Публикацията е част от текста “Свободният ловец сред лоното на словото” на Радослав Игнатов. Разделили сме комнтарът му на няколко части, които може да следите на нашия сайт.
Радослав ИГНАТОВ
Краят на умствените забавления отдавна трябва да е приключил.
Но защо в този период от живота ми всичко живо край мен се беше вече забъркало в политическия калабалък, защо беше тази неистова битка да се настаниш във властта, защо – не успееха ли да се влеят в моментните й временни структури, – с неописуема злоба, гняв и копнеж се втурваха в редиците на опозицията, също тъй конюнктурна и временна, докато самата тя вземе властта – досадно по-конюнктурна и по-временна, с подлостта и злъчното си двуличие, с подготвените си преди един Бог знае колко време сценарии за действие, с неграмотността, липсата на компетентност и какъвто и да било опит в областта на държавническите структури и институции, със служебните и временните си правителства, с Валутния борд, който донякъде сложи юзди на дребните шмекери и крадци, на корумпираните политически функционери с всякакъв цвят и калибър, на организираната престъпност. Тоест, изречено с думите на Хорхе Борхес, всички ние си останахме сенките, които разговарят, срещат се, смеят се или плачат, карат се или се радват, общуват и се разделят, празнуват или тъгуват с други сенки, тям удобни – смъртта не е пъстроцветна, а бяла и черна; бяла и черна, но тържествуваща и танцуваща, защото е вечна, докато хората, всички хора, са багрени или шарени, но пък вдървени или печални, тъй като знаят: цветността е до време, безцветността е тяхната вечна участ, по-точно, нашата вечна участ: смъртта!…
… Станалият за нула време високомерен свят, самонарекъл се „демокрация”, по детски невинно, но упорито ме дразни със своята празнота. Веднага след промените от 1989 година, които бяха направени не само в името на нашите деца, а и на целия останал живот, ние започнахме да подготвяме децата си за този живот. Днес управлението на страната е в техни ръце, в техни ръце са политиката, икономиката, културата, спорта и всички останали сегменти от областите на човешката дейност. Добре или зле, те се справят. Справят се не защото са кой знае колко енергични, подготвени, знаещи, можещи и могъщи, а тъй като механизмите на битието не са спирали нито за миг да работят във вековната си инерция. Тези механизми не са нито от вчера, нито от днес – най-малко са измислени от децата ни. Децата ни обаче продължават да са незрели и на 40, и след петдесетте, а не спират да се държат не като работещи хора, държат се като първооткриватели на света. Научили се да работят, макар и виртуозно с компютъра, поведението им е на хора, изобретили компютъра. Това е само част от бедата.
… Категорично не възприемам войнственото поведение в българския вариант на постмодернизма. По много причини. Една от тях е, че много преди представителите му да предявят претенциите си на писатели и поети, по една или друга случайност и при едни или други обстоятелства аз вече се бях запознал с някои от основните играчи в тази завера. Преди да се овълчат и да повярват в своята изключителност като личности, това бяха слабохарактерни издания на човешката раса, чиито места на сцената набързо бяха подготвени от политическата конюнктура, ръководена в това време от подобни на тях самоизмислили се инфантилни мърморковци, които вече на възраст, все още приличаха на деца, оставени от родителите си сами вкъщи. А оставиш ли детето си само у дома, първото нещо, с което то се захваща, е да започне да разглобява и да ломи. За тях всичко в живота беше все още игра. В безпризорните си занимания те разпарчетосваха, чупеха, трошаха, съсипваха и газеха всичко, попаднало пред очите им. След това повечето от тях забиваха по чужбина.
… защото на младини човек намира свободата си в неизвестността на света. Възрастта го принуждава да я търси в баналностите на познатия бит…
… Постмодерният човек работи с ограничена интелигентност, той има несръчен, профилирано образуван, самозадушаващ се пясъчен ум.
… По-голямата част от тези създания нанесоха непоправими щети не само в литературата, но и в целостта на българската държавност. Наричахме ги с приятели „чекиджии”, тъй като в бъдещата им мъжественост имаше още от пръв поглед нещо съмнително. Но те поотраснаха и на онези от тях, които запазиха пола си, един ден се наложи да сложат върху лицата си маската на огорчението и разочарованието – недостойната за знаменателните им личности публика не разбираше гениалните им творби! Останалите се преквалифицираха в научни работници и до ден днешен разпространяват сред студентите съмнителните си познания в областта на недоловимото от живота. С това те забавляват много себеподобни, които освен че никога няма да станат писатели, никога няма да се превърнат в интелигентни читатели. Защото на тези момичета и момчета им се губи чувството за цяло едно развитие на българската литература. За да прикрият този факт, те се опитват да гътнат всичко, направено в областта на културата преди тях. В същото време не спират да си представят света като сбор от случайности, възникнали под небето, благодарение дейността на собствените им многознайни особи.
… В рамките на една цивилизация от зида й не бива да се изтръгва нито една тухла. Интелигентните народи и нации винаги надстрояват. Ние не сме от тези народи и нации. Последствията от това са печални. Точно поради този очебиен, многоутробен в износването си факт, всяка една от областите на човешката дейност в страната ни има скоклив, недовършен, фрагментарен, антологичен характер. Приемственост няма. Без да проучат изобщо моделите на световната, а и българската „модерна” поезия, най-младите труженици в областта на българската книжовност скочиха направо в постмодерната литература. И ако като текст „Краят на историята” на Фукояма много отдавна беше отнесен от фундаменталните мислители на ХХ век към грешките в едно необикновено късогледо и крайно безотговорно политическо мислене, то в първото десетилетие на ХХІ век българските постмодерни мислители с изключително шумно старание направиха далечните си аналогии между „свършилата се” история на Фукояма и развитието на поезията. С даскалско твърдоглавие те предвещаваха смъртта на поезията и правеха всевъзможни опити да доведат събитийно нещата до този свършек, като някои от най-безочливите измежду тях едновременно с това си подготвяха резервни пространства в областта на традиционното българско стихосложение – при това, стихосложение класическо дотолкова, доколкото беше подсигурено с неспокопсани рими от римния речник на българския книжовен език; чувството за ритъм Господ беше пропуснал да им предостави на разположение. Като имаха предвид наградите, които получаваха в разрушителната си дейност, те със сигурност вярваха, че призовите места в поезията винаги са се раздавали по наряд, стига да те има на сцената.
… С един от неуморните представители в областта на тази деятелност се запознах при едно от принудителните си завръщания в града, където бяха преминали детството и моето юношество.
В лицето на младия все още по онова време човек имаше нещо необяснимо старо, отсъстващо, приковано някъде другаде. Бях му доверил някои от болезнените тайни на своя живот, той на мен, много повече. Разкрил се беше пред мен след като аз го бях сторил, и го беше направил съвсем пресметливо. Това ме накара почти веднага след разговора да се сдобия с усещането, че петите на този човек са космати. Но вече бе късно. Освен че и днес се възползва от някои мои професионални идеи, които бях имал неблагоразумието да развия пред него тогава, за нула време той беше успял да направи тайните ми достояние на целия град, което по-късно превърна живота ми в ад.
Очаквайте следващата част на 6 април.
Вижте още:
