Актьорът Йосиф Сърчаджиев: „Не мога да си представя времето, когато ще кльофна, ей така ще се отпусна и ще чакам нещата да стават около мен без да участвам в тях“
– Как се чувства Йосиф Сърчаджиев през времето? Променили се неговата духовна физиономия?
– Нито физически, нито творчески съм същия. Оказа се, че времето наистина е страхотен деформатор или оформител. И на душата, и на мисълта, и на тялото. Просто задължително и аз се озовах или сам се вкарах във въртележката, която не знам дали ме е смачкала или ме направи по-узрял. Във всеки случай промяна има, най-вече в усещането ми за другите хора, както и тяхното отношение към мен. И в положителен и в отрицателен смисъл. Спечелих нови приятели, загубих много стари. Почнах да ставам много нетърпим към неща от живота, които съм приемал с лекота, а други неща започвам да преглъщам, защото разбирам, че няма смисъл, няма смисъл. Това е тъжна констатация, но е реална.
– Променил си се, да. Но как поддържаш този тонус у себе си като творец, че винаги си обичан. Дори и когато премина през горещи върхови моменти на политика. Ти си непрекъснато аплодиран на сцената. Как става това?
– Първо, не съм убеден, че съм толкова обичан. Според мен българския народ доста се раздели, уви! И в това разделение, щеш не щеш загубваш много свои почитатели. После идва друга вълна, нещата се променят, тоест има едно движение. И ти ме питаш как устоявам в него. Ами просто от ужаса, от ужаса на времето, който настъпва, от страха, че ще ме обхване скуката на безразличието. Всичко това е моторът, който ме задвижва. Освен това аз имам една непреодолима страст за работа, работохолия се нарича. Това е нещо, като е много мъчително, но без него пък не бих могъл да съществувам, защото усещането, че не се мърдат нещата около мене или аз не се движа, ме кара да се чувствам излишен. С времето ще дойде и този момент, но засега не мога да си представя времето, когато ще кльофна, ей така ще се отпусна и ще чакам нещата да стават около мен без да участвам в тях. Болести идват, идват неща, които човек не може да предвиди. Страх ме е от този момент, затова сега си наваксвам за в бъдеще.
– Другото, което поддържа тонуса на Йосиф Сърчаджиев е може би сериозният репертоар през времето в този театър?
– Ето тука бих малко поспорил. Прегледах си нещата, които съм работил от седем години насам и виждам, че не е най-високата топка, която бих искал да играя. Имам хъс към друг вид драматургия.
– Каква?
– Ще ми се да се върнем малко назад, към оня театър, който ние отрекохме много безапелационно. Фигуративно казано – театъра със завеса. Искам да се върне театъра на страстта, на чувствата, защото напоследък изиграх доста умозрителни роли /неща/ във формална гледна точка много интересни, но дълбоко несъдържателни или пък задържащи неща, които не са духовни, не излизат вътре от душата на човека, а са само едни констатации. Това е и постановъчен недостатък през последните години, и като репертоар, който предлага такива пиеси. Н съм задоволен от последните си години.
– Значи ли, че по-рано имаха право някои да посягат точно на такива пиеси?
– Трудно се пробиваше с тях, имахме доста неприятности още от студентското ми време. Но сега пък ме е страх, че възможността да правиш всичко изведнъж ни накара да си затворим очите за онова, което е свързано с човешката душа най-вече. Като че ли досега сме спали сън и се събуждаме в един друг свят, свят на бездуховието и на безчувствието. Не знам защо така се получи. Решихме да правим неща, които не докосват човека. И в ежедневието ни става така, наблюдава се бездуховност. Това личи в постъпките на хората, на улицата, в магазина, в семейството, ако щеш, в приятелските кръгове, в работата с колегиалните отношения. Една нетърпимост, една изостреност, която е естествена, обективно е да я има, защото е свързана с един много тежък бит, който изживяваме. И един стрес, който ние преживяваме много некултурно. Това като че ли е едно наказание за нацията ни. Тя трябва да мине явно през някаква тежка стърга, през някакво горнило, от което като се опариш и ставаш едва ли не звяр.
