Словото като израз и въплъщение на националната идентичност
публицистика, мемоаристика и документалистика
Ивайло Христов
Въпреки че поставя под един покрив текстове с различна насоченост: публицистика, мемоаристика и документалистика, този обзорен доклад носи единна творческа концепция. Обединява го виждането за словото като израз и въплъщение на националната ни идентичност. Като тук не става дума за чисто художествените и стиловите аспекти на визираните жанрове, а за тяхната роля като опора на българищината, като фундамент на нашата култура. Болезнено ме занимаваше проблемът какви ще бъдат нейните бъдещи форми и дали ще се сбъднат опасенията за края на цивилизацията на печатното слово; за тоталната доминация на аудиовизуалната култура и виртуалната реалност. Не по-малко провокативна е дилемата: как ще се определя душевността на българина оттук нататък, след като традиционните за това интуиции като семейството, училището, църквата, казармата са маргинализирани и обезценени. И разбира се, до какви промени в българската литература ще доведе процесът на формирането на ценности, опиращи се на пазарната културна индустрия. Литературата, историята и езикът са същностните черти на всяка национална самобитност, те са трите ипостаси на националния ни логос. Още в програмата на Българското книжовно дружество (първообразът на БАН) задачите на тази възрожденска институция са формулирани така: „Образование и усъвършенстване на българския език, на българската история и на народната наша словесност въобще.“
Преди да пристъпя към прегледа на конкретните книги ще си позволя да направя кратък обзор на литературния контекст, в който те се появяват и живеят. Няма да сме далеч от истината ако кажем, че тяхна „хранителна“ среда е целенасочената и промислена маргинализация на литературата в духовния ни живот.
Какво имам предвид?
На първо място, днес писателят се оказа в задния двор на действителността. И това не е случайно. Усилията за неговото постепенно, но методично унищожаване е начин за разчистване на геополитическото пространство за чужди идеи и ценности, водещо в крайна сметка до обезличаване на нацията. Разбира се, едва ли можем да мислим за публично организиран „поход“ от тъмни сили, решили да смачкат на всяка цена славянството, българската самобитност и култура. В значителна степен тази работа я вършат част от нашенците, водени от стремежа „да се харесат“ на една или друга конюнктура. Това е и средство за въвличане на интелектуалния елит в изкуствено противоборство – най-лесния начин за неговото отслабване, а след това и ликвидиране. Така или иначе през годините на прехода сериозна част от българската интелигенция изпадна в депресия. От една страна, тя показа слаби съпротивителни сили срещу наглостта и демагогията на новоизлюпените политици, а от друга – част от нея се оказа се много подкупна. Така лесно и съзнателно бе поставена в изолация, за да не наднича в новата кухня на живота с трезво око.
Второ, обикновените хора, които обичат книгата и са съпричастни към националната ни духовност, обедняха. Това са главно пенсионерите (наброяващи повече от една трета от населението на страната) и читателите с ниски доходи, нямащи възможност да си купят нови и скъпи книги. От друга страна тези, които притежават средства, не четат. Те се отнасят с абсолютно презрение към духовността. Твърде съмнително е дали оттук нататък у нас ще може да се създаде сериозна книгоразпространителска мрежа, която да задоволява интелектуалните потребности на българите
Трето, никога в своята история, както сега, българската литература и култура не е била подложена на толкова силен пазарен натиск. Той се изразява най-вече в абдикацията на държавата от протекционистката Ј мисия въобще към българското слово.
Четвърто, и може би най-важното, постепенно българската литература загуби основното си предназначение (върху което се е крепяла столетия наред), а именно: да възпитава в родолюбие и хуманизъм, да бъде неразделна част от съграждането на националното ни съзнание. Днес ярко се виждат механизмите на неолиберализма и пипалата на консуматорското общество и в сферата на културата и духовността. Словото е притиснато от масовата култура и диктата на електронните медии, които не признават друг идеал, различен от консумативния. Грубо казано: литературата днес слабо участва в изграждането на облика на съвременното българско общество с познатите ни методи и мащаби. Нейната човеколюбива, възпитателна, родолюбива и пр. функция е подменена от гласа на агресивните медии, управлявани от различни частни финансови и търговски корпорации. Пред писателите остана изборът: или да са обречени на натиск и мизерия, т.е. да бъдат материално съсипани и „обезвредени“, или да пишат така, че да обслужват „героите на нашето време“.
