипала.
А онзи, който покори ни,
подхранва тези начала
с трохи от своята вечеря,
очите ни запълва с кал… „Рапсодия в сиво“
Лириката на Боян Ангелов е мъдра, одухотворена, философски задълбочена. В нейната екзистенциална плоскост се отразява смисълът на съществуването. На житейския кръговрат, в границите на когото мислещите мравки играят отредената им от провидението роля от раждането чак до смъртта. Градят кули от слонова кост, или трезво отброяват броеницата на дните в търсене на късче хляб. Неусетно идва равносметката на изминатия път. Гневът от гражданската дисхармония постепенно изстива и се трансформира в равновесна асоциация за случващите се неща. Все примери от вечната борба между доброто и злото, борещи се за надмощие откакто свят светува. Морален еквивалент на случилите се превратности е неизменната скала на нравствените ценности, върху които се крепят устоите на обществото през нечакани политически, исторически и социални трусове. Човекът е отражение сам на себе си върху нещата, които е съградил и оставил на бъдното потомство. Разбира се – върху интелектуалния лик на поколението, към което сам принадлежи. Стиховете на Боян Ангелов приличат на нефритени плочки от безсмъртно домино, което човечеството реди от самото си зараждане в опит да отгатне призрачното бъдеще. Без да отрича настоящето, съграждащо нов полет към ореола на звездите. Лириката му е ярко метафорична, наситена с подтекст и иносказателност. Едновременно за тленността на хорската същност и безсмъртието на мисълта, която ни посреща с първата глътка въздух и последна ни праща някъде в небитието. За разума и волята, отличаващи ни от безсловесните твари, с които делим пътищата на планетата Земя. Често те са грапави и стъписват с неизбродната си същност. Тогава, пред прага на настъпващото отчаяние, на помощ ни идва магията на римуваното слово с неговите благословени адепти:
Ще разбере ли някога поетът, че
и стиховете носят утешение?
Или, в сумрачна гибелност облечен,
ще търси път
към другите селения?
Години нежни замъци градеше той
и искаше там да живеем ние.
И не разбра, че е прекрачил в бъдещето,
преди злокобата
да го убие… „Поетът“
Що се отнася до третата част на книгата – „Перлата на окото ми“, тя е полифоничен химн на българската история, на нейната героика и духовна извисеност. Стиховете ни срещат с Йоан Лествичик, Добри Чинтулов, Нешо Бончев… С Иван Вазов, Христо Смирненски, Гео Милев, Никола Фурнаджиев, Богдан Овесянин. Припомня ни трагедията при Демир Хисар с гибелта на Димчо Дебелянов, възражда Иван Нивянин и ни прави съпричастни с казаното за Александър Геров, с посвещенията на Никола Вапцаров, Васил Воденичарски, Евтим Евтимов и пр. Днес, в ХХI в., живеем в откровена културна безтегловност и съмнителни естетически ценности, свободно нахлуващи у нас от „цивилизования“ свят. Широко рекламирани от безмозъчни кукуригащи глашатаи срещу калните 30 сребърника. Патриотичният ни пантеон бе откровено подкопан след вододела през 1989 г., а националните ни герои са откровено загърбвани и подвигът им – премълчаван. Затова без преувеличение ще кажа, че тази трета част в същността си увенчава общия идейно-естетически замисъл на книгата. Споява делото на тези люде в жарка комета, пареща студени сърца и заспали съвести. Показва как трябва да се служи пред светия олтар на България. Свързва миналото и днес и ни подтиква към размисъл: „Кои бяхме, къде отиваме и защо?“ И заслужаваме ли да дишаме въздуха на родината, тук у нас и някъде в странство? Какво да се прави, кой ще ни даде пример така, че да не го загърбим?
На дядо Добри му е задушно.
Не вижда, но чува как стене Балкана.
Опипом търси из тъмната памет.
Говори си нещо, нещо намира.
Несръчно препасва сабя френгия,
знамето после развива, развива
и тръгва в мрака –
къде… отива?… „Добри Чинтулов“
Много още може да се говори за новата стихосбирка на Боян Ангелов „Реставрация на обелиска“, но тя трябва задължително да бъде прочетена, за да постигнем мир със себе си и удовлетворение за поднесените по страниците истини, търсени напразно от нас в шума на делника. Ще споделя нещо друго. Понякога срещам за съвременни автори определения като „литературно явление“ и други бомбастични хвалби. Сигурно е така, а и аз съм го правил. Кой обаче ще остане в историята на съвременната ни литература, само безпристрастното бъдеще ще покаже. Но че Боян е истински син на своето време – честен, проницателен, откровен до болка и ярко одухотворен, е повече от видно. В лиричните му картини за същността на човека пулсират прозренията на месия, решил да открои красивото от грозното, стойностното от маловажното, вечното – от суетата на краткия миг. А безспорният му талант нито за миг не допуска компромис с прозренията, които потокът на мисълта донася до нас като пролетен повей.
И все пак – защо реставрация на обелиска? Нека завърша с финала на едноименната творба:
Реставрацията значи да отнемеш
от себе си
и на ближния
да дадеш
отломъчето
надежда.
Така е, прав си, приятелю Бояне! Хвала на перото ти…
Георги Н. Николов