– Наблюдава ли се това и в отношенията на малките общества, какъвто е театъра, например?
– Да. Да, има го. Колкото и да сме с друга чувствителност, и ние се поддаваме от общата, бих я нарекъл паника. Паниката, че трябва да оцелеем, а оцеляването като че е свързано с насилие над другия.
– Чувал съм много пъти да казват, навярно твои почитатели – абе какво прави този Йосиф Сърчаджиев на сцената, имаш чувството, че ще умре когато играе, така силно се раздава. Откъде толкова емоционалност и енергия в поведението му като актьор и не се ли плаши сам за физическа смърт. Как би отговорил на такива хора?
– Гледах наскоро един мотоциклетен състезател, известен не му помня името, когато питаха не го ли е страх да участва отново в състезание в Австралия, където е катастрофирал веднъж. Той казва – когато тръгваш в едно състезание ти не можеш да се състезаваш, щом мислиш за това. Така е и с мен – не мога да си представя, че когато излизам на сцената ще започна да мисля за това, то значи вече, че не съм актьор. Актьорската професия е свързана със себезабравянето. Това е част от професията – ти си слагаш една друга маска, навличаш си кожа и с нея излизаш, и ти вече не си ти.
– Значи ти влизаш в друга душевност, ставаш с душата на ролята, на героя, който играеш.
– А, ето това е божата работа, на която не мога да дам обяснение. То има и техника в това, и наслоени неща с годините, получил съм майсторлък, научил съм някакви фатки, обаче си има и неща, които са тайни. Идва ти мигът, когато застанеш срещу чудовището пред тебе – публиката. Тя ти диша и ти трябва да преодолееш този страх с всички сили и средства. И непременно трябва да я завладееш, това е война. Приятна война, защото никой не трябва да е победител в нея. Не трябва да го смажеш, напротив той трябва да получи вяра, упование. Това е за мен въобще мисията на актьора. Да разплачеш или да разсмееш някого е велика работа. Но в последните години си мисля, че не само това е важното, поне за мен. Има един егоистичен момент в тази професия – ако не създам на себе си удоволствие, няма да го създам и на публиката. Тоест това е духовен онанизъм, едно самообладаване. Ти обладаваш себе си, твоята душа и това е удоволствието. До голяма степен играя заради себе си.
– Това е всъщност и разшифроването на удоволствието…
– Ъхъ. Наричат го хомолуденс – играещият човек. Той е такъв тип, в живота съществуват такива хора.
– Няма да ти спестя този въпрос – същите хора питаха – абе в оная нощ на изборите, когато спечели БСП и в града на истината Сърчаджиев пак ли изразяваше поведението си с искреността, с която играе на сцената, или просто е влязъл в политическа въртележка?
– Този въпрос ми задават много хора и преди и напоследък. Изглежда не могат да приемат, че актьора може да има и своя гражданска позиция. Вярно е, че сме изкривени професионално от ролите, които играем, много често губим своята самоличност, но има екстрени ситуации в живота, в които ти си си пак ти. Е, аз не мога да кажа пак кой съм аз, но подтекстът ми е бил абсолютно искрен, без външен натиск. Просто емоционалната ми реакция тук е свързана с актьорството. Защото един политик или човек, който се занимава професионално с политика, той би реагирал по много по-сдържан начин. Какво да правя като това е същността ми, като съм толкова емоционален. И реакциите ми са такива. Имал съм и в друг план неприятности, когато съм реагирал също така спонтанно и съм пострадвал от тях. Това са случаи, когато решавам, че несправедливо обиждат някого или че е в опасност някой човек и съм се нахвърлял да се бия. Дори имам три години условна присъда за побой.
– А колелото, въртиш ли го пак така?
– О, без него не мога да съществувам. То ми поддържа духа и тялото. Откакто се помня съм само на велосипед. За съжаление нямам възможност да отглеждам кон, иначе бих ходил с кон. Това ми е една от мечтите и може един ден да се осъществи. Добър ездач съм и бих гледал с удоволствие кон.
– Към какви пиеси трябва полека-лека да се връщаме, ако сме избягали от тях?