В ракурса на тази не особено радостна литературна действителност, художествените пресъздавания през изминалата 2017 година в полето на публицистиката, мемоаристиката и документалистиката са в следните посоки.
Респектиращ е броят на споменната литература. Тук бих посочил произведенията на Людмила Григорова – „Малка семейна сага“, Славимир Генчев – „Моето милионерско детство“, Петър Доневски – „Духът на родния край“, Дарина Герова – „На юг от Дунава“, Надя Аспарухова – „От Дунава до Родопите“. Вилдирас Енчев – „Свищов. Минало, факти, размисли“, Иван Гочев – „Самотният вълк“. Към тях бих прибавил и вторите, допълнени издания на „Мигове откраднати от живота“ на Иван Деев, „На глас. Страница за изминали дни“ от Джуни Александрова. Те съчетават различни езици: публицистични, философски, документални, архивни. Това, което ги обединява е милостта на спомена към човека. Независимо от сериозният документален пласт (текстовете на Дарина Герова, Вилдирас Енчев,) в повечето от тях е налице връщане към спомена в себе си. Тъй като искаме или не, спомените ни съпътстват и, макар несъзнателно, предопределят в значителна степен настоящето ни. Като цяло споменатите споменни книги открояват някои от възловите особености на мемоаристиката като жанр. А именно: нейната „готовност“ и „отзивчивост“ за политическа употреба. Тази тенденция присъства и тук. С различен политически знак можем да я видим например в книгите на Людмила Григорова, Славимир Генчев, Надя Аспарухова. В тях се открояват социално-политическите измерения на спомена. В останалите пък (най-вече в книгата на Ренета Инджова „Корени и цвят“) доминира идеята за детството като коректив на бездуховното живеене на възрастните, за семейството, дома и родния край като пространство на споделеността, уюта и хармонията. В този ред на книги ще си позволя да откроя „Малка семейна сага“ на Людмила Григорова и „POSTSCRIPTUM“ на Илко Капелев.
Първата принадлежи към т.нар. софийска градска интелектуална проза, разкрива ред лични тревоги и болки, но и не остава безучастна към духа на времето, най-вече в посока на взаимоотношенията между Института за литература към БАН и Съюза на българските писатели. Те открояват безспорно интересни страници от историята на българските литературни нрави. В тази творба Людмила Григорова разкрива дарбата си на разказвач, умело преплитащ различни времена и наративни техники. С дарбата си на психолог тя е създала интересни образи – и от миналото, и от съвремието. В „Малка семейна сага“ Людмила Григорова синтезира моралните патриархални добродетели, характерни за творчеството на нейния баща Крум Григоров с модерното световъзприятие на човека от края на ХХ и началото на ХХI век.
„Убежище за роман“ е подзаглавието на текста на Илко Капелев. Той стои на границата на белетристиката, мемоаристиката и публицистиката. „POSTSCRIPTUM“ е физиономична книга за авторския почерк на Илко Капелев. В продължение на целия си творчески път той остава в плен на автобиографизма. Книгите му се отличават с изповедност, непринуден разказ и сочен език. „POSTSCRIPTUM“ не е просто разказ за войнишкото ежедневие на един школник в българската комунистическа армия. Тя е тревожен въпрос към настоящето, в което страната ни е разграден двор, без доктрина за национална отбрана и сигурност.
Встрани от общото поле на публицистиката, мемоаристиката и документалистиката, но с оригинално авторско звучене са монографиите на Панко Анчев „В зоната на разпада“, посветена на романите на Ф. М. Достоевски и „Магията на словото“ от Диана Борисова.
