Лалка ПАВЛОВА
Художествената опозиция „гледам – виждам“ не е нова в българската литература – достатъчно е да си спомним финала на популярното Вазово стихотворение „Отечество любезно“ („… но ний не видим нищо, нам нищо не ни трябва/ доволно е че даваш покривката и хляба…“) или оня слепец-романтик дядо Йоцо, който единствен сред „окатите“ си съселяни успява „да види“ лицето на свободна България. При Иван Гранитски обаче тази опозиция разширява смисловите си параметри и се превръща в троична: „гледам“ – „виждам“ – „провиждам“. Т. е. мисълта на неговия лирически говорител прекрачва границите конкретното познание за минало и настояще и очертава контурите на бъдещето. Тази фундаментална мисия на лирическия говорител е заложена още в семантиката на паратекста на поетичния цикъл „Отечествени видения“.
Думата „видение“ отвежда реципиента към т.н. екстрасензорни възприятия, които са заложени у всеки човек, но не при всеки са достатъчно добре развити. В психологията са познати няколко начина, по които човекът интерпретира входящите в него енергии на мисълта и чувството, активизиращи неговото въображение: по един начин реагират интуитивните хора, по друг – мечтателите, по трети – пророците. Последният тип – пророците – притежават способността „да виждат“ мисълта като знание, което засяга не само собственото им настояще и бъдеще, но и това на другите, на общността, към която принадлежат. Явно е, че лирическият говорител на Иван Гранитски принадлежи именно към този трети тип интерпретатори на енергиите на битието – пророците, защото неговите видения са определени като „отечествени“, т. е. те имат национални измерения. Въпреки че думата „отечество“ притежава предимно гражданско, а не религиозно значение, имплицитно е подсказано чрез множеството позовавания на митологични и библейски образи в текста, че „виденията“ на лирическия говорител ще имат не само национални, но и вселенски измерения. По принцип семантичният заряд на понятието „видение“ се дистанцира от минало и настояще и се обвързва с тенденциите за създаване на нещо ново, формиращо желанието за промяна, предизвикано от неудовлетворение от реално съществуващото. Така, както Мойсей пожелава да промени робската участ на своя народ и го повежда през пустинята, за да го отведе в обещаната му Ханаанска земя. Видението често е обвързано и с просветление, с откриването на пътя, по който може да се осъществи промяната. Да имаш видение обаче не е достатъчно, за да бъде тя реализирана. Необходимо е човекът, получил това видение и просветление, да положи максимални усилия, търпение и амбиция да приобщи към своята идея за промяна достатъчно последователи, за да може с общите им усилия тя да бъде постигната. Именно в такава позиция Иван Гранитски поставя своя лирически говорител в цикъла „Отечествени видения“.
Текстът на произведението е изграден от девет фрагмента. Девет е числото на целостта, числото на „ян“ – светлата част на нещата, свързана със слънцето и въздействието на светлината на духа. В качеството си на последно число от поредицата, то възвестява едновременно края и началото, т. е. пренасянето на нова основа – завършек на цикъл, затваряне на една верига и отваряне на друга. Така, както деветте месеца са необходими за цялостното развитие на човешкия зародиш и след тях следва новото начало в битието на индивида. Изборът на числото на фрагментите не е случаен – явно е, че лирическият говорител, влязъл в ролята на пророк, е приел като своя мисията чрез поредица от видения да промени отношението на реципиента-събеседник към общото им отечество.
На промяна обаче е способен само свободният човек. Може би именно поради това като изходна точка на процеса на промяната е положен образът на Шипченския проход. Там българинът прави своя избор между робството и свободата и влиза в сраженията като духовно свободен човек, там наследниците му трябва да почувстват неговата енергия и да се слеят със спомена за великия и страшен многохиляден курбан, с който е заплатена свободата на Отечеството:
Премини през Шипченския проход
и виж………………………………
как се стрелкат рижите лисици
на видения и Историята оживява
във енергията безначална на кръвта.