– Бих се върнал от драмите на Есхил, през Молиер, през Шекспир отново, Ибсен, Стринберг, Бернард Шоу, ох, как ми се играе Шоу! Той не е игран, защото е свързан с една елитарност на духа, която ние се страхуваме, че не притежаваме. Това е комплексът на българина, а той в много отношения проявява комплексите си. Селската ни душичка не умее да се преодолее и да направи ей онова, което е друг свят.
– А към българските пиеси?
– Времето ни е изключително богато на конфликти, на събития и на душевни движения. Но както забелязваш в афиша на българския театър е малко съвременната драматургия. Но мисля, че на българския драматург му е необходимо време.
– Аз имам предвид класиката…
– С течение на исторически обстоятелства не сме имали много дълбоки пиеси, така ми се струва. Късно се развива тази форма, въпреки че България, това трябва да се знае е страната, която има първия държавен театър по времето на цар Борис, царски театър на Борис I. Това са били трупи, които са се изхранвали от царската хазна. Докато Европа не е имала въобще понятие за такова нещо, с което можем да се гордеем. Но след това историята ни така се преплита, че театърът в тази форма изчезва. Появява се едва, когато започва националното самосъзнание. И пак благодарение на театъра и на църквата това съзнание се развива. Но, за жалост, дълбока драматургия не сме успели да развием, защото не сме имали развита интелигенция. И когато започва да се развива, тя втори път е съсечена. Тези години, които живяхме, се характеризират с това, че интелигенцията много служеше. И това също не можеше да създаде ниво на продукция за театъра. Става дума за високо ниво.
– И все пак – актьорите създаваха физиономиите си, развиваха се, а с тях и театъра. И тогава направиха големи неща…
– Всяко нещо с времето си, с мерилото на времето си. Сега аз лично меря с друг аршин и той изисква нови пространства.
– Значи – талантът ти е бил силен, за да създадеш това си име на актьор?
– Хайде да не говорим за таланта. В играта човек трябва по някакъв начин да се представи. Не винаги съм бил добър, аз имам много неща, от които не съм доволен, никак не си ги харесвам, погледнато чисто професионално. Камо ли сега да се харесвам от минали роли. Променят се вкусовете, променят се вече окото ми, слуха ми.
– Докъде е мъката и откъде започва радостта, докъде е радостта и откъде започва мъката в театъра?
– Няма граница, както и в живота – всичко се преплита – радостта със сълзата.
– От един голям успех чувствал ли се е Йосиф Сърчаджиев на деветото небе?
– Отдавна не съм преживявал този миг, от пет-шест години не съм изпитвал този, да го наречем звезден миг. Безсънните ми нощи са били от нерадостни усещания. Започвам да се страхувам, че когато дойде голямата радост, няма да мога да я изживея, да й се зарадвам. Толкова я чакам! Човек с възрастта започва да се отнася към миговете с подозрение, защото го е страх, че след силното приятно вълнение, след хубавата емоция следва удар. Животът е вълна, той има своите върхове и своите падения. Само младият човек не забелязва това и непрекъснато търси радостта и щастието. Аз вече леко се страхувам от доброто, което ме очаква. Чакам го, разбира се, иначе не бих могъл да живея. Но не бих казал, че голямата радост е признак, че си много щастлив. Пълно щастлив човек няма, а ако има, той е най-големият глупак.
– А връщал ли си се от представление с чувството, че си вдън земя – че си смазан, подтиснат?
– Да. Да. Да! Сам човек не може да се даврандиса, измъквал съм се благодарение на близките ми. Знаеш, че съпругата ми е един силен и издръжлив човек. Тя продължава да е опора в малкото ни общество, наречено семейство. Един друг ако не си подаваме ръце в такива моменти, сме загубени. Всеки човек има моменти на депресия.
– А приятелите?
– Много малко останаха.
– Защо така?