„В зоната на разпада“ Панко Анчев разглежда обществено-политическите и религиозни възгледи на Достоевски. Те, както е известно, преминават сложен път на формиране и трансформации – от революционния демократизъм на младия писател и връзките му с петрашевците до християнската политическа философия. Панко Анчев е очертал мирогледа на Достоевски, за когото човекът е „скрита тайна“, която трудно може да бъде разбрана и обяснена единствено чрез логиката, той като нейният източник е извечната борба между доброто и злото, течащи в човека. В световъзприятието на Достоевски е залегнало отричането на всяко насилие – независимо от целите, които то преследва, включително и революционното насилие – което в неговите очи има образа на апокалипсис. За разлика от преобладаващия филологически подход към творчеството на великия писател, Панко Анчев поставя акцента върху политическото и социалното съзнание на Достоевски в контекста на руското общество от втората половина на ХIХ век. Тази политологична гледна точка е позволила на автора да открои проблема за философията и психологията на властта и на хората, които я упражняват. Изследването на разпадането на дворянския свят и раждането на буржоазния човек е дало възможност на Панко Анчев да покаже както измененията в социалната стратификация на Русия, така и дълбокия философски смисъл на виновността и нравствената отговорност. Панко Анчев е показал в своя анализ на романите на Достоевски еволюцията на една от централните теми в тях – еволюцията и промяната на тезата за съграждането на справедливо общество. Идея, която присъства от най-ранните (когато той принадлежи към кръга на М. В. Петрашевски) до последните текстове на Достоевски.
„Магията на словото“ на проф. Диана Борисова е посветена на гласа като канал за комуникация. Монографията е тясно специализирана в сферата на фонетиката, правоговора и сценичната реч, но поставя и един все по-актуално звучащ днес въпрос: къде е човешкият глас в контекста дигитализацията на света.
Следващият пласт от книги в този раздел е в полето на чистата публицистика. Тук са дневникът на Петър Василев „Прошарени страници“, „Летопис на пуздравото време“ на Румен Стоянов и „Насрещен бяг“ на Мартен Калеев, както и допълненото издание на „Животът е по-голям от човека“ от Петър Андасаров и сборникът с очерци и актуална публицистика на Продрум Димов „Неизтляваща жарава“. Тематичната им насоченост е обърната към нравствените измерения и последици на прехода, към формиране на нов ценностен стереотип. (Изключение прави книгата на Стефан Стефанов „Свещени тайни и откровения“, която като цяло е „отвъд“ българската действителност.) Особено книгата на Мартен Калеев „Насрещен бяг“. Това не е случайно. Публицистиката е „кръвоносната система“ на българската литература, жанр тясно свързан с драмите на националното ни битие. Струва си да припомня факта, че значителната част от българските публицисти са и големи български писатели. От Ботев и Каравелов, през Захарий Стоянов и Симеон Радев до Николай Хайтов, Марко Семов и Стефан Продев.
Най-общо казано, цитираните книги визират ценностната трансформация, извършена в последните десетилетия. За какво иде реч и какви проблеми поставят посочените заглавия.
Краят на ХХ и началото на ХХI век са съпроводени с подкопаване устоите на българската народопсихология и на културните ни традиции. Налице е негативната промяна на цивилизационния генотип по целия обществен сектор. След 1989 г. започна формирането на нов цивилизационен модел в българската народопсихология, който носи особеностите на криминалния преход към пазарна икономика и пещерен капитализъм. Той е ситуиран върху неолибирални икономически и социални доктрини, върху постмодерната парадигма на печалбата, хедонизма и отчуждението. Налице е пренареждане на ценностната система по посока на комерсиализация на всички сфери: и духовни, и материални. Стремежът към благополучие и развлечение стават доминиращи. В самите тях може би няма нищо лошо. Трагично е когато все повече хора, за да ги достигнат, прекрачват прага на морала и труда на останалите. Това, което ги възпира е не толкова съвестта, колкото страхът. Идеалът на повечето българи днес е консуматорското благоденствие. И с просто око се вижда натрупването на нови характерови недостатъци и деформации, катализиращи ценностният взрив сред българското общество: бедността и социалното неравенство, алчността, интересчийството и стремежът към бърза печалба на всяка цена, реваншизма, поевтиняването на човешкия живот, езикът на омразата, деморализация и декласация на солидни обществени слоеве и пр. Визираните книги открояват една болезнена, но премълчавана от медиите истина. За разлика от тях, българският писател не се побоя да каже, че сегашният див, бандитски, спекулативен, неолиберален капитализъм е легитимиран не чрез труд, инициативност и предприемачество, а чрез гигантски грабеж, водещ до ново разпределение на собствеността и благата. Операция, от която се облагодетелства нищожен процент от населението на страната.