Императивите на глаголите „премини“ и „виж“ се обвързват с началната фаза на въздействието на лирическия говорител-пророк върху реципиента-българин, подтикват го към реакция. Той трябва да „гледа“ млечните къдели на мъглите, сред които „странни врани/ тропосват замечтаното усое“, за да може след това да чуе „тайната молитва на гората“, превърнала се в храм, в светилище за душите на мъртвите. Вторият фрагмент бележи нова фаза в отношението на реципиента към отечеството – глаголът „виж“ тук е заменен със „съзри“ – т. е. „гледането“ е преминало във „виждане“. Тук, на този къс от земното кълбо, под вселенската триада на Земя (Кресненското дефиле), Вода (Струма) и Небе (птица), „тече съдбата на Отечеството/ през векове хилядолетия епохи“ и, по волята на Тангра, „хронист певец и жрец“ я превръщат в светлина.
Според орфическата инициация числото девет представя завършека на цялостното време, което преди това е преминало през три тройни начала, съдържащи в себе си деветте символни облика на Вселената: първото включва Нощта, Небето и Времето; второто – Въздуха, Светлината и Звездите; третото – Слънцето, Луната и Природата. В семантичните пластове на поетичния цикъл на Иван Гранитски са оформени три триади, изградени върху основата на движението на духа по пътя към инициацията („гледам“ – „виждам“ – „провиждам“). Третият фрагмент от цикъла бележи финала на първата триада. Преодолени са началните две фази („виж“, „съзри“) и реципиентът е доведен до третата – „потъни“ и „ще откриеш себе си“. Приетото познание за Отечеството метафорично е представено като „една огромна амфора където/ свещенодействат и свещеномолитстват/ духове добри и благородни“, отправящи своите химни към „върховния Владика на природата“. Преминали през „съзерцание, вода и огън“, добрите и благородни духове ревниво пазят „кивота на тайното познание/ зад кристалните врати на Вечността“. Етапът на съзерцанието (т. е. на „гледането“ – окото като зрителен орган, символ на интелектуалното възприятие) довежда българския човек до водата (източник на живот, средство за пречистване и средище на обновлението) и огъня. В инициационните ритуали огънят се свързва с неговия антагонистичен образ – водата, и въплъщава втората фаза на пречистването (на санскрит понятията „чист“ и „огън“ се предават с една и съща дума). В този смисъл, след двойното пречистване с вода и огън, довеждането на реципиента до „кивота на тайното познание“ за Вечността, е един вид посвещаване в тези тайни, които имат озаряващо и възраждащо въздействие.
Следващите три фрагмента (4, 5 и 6) образуват втората триада в потока на придвижването към познанието и приобщаването към „отечествените“ тайни, видени като част от вселенските. Именно поради това четвъртият фрагмент акцентува императива „чуй“, петият – „разтвори се“, „наблюдавай“, а шестият ги обединява във „взри се“ (т. е. влез под повърхността на видимото), „чуй“ и „приеми“. Българският ген е заложен в душите на „прадревни същности“, които „подготвят мистериите на Орфей“. С тяхна помощ българската земя (представена чрез синекдохата Странджа и Родопите) се превръща в частица от „хармонията на сферите небесни“, в „едноклетъчен близнак на Млечния път“, в част от дъгата над Роженския манастир, в полъх от вятъра над „мистичната Беласица“. Сякаш от недрата на българската земя лирическият говорител изважда и въздига до реципиента „Арката на паметта“, която чрез светлината на познанието за миналото подготвя и неговата душа да види с вътрешните си очи „отвъдните селения на прамайката Тибет“. В този финален фрагмент от втората триада императивите „взри се“, „чуй“ и „приеми“ са обединени от образите на българските реки (Места, Арда, Марица, Дунав, Искър, Луда Камчия, Велека), които приобщават отечеството ни към великата космическа река , откъдето идва всичко и където всичко се завръща:
Текат реките на България И времето тече
Търкалят се столетията Заобля ги съдбата
Те са всъщност вените кристални на Отечеството
Експлозиите огнени на родовата кръв
Молитвите хилядолетни на душите отлетели
към отвъдните селения на прамайката Тибет.
