„Не мога и не искам да скрия – отдавна четенето на българска книга не ми е доставяло такава наслада като тази малка по обем и голяма по съдържание книга на Митко Томов.“
Това са първите думи, които прочетох, когато прелистих книгата на Димитър Томов. Това бе и първата ми среща с него. Ще кажа само, че няма да бъде единствена. Марко Семов изрича тези гръмки думи, и сега, след като преминах и през последната страница, не бих могла да го кажа по-добре.
Димитър Томов умело ни поднася една история за „циганите или вече роми“, както той казва. Поднася я без задръжки, без страх и показва двете страни на катунарството. Онази, която минава през полезрението ни, но отхвърляме, защото не я разбираме и другата, тази, за която само можем да гадаем, хубавата
страна, страната на свободата, безвремието и любовта към пътя.
В една подвързия той събира 13 разказа, описващи цветния живот на катунарите от село Павликени. Те препускат от хоризонт на хоризонт, оставяйки нищо след себе си, намират свободата и бързат да я грабнат, преди да е изчезнала. Израснал в същото село, той все едно пише за хора, които някога е познавал. Улавя всеки един момент от животите на героите си и успява да събуди интереса в читателя. А също толкова бързо и задоволява този интерес – благодарение на Мила, на братовчедите, на славеите и чучулигите и на историите на дядо Инко, който сякаш крие в себе си всички тайни цигански работи. Той е ключова фигура в книгата, понякога оракул, друг път просто един веселяк. Съумява да опази катуна от всички препятствия, които им стоварва пътят – „Тъй катунът минава през всякакви бариери, но за разлика от облака не се извалява или изпарява, а даже набъбва и се уголемява.“
Пътят е неразривна част от катунарството. Като звездите в нощното небе (но не това над София). Димитър Томов ни прекарва през европейския, този на Босфора, на Ламанша и пътя на Бриджит Бардо. В последния от изброените той най-добре борави с метафората за свободата и ни поставя пред становището, че да си свободен не означава само да махнеш оковите на нещо и хайде, туй то. В този разказ той дава абсолютно всичко, което е показал досега, само че събрано в едва няколко странички. С всеки ред той поставя въпроси, които още дори не сме успели да си зададем и отговаря така, че да ни остави взирайки се в пространството, без да виждаме нищо, със сто мисли препускащи в ума ни за секунда.
Той засяга много теми от живота на циганите, които са табу в очите на обществото. Но отново изважда на показ добрата страна. Показва ни, че само защото не я виждаме, не значи, че тя не съществува. Кара ни да се замислим защо оставяме на предразсъдъците да оформят възгледите ни?
Томов намира златната среда – тази между хумора и тъгата. В началото те разплаква от смях, но после идва времето за онзи, другияТ плач. Плачът за изгубения „път към Бриджит Бардо“ и изчезващата свобода. Много е трудно да намериш баланса, когато стигнеш точно тази среда. Но писателят го прави с една лекота, на която рядко ставаме свидетели. Той ни засипва с подробности за всичко, от бедрата на Мила, до последния детайл от живота на всяка чинка и всеки чичо. Но не го прави по натрапчивия и скучен начин, а така, че дори да не се осмелим да си представим книгата написана другояче.
Катунът на Томов оставя в читателя много смесени и объркани чувства и размисли. Разгръща мирогледа на българина, нещо, от което силно се нуждаем в момента. Кара човек да желае свободата, точно толкова, колкото и героите в книгата му. Но може би не точно катунарската свобода, защото това е начин на живот, който не е за всеки, а свободата на духа и свободата да живееш без окови, прикрепен към останалия свят.