Третият, условно назован, контекст от книги е документалистиката. В него влизат: политическата биография на Иван Воденичарски за Георги Димитров, портретът на Константин Еленков за Владимир Димитров – Майстора „Картини от рая“, „Ангели и демони“ от Боян Драганов, „Българският Еверест“ на Продрум Димов, „Баба Тонка“ на Благовеста Касабова.
Прави чест на Иван Воденичарски, че в години на тотална преоценка на социализма се обръща към фигурата на Георги Димитров. Авторът детайлно изследва доктрината на Георги Димитров за „народна демокрация“. В основата Ј стои идеята, че бъдещата република „ще бъде особена държава с истинска народна демокрация“. Тя няма още да бъде съветска държава, а антифашистка, лява държава, с участието на наистина лявата част от буржоазията. Крайната цел на БРП (к) си остава установяване и изграждане на социалистическо общество в България. Но идеята за налагане на диктатура на пролетариата е отложена във времето, тъй като би имала негативни последствия. Основните черти на „народната демокрация“, които я отличават от съветския образец (независимо от общата им цел) са: многопартийност, наличие на опозиция, многосекторна икономика, в която присъства държавният, кооперативният и частният сектор, плурализъм в културата.
Личността на Вл. Димитров „Майстора“ трайно привлича вниманието на Константин Еленков. В новата си книга, посветена на него, критикът успешно в неговия подход е, че зад фасадата на историческите събития, той търси човека, с неговите драми и страсти. Историческият процес се подчинява на обективни реалности, но той е немислим и трудно обясним без навлизане в конкретиката на делничния живот.
„Българският Еверест“ на Продрум Димов си поставя амбициозната задача да сложи нови щрихи към биографията на Апостола. Това не е излишно и не е банално отдаване на почит към Васил Левски. Защо? Мащабите на дебата върху живота и делото на Васил Левски и особено спецификите на идейните основи, от които се интерпретира фактологията, неизбежно пораждат и различни нюанси в оценките за личността на Апостола. Това е така, защото Левски безспорно е най-известната личност между българите, но в същото време е и революционен и политически деец, чийто жизнен път и дело крият и редица загадки. Без съмнение най-интересният аспект във всички тези загадки е самата личност – човекът Васил Левски! Неговият характер и душевност. Защото Левски е интересен и с историята, която създава, но и с вътрешната си драма и страдание на велика личност, надраснала своите съвременници, защото е осъзнал всичките им плюсове и минуси. И въпреки всички недъзи на българина от епохата на османското владичество – той, Апостола, тръгва да се самопожертва в името на народната свобода! Така Васил Иванов Кунчев възражда и преобразува същностно смисъла на апостолството в политиката. С неговото име се свързва представата за Апостола не само като пръв и непосредствен разпространител на нови идеи, подобно на християнските светци – апостолите Петър и Павел, а като самостойна фигура в световния революционен и политически процес.