Последните три фрагмента (7, 8 и 9) довършват процеса на инициацията, на приобщаването на реципиента към идеята за промяна, към която го води лирическият говорител. И в тях етапите в движението на духа са акцентувани чрез императиви – „спусни се“, „рей се“, „ще усетиш“ (в седми фрагмент), „внимателно се взри“ (в осми фрагмент) и „наблюдавай“ (в девети фрагмент).Тук обаче реципиентът, към когото се обръща лирическият говорител, вече е навлязъл в „историческите преизподни“ на България, видял е „руините на мъдро минало“, освободил се е от „първенюшките обятия на съвременността“, влязъл е в „катедралата“ на българската национална памет, докоснал се е до „магията“ на Бачковския манастир и Асеновата крепост и е усетил, че вече се превръща в част от „тайното сърце на Естеството“. Нищо не може да върне просветената душа на реципиента-събеседник към мрака на невежеството, защото той вече е станал част от витошка морена, камъче, откъртено от яростния вълнолом, сянка на „хилядолетния родопски дъб“, вход към „ослепителните пещери и проломи“ и слуша „ехото на Дионисий“. Той се е превърнал в „невидима човекоптица“, в „сияние небесно“, в „паяче мушица шушка“ от мислеща мечтаеща бездънност, „отразена във окото на учуден щъркел“. Застанал на границата между „изтляващата нощ и виделината“, той сякаш се слива с лирическия говорител и заедно с него наблюдава бъдещето („аз“ и „ти“ се е превърнало в „ние“: „след миг ще ни взривят тромбоните на утрото“). И той като своя водач-учител (напомнящ ни едновременно и Вергилий, и Беатриче от Дантевата „Божествена комедия“), вижда разтварянето на „виолетовите плащове на мрака“ под напора на „лъчите нежни на разсъмването“, и той чува „тромбоните“ на новото утро. Сегашното време (основно за предходните фрагменти на цикъла) преминава в ударните форми на бъдеще време на глаголите, които чертаят контурите на общото им видение. От получената и приета светлина
…ще избуят, ще залюлеят проломи поречия клисури
и отгласи от песните на заревото
Балкана ще събудят зверове и птици
литургията на утрото ще протръбят.
Земя и небе, зверове и птици, Отечество и Вселена, Бог и човек са се слели в едно, за да провъзгласят и утвърдят силата на Живота. А лирическият говорител на Иван Гранитски всъщност е самият поет, надарен свише да вижда онова, което другите не виждат, да просветли умовете им, да ги убеди, че светът е безкраен, както е безкрайно времето, да разтвори вратите на сърцата им и да ги накара да повярват, че нашето отечество България е малко, но то носи в недрата си частица от вековечните познания за всемира. Такава е земната човешка мисия на прогледналия!
Цикълът „Отечествени видения“ е част от оригинално замислената и реализирана поетична книга на Иван Гранитски „Тринакия“ (издателство „Захари Стоянов“, С., 2013 г.). В самото й начало, като своеобразен тип предупреждение към читателя, авторът е отбелязал:
Тази книга е отпечатана през 2013 година и съдържа 3 цикъла по 33 стихотворения. Всеки цикъл е илюстриран с по 11 творби на трима художници – Иван Димов, Любен Зидаров и Борислав Стоев. Отпечатана е в 999 екземпляра в Полиграфичния комбинат „Димитър Благоев“, от които 33 броя са номерирани и съдържат по три оригинални акварела, подписани от тримата художници и автора.
Явно е, че числото три (с утроения му вариант в деветте фрагмента на композицията), и за автора има сакралната стойност на символ, разкриващ интелектуалния и духовен ред в Бога, в Космоса и в Човека. Не съм изчислявала общия брой на стиховете в цялата книга „Тринакия“, но композицията й удивително напомня „Божествена комедия“ на Данте Алигиери, съставена от три кантики (части), всяка от които съдържа по 33 песни, но общият им брой е 100, защото към първата е прибавена една встъпителна, както подхожда и Иван Гранитски в конструирането на цялата книга. „Отечествени видения“ е част от първия цикъл, но ми се иска да завърша своята интерпретация с финалната строфа на въвеждащото, ключово за поетичната вселена на „Тринакия“, стихотворение „Островът на Слънцето“ – не защото заглавието и съдържанието му кореспондират с Пенчо-Славейковия цикъл „Островът на блажените“, а защото в него откривам една фундаментална истина за човека и за човешкото, вложени и в цикъла му „Отечествени видения“:
Постоянно взреният във Светлината
е както жив така и нероден
Позналият магията на Пустотата
е безсмъртен между Нощ и Ден
Т. е. и единият, и другият обитават гранични пространства – между светлината и мрака, между живота и смъртта като част от целостта на битието, между настоящето и бъдещето на Отечеството, на планетата Земя и на Вселената.
ИВАН ГРАНИТСКИ
ОТЕЧЕСТВЕНИ ВИДЕНИЯ
I.
