Духовните постижения не се раждат в разделение на прослойки, а в общност, защото носещата сила на вярата е в общението – това помежду ни и с Бога
Проф. д-р Николай Шиваров е потомствен богослов, виден наш библеист и езиковед. Основна сфера на проучванията му са тълкувание на Стария Завет, въпроси от старозаветната история, библейската археология и херменевтика. Автор е на множество трудове с широк тематичен спектър.Преподавател в Богословския факултет на Софийския и Великотърновския университет, и в Нов български университет. В миналото изнасяше лекции по библейска археология във филиала „Любен Каравелов” на Пловдиския университет в Кърджали.
-Откъде и как започва будността на нашето съзнание, проф. Шиваров?
–Тя е и даденост, и призив, и провокация. Особено силно грее в тласъка и трепета на книжнината и на живото слово. Намира се също и във всеки малък принос, който умножова, надгражда доброто и любовта в местен и глобален мащаб.Моралът и етиката също много разширяват границите на будността. Други нейни белези са чувството за отговорност, за съпричастност, за единение, а не за изолация и самота. Усеща се, когато знаеш, че работиш за другите, а и те правят това за теб. Много важно също е да можем да стъпваме в търсенията си върху постигнатото от нашите деди, също и споменът, привързаността ни към него да е една жива традиция, а не музейна експозиция. И оттам нататък да можем да го обогатяваме, да го надграждаме, да го актуализираме, според повелите на времето. В противен случай, ще си останем само остатък от миналото, ще се превърнем в една витрина, без да разберем най-важното – действеността чрез много усърдие, много работа, и то преживяни чрез едно свързващо целите и идеалите единение.
-А как се стига до това най-трудно осъзнаване на единените цели?
-Пътищата са толкова много, колкото са и хората. Важното е да не се подценява нито една от тях и да се насърчава всяко едно старание. За така трудното постигане на тези дълбини на съзнанието е нужен добър старт в семейството, после в училището и в обществото. И най-вече е необходимо общо старание и координация между всички институции и обществени фактори, допринасящи за това. Мощното обединение през Възраждането е било възможно заради това, че всички са били присъединени около най-могъщите тогава духовни центрове – църквата и училището. Независимо от общественото си положение, всички хора са били редом до свещениците и до учителите. И всички заедно, съвместно и спонтанно са участвали в църковния живот и в образователните повели. Духовните постижения не се раждат в разделение на прослойки, а в общност, защото носещата сила на вярата е в общението – това помежду ни и с Бога.
–Сега кой и с какво може да провокира раждането на тази сила?
-В това е грешката ни, че винаги сме чакали тази сила да дойде отвън. А призивът за нея първо се ражда отвътре, чрез един процес на натрупване, определен според тревогите и съмненията на времето. Но тук е нужно припомнянето, че от натрупването на злоба или на някои други пороци не може да излезе нищо добро. Нещо повече, обичта може да превърне и омразата в добро. Силата на любовта е всеизвестна и пробуждането на съзнанието започва с нея. Сега е особено нужно младите да открият тази сила и да тръгнат по нейния път, а ние възрастните, ако искаме да провокираме това развитие, също трябва да се променим, колкото и да ни е трудно да го направим. Теоритично го знаем, защото познаваме примера на Иисус Христос, но за да го следваме, е изключително трудно,защото това ще означава да изкореним лъжата, измамата, лицемерието, омразата, гнева и всички пороци. Засега това ни изглежда невъзможно, но все пак трябва да търсим конкретни проявления и отговори на търсенето си отново чрез обичта, дори и реалността да не ни подтиква към това.
–Може би, вече се нуждаем от нови духоведци, от водители от нов тип?
-Винаги, когато това е било нужно, те са се раждали от недрата на народното възземане. Но още по-наложително е да открием истинския водител в себе си и всеки ден да разгаряме своето духовно пламъче, а не да го загасваме с безразличие и хладнокръвие. Защото знаем, че запалка и кибрит за външно запалване могат да се намерят на всяка будка, но насила отвън духовен пламък не може да ни се даде. Такива усилия биха били напразни. Никога не трябва да забравяме, че у всеки от нас гори свещеното Божествено пламъче. Така че имаме какво да разгаряме. Най-добрият катализатор за това горене е отново обичта, любовта, но първо трябва да ги отглеждаме в своето сърце, после – в своето семейство, в своята среда и така да ги превърнем в щафета. Защото само те могат да ориентират съзнанието ни към жертвеност, взаимопомощ и действеност.
– Това означава ли, че Богословието ще премине в Богодействие?
–Православието, ортодоксията, винаги са означавали правилно постъпване, повдигане, съживяване чрез духа и винаги в него е имало разбиране, че думите раздвижват, но примерите трогват и довеждат нещата до зъвършеност. И това разбиране почива на думите на Иисус Христос и на пророците, че любовта към Бога преминава през любовта към човека, към ближния. А приелите Божията любов трябва мъдро да пренасят този принцип във времето и да го прилагат в дела като създават мотивации и чувста за обич и любов, въпреки трудностите.
Интервю на Лияна Фероли
СБП