В новата поредица на издателство „Захарий Стоянов“ „Дълг и чест“ излиза художествено-документалната книга на Благовеста Касабова „Баба Тонка“. Тя е безспорен успех за авторката. В „Баба Тонка“ Благовеста Касабова се обръща към личност колкото позната, толкова и непозната за масовия читател. Целият живот на тази достойна жена е пропит от искрен и самопожертвувателен патриотизъм. Благовеста Касабова е разкрила както трагичната съдба на баба Тонка, така и характера на епохата, отличаваща се с подчертан етноцентризъм и патриотизъм. Какво имам предвид? Главна ценност и основна задача на Ренесанса в Европа е човекът. Европеецът живее в своя свободна държава, но е окован в догматиката на църковната проповед. Ето защо европейската мисъл на Новото време си поставя за главна цел да освободи човешкия индивид духовно, да му осигури нов мироглед. При българите не е така. Те нямат свободна държава, трябва първо да я създадат. Ето защо в сравнение с ренесансовия хуманизъм и антропоцентризъм на Европа, българинът през Възраждането вижда личността не толкова като „цел“, а като „инструмент“ за служене на надличностни ценности – България, Нацията, Родината. За нашето Възраждане не човекът, а народът е върховен идеал. На него подчиняват личностния си патос всички възрожденски дейци. В писмото си до своите близки (Венета) Ботев казва: „Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящия те Христа“. Именно формулата „после Отечеството“ определя основните тенденции на нашето Възраждане, а и на следосвобожденската епоха, развиващи се в подчертано патриотично-етноцентричен контекст. Затова епохата на Възраждането с нейните апостоли и герои, книжовници и творци, „мечтатели безумни“ и хора на революционното дело е изпълнена с най-чист патриотизъм, със загърбване на робското мълчание и примирение, с върхови извисявания на духа. Всички те, подчинени на една-единствена цел: завоюване на политическа и икономическа свобода, отстояване на националната ни същност и чест.
Книгата на Благовеста Касабова е свидетелство за чувството на историзъм на авторката. В „Баба Тонка“ тя поднася едно точно, пестеливо, пластично и без украшения повествование, встрани от обичайната литературна обработка на историческия материал. В текста документалното начало и художественото му пресъздаване вървят ръка за ръка. Главната стойност на книгата е в умението на Благовеста Касабова да постави в центъра на повествованието не толкова събитието, колкото човека, да покаже чрез драмата на отделните герои – Стефан Караджа, Хаджи Димитър, синовете на баба Тонка, самата нея, колизиите на времето. Водещо място заема страстта на героите по свобода и независимост, постигнати понякога и с цената на човешкия живот. Особено силни са последните страници на творбата, разгръщащи редовете на една биография, която показва как човек може да остане верен на себе си и да бъде пример за саможертва и себеотрицание. И в това е нейната сила, а не в победата. Силата и славата на баба Тонка, както и на нейните чеда – и свои, и чужди, както и на априлци от 1876 г., е в победата на духа, в тържеството на родолюбивия порив над тиранията.
В подобен тип литература е от особено значение преминаването на знанието, на фактите и документите в чувство. И това го има в книгата на Благовеста Касабова. Тук обикновено най-значителното се крие не в редовете, а между редовете. Вече над 100 година са минали от нейната кончина, но името Ј не се забравя, а както показва и тази книга на Благовеста Касабова, човешкото й обаяние не намалява, а расте. Защо? Защото баба Тонка не е само голям български патриот и съмишленик на възрожденските ни дейци, но най-вече една нравствена личност с непобедимо очарование, един голям български човек. Нейната дързост е пословична, благородството Ј е удивително, а гражданската Ј доблест след Освобождението ни кара да потръпнем пред духовната мощ на тази жена, събрала в себе си най-значимите добродетели на българката.
Завършвайки този кратък преглед на продукцията в раздела публицистика, мемоаристика и документалистика, искам да каже няколко заключителни думи за писателската „хигиена“. Неслучайно политиците и управляващите от всички времена са се стремили да използват писателите за свои цели. Преплитането на изкуството с демагогията, възможността литературата да се употреби за комерсиални цели е разбирана например великолепно от високопросветения френски монарх Луи ХIV, който отлично е познавал способите за покваряване на интелектуалния елит с пари и титли, ликвидирайки го по този начин безмилостно. Силата на интелектуалеца и писателя е именно в нравственото му противостоене срещу лъжата и лицемерието на обществото, в способността му да устои на изкушенията на властта – нещо, на което са способни само хора със силна творческа дарба.