– Ами изглежда аз не умея да се отдавам. А приятелството е взаимна връзка. Моята професия е много егоцентрична, тя изисква прекалено много да се вдадеш в нея и не ти остава достатъчно енергия да се отдаваш на приятели. Приятелството е нещо, което изисква напрежение и вечно присъствие. А не мога две дини под една мишница да нося. И освен това в нашата работа съществуват тези вечни неприятни усещания като чувство на неудовлетворение, на завист към другия. Като страх, че си изостанал и трябва да догонваш. Натоварваш се с отрицателен знак. И се появяват търкания и в най-добрите взаимоотношения. А и вече ми се струва, че аз не мога толкова много да се раздавам, защото ми остава малко време за всичко, дори и за живот. Трябва колкото се може да се съкрати този кръг, което за жалост не ми е най-приятното. Но имам двама-трима души, които така от години знам, че са до моето рамо дори и да не се виждаме често. Но и след месеци или година раздяла в тежка ситуация те ще ми подадат ръка или аз ще им подам ръка. За мен това е приятелството.
– Как се вместваш в това голямо пространство между усмивката, така характерна за теб, между готовността да ощастливиш човек и невероятната ти категоричност, стигаща до категорична строгост?
– Ами знам ли как! Може би се съсредоточавам, концентрирам се. Това се научава пак професионално. То е като пред камерата като застанеш и трябва да се съсредоточиш в проблема или мига, състоянието, което трябва да пресъздаваш. Така е и в живота.
– Салонът ви пълни ли се винаги с публика?
– Не, не винаги. Имаме представления, които са си с публика от години, други, които са нови и шумни, но лесно загасват. Но онова, което се харесва от публиката напоследък просто не става ясно какво е. Защото има пиеси, които са постановки с нисък вкус и пълнят залите. Същевременно се пълнят и залите на пиеси с много високо ниво, качествени. И си викам – как тия хора харесват и едното, и другото? Може би са различни, и те с различни вкусове и предпочитания. Но няма хубава пиеса, която да не се радва на хубава публика.
– От тук нататък смяташ ли, че театъра ще си живее вече своя живот?
– Той винаги си е живял своя живот. Само че в изкривена посока. Сега си търси пътя, но още не го е намерил напълно. Ама това е естествено, нормално е. Ние искаме в този живот да стане всичко от раз, ясно и точно. Ако стане ясно и точно, то ще бъде ужасно скучно! И няма да има за какво да се мъчиш, да се бориш.
– Търчи ли и ще търчи ли със същата страст и същия хъс Йосиф Сърчаджиев към театъра?
– Не! Искам да се отдръпна за около година от театъра, вече намалявам темпото, за да мога да преоценя нещата, които са минали и да имам нов старт.
– А какво ще правиш през това време?
– Имам си земя за обработване. Имаше една хубава пиеса навремето Дюренмат, в която се казваше: „Ще си отглеждам своята градинка!“ Искам и аз да си отгледам своята градинка, но не да насадя себе си там, а за да мога в допира със земята, с миговете, които сме изпуснали за истинско съприкосновение с природата, да преоценя себе си. Това са моменти, в които човек наистина може да разбере къде е, на коя земя се намира, в кое време се намира. Само шумоленето на листата, шума на морето, капещото листо, луната, ручея, стъпките на животното, птичата песен сутрин, това е, което ми е необходимо неистово и което знам, че ще ми даде упование някакво, устойчивост, за да имам енергия за нататък.
– Без поглед към театъра?
– Напротив. Напротив. Това ще правя името на театъра. Може би не с тази стръв, но с повече вкус към изкуството пак ще се включа в театъра. Трябва човек малко да огладнее, за да му се дояде. В буквалния смисъл. Имам чувството, че изживявам момент на тъпчене на едно място. Моят учител Апостол Карамитев ми казваше на времето: „На всеки пет години спирай и се оглеждай назад!“ В тия години досега не успях да се спра за малко. Ще го направя сега.
– Тоест Йосиф Сърчаджиев ще поотглежда малко земни плодове, за да очакваме после повече плодове на духовната му територия?
– Дай боже. Дай боже. Човек винаги се надява. Но човек предполага, господ разполага.
Интервю на Петър Андасаров
Снимка: публикация на Театър “Апостол Карамитев”-Димитровград-фейсбук