Премини през Шипченския проход
и виж как вятърът изприда неусетно
млечните къдели на мъглите
как в сребристи паяжини тишината шушне
и срича тайната молитва на гората
как чертаят кръгове изящни
крилете на самотен ястреб
и сенките на странни врани
тропосват замечтаното усое
как се стрелкат рижите лисици
на виденията и Историята оживява
във енергията безначална на кръвта
II.
Прекоси Кресненското дефиле
и съзри как Струма се преобразява в птица
в стрела изстреляна към залеза предсмъртно
как вие се блестящото й тяло
между зъберите поетични на скалите
и облаците как ликуват
в отразената въздишка на реката
Тече съдбата на Отечеството
през векове хилядолетия епохи
тя е сокол хронист певец и жрец
изпратен тук по волята на Тангра
за да се превърне в светлина
III.
Потъни подобно византийски кораб
край подводните пещери на Калиакра
и ще откриеш себе си на дъното –
една огромна амфора където
свещенодействат и свещеномолитстват
духове добри и благородни
Отправят химни те със трепет
към върховния Владика на природата
Изсечени от съзерцание вода и огън
те хилядолетия ревниво пазят
кивота на тайното познание
зад кристалните врати на Вечността.
IV.
Прелети над Странджа и Родопите
и чуй молитвата на утрото
възнасяна от славеи орли и чучулиги
Положени в гнезда изплетени от слънце
душите на прадревни същности
подготвят мистериите на Орфей
Тук всеки камък и дърво тревичка и ждрело
отговарят за хармонията на сферите небесни
В сърцето на невинното лютиче
самосъздават се разумните галактики
едноклетъчен близнак е Млечния път
с изящното стебло на дива роза
V.
Разтвори се във искрящата прозирност на дъгата
кацнала като скорец над Роженския манастир
Наблюдавай пирамидите на пясъчния огън
как крачат през столетията от охра и лазур
Застиналите в камъка херолди на Доброто
приветстват слънчевите зайчета на ехото
Играят си със светлините и сенките на вятъра
листа от дъб и бук – въздишките на Естеството
Завихрят се над Мелник процесиите на възторга
енергия могъща извира от мистичната Беласица
Отдолу някой вече се изкачва Приижда страховито
И всеки миг ще засияе Арката на паметта
VI.
Взри се във поречието на загадъчната Места
чуй грохота на разярената стихия Арда
И нека да те понесе безмълвната трагичност на Марица
да те погълнат мамещите глъбини на Дунав
Приеми да бъдеш сламка следваща извивките на Искър
Или усмивката на Луда Камчия Сълзата на Велека
Текат реките на България И времето тече
Търкалят се столетията Заобля го съдбата
Те са всъщност вените кристални на Отечеството
Експлозиите огнени на родовата кръв
Молитвите хилядолетни на душите отлетели
към отвъдните селения на прамайката Тибет
VII.
Спусни се страхопочитателно и церемониално
в дефилето на мистичната и нежна Чая
като слънчев лъч от историческите преизподни
възвестяващ раждането на кристалната зора
Рей се плавно над руините на мъдро минало
и навлязъл в катедралата на паметта
понесъл римски мостове и хиляди души отвъдни
магията на Бачковския манастир отшелниците
и зъберите островърхи на Страданието
Асеновата крепост и жестовете величави на Съдбата
ще усетиш че си тайното сърце на Естеството
VIII.
Възможно ли е да си витошка морена камъче дори
откъртено от яростния и внезапен вълнолом
на чувствата бушуващи в природата
А сянката на хилядогодишния родопски дъб
да бъде кръстен знак над Арката подземна
входът към ослепителните пещери и проломи
в които се разхожда ехото на Дионисий
Внимателно се взри – ти невидима човекоптица
сияние небесно паяче мушица шушка
сурово изваяние на Вечността и еднодневка
вселената на мислеща материя мечтаеща бездънност
отразена във окото на учуден щъркел
IX.
Наблюдавай границата незабележима
между изтляващата нощ и виделината
виждаш ли как бавно се разтварят
виолетовите плащове на мрака
Как процеждат се мъчително прекрасно
лъчите нежни на разсъмването
след миг ще ни взривят тромбоните на утрото
минзухарите на светлината внезапни и тържествени
ще избуят ще залюлеят проломи поречия клисури
И отгласи от песните на заревото
Балкана ще събудят Зверове и птици
литургията на утрото ще протръбят.
