Българското присъствие на наградите Оскар:
,,Аз не стъпвам сам, стъпва цяла България с мен’‘
Димитър Маринов, известен сред българите в Сан Диего като „Митко цигулката“ е роден на 6 октомври 1964 г. в София. Започва да свири на цигулка още като дете. На 11 години е първа цигулка във филхармония „Пионер“. През 1982 г. го приемат във ВИТИЗ, но трябва да служи в казармата. Въпреки известни перипетии, той успява да завърши и през 1990 г. заминава на турне в САЩ и Канада. Решава да остане и се озовава в Ноксивил, Тенеси. Първите дни свири на улицата,за да се прехранва. Работи и като мияч на съдове, и в пицария, а след това отваря и свой ресторант. От 1993 г. живее в Карлсбад, окръг Сан Диего. Женен е за американка и има двама сина. Той е първият български актьор, качил се на сцената на Оскарите след като филмът „Зелена книга“, в който участва, печели наградата за най-добър филм. Точно това е и поводът по който Димитър Маринов разказва пред Sofiapress.com за живота си и за чувството, което изпитваш, когато си червения килим.
Как бихте описали професията си? Защо избрахте точно нея?
Аз по скоро бих казал,че професията ме избра. Когато става въпрос за изкуство то е даденост, талант, с който си роден. Талантът в мен се откри в момент, в който аз най – малко очаквах. Аз съм цигулар и бях цигулар до почти до 14 годишна възраст изкуството за мен беше цигулката преди всичко. Когато бях на 14 ме поканиха да играя в един самодеен състав като син на една млада двойка, който свири на цигулка. Тогава излязох за пръв път на театрална сцена и като ме удариха светлините в лицето изведнъж всичко в мен се преобърна и просто нещата се подредиха и установиха. Аз още от малък обичах да забавлявам децата около себе си, още от детската градина обичах да разказвам случки, да си измислям истории, да си фантазирам. Много обичах да рисувам, да си драскам, да си пиша разни характери, да съпреживявам характерите, по този начин нещата започнаха да се подреждат, докато в един момент Невена Коконова ми каза че трябва да сменя професията и че трябва да се ориентирам към актьорско майсторство. Даде ми няколко урока и по- късно ме прати при Мария Карел, която започна да ме подготвя за ВИТИЗ и тогава всъщност се установи, че аз имам талант, по който трябва да работя и да бъде разработен и постепенно цигулката остана на заден план и актьорлъка се превърна в моя живот.
Чувството, което изпитахте на червения килим приличаше ли на чувството, когато се качихте за пръв път на сцената?
Много е различно това чувство. Първото чувство, когато се качих на сцена, беше толкова отдавна- преди 40 години. Тогава чувството беше едно топло усещане, пеперуди в стомаха,както му казват, качване на адреналин, пресъхването на устата и треперенето на пръстите в този момент аз дори не мислех за цигулката. Мислих за атмосферата, загледах публиката, колегите на сцената – възрастни, които играеха. Съвсем друго беше чувството малко и объркващо, малко превъзбудено. Докато червеният килим беше усещането на “Аз го направих. Аз успях.” След всички тези години на труд, съмнения, на вярване, на невярване. И в един момент, когато стъпих на червения килим усещах хем вълнение, хем спокойствие. Едно успокоение на духа, където милиони колеги по света мечтаят да бъдат. И ето аз съм само след 9 години в професията на Холивуд като филмов и телевизионен актьор. Това беше усещането на червения килим. Абсолютно коренно различно отколкото, когато бях за пръв път на сцена. В България аз се чувствам комфортно. Аз бях от легендарния клас на Крикор Азарян, от които са в момента всички тези светила в България Камен Донев, Стефан Денолюбов, Стефан Вълдобрев, Койна Русева, Лили Маравиля, Марио Куркински, дори Галин Стоев-страхотния режисьор, който преподава в Сурбона Париж, режисьор от европейска класа. Това беше моят клас. Аз бях най – възрастния в класа и аз знаех. Знаех,че след завършване на ВИТИЗ, особенно с такива колеги, вратите щяха да се отварят. Щях да работя, но това, което на мен ми липсваше и което ме дразнеше, че се чувствах комфортно, а аз не обичам да се чувствам по този начин.
Аз съм човек, който обича предизвикателствата, аз съм авантюрист и това е, което в България от една страна чувствах като капак върху себе си, че аз ще стигна до едно ниво и аз ще си остана до там. Макар че, в България има страхотни талантливи хора. Но през 90-та година въобще не се знаеше България на къде отива. Мен ме стряскаше факта,че тази еуфория дори екзалтация, за някаква идваща свобода, но дали ние наистина ще я получим и за каква свободата говорим. Ще цитирам моят великолепен преподавател легенда на България – Тодор Колев: ” Май ние винаги сме били свободни, но не сме го знаели”. Това е, което мен ме плашеше, защото говорим за една свобода, а всъщност не разбираме, че реално сме родени свободни. Но ние си го нагласяме така както ние искаме да бъде. И вместо да се освобождаваме още повече, ние си слагаме прангите без да искаме.
Защо избрахте да сбъднете своите мечти в Америка, а не в България?
Причината заради, която не останах в България е не защото аз не смятах, че мечтите ще ми се сбъднат. Просто мечтите, които имах бяха извън пределите на България. Аз не напуснах България, аз не избягах от България, а аз излязох от България, за да рискувам, за да докажа, че това, което аз си представям за себе си, което аз мисля че съм. Това, което желаех аз е да изляза от тази комфортна форма, да изляза от това, което знам. Исках да се пробвам там където аз наистина съм свободен, никой не ме познава, не знае кой съм какъв съм , каква е мисията в живота и дали ще успея като човек като творец. Ето това беше единствената причина да замина.
Когато отидохте за пръв път в Америка бързо ли се развихте в сферата на актьорството ?
Аз първо като дойдох със спектакъла “Магическите гласове”. Като имахме концерти в Канада и Англия. Последната изява беше в Ньоксил, Тенеси. Но когато всички се качваха на самолета аз просто избягах от аерогарата. Бях с 112 долара в джоба, цигулка и една раничка на улицата. Не знаех английски, нямах приятели, нямах роднини, нямах контакти, нямах никой. Тогава започна сагата на 3 години в Тенеси, където бях мияч на чинии, художник, аирбруш, учеха ме на леене на плочки и още неща от строителството. След което се преместих в Сан Дието на другия край на Америка и там се започна буквално от началото и минаха 9 години, от които 9 години аз правех всичко, но не и актьорство. Да от време на време свирих с цигулката заедно с моето трио – по разни кафенета и ресторанти. Но това беше. Всичко останало беше ресторантски бизнес и кафенета… Едва 9 години по – късно като денонощно учих английски и взимах частни уроци за дикция и говор, успях да кандидатствам в държавния репертоарен театър в Сан Диего, където бях приет за доста голяма роля като духа на миналото в “Коледна песен” на Дикенс и на следващия сезон ми предложиха професионален договор за театъра и изиграх още 3 представления с две главни роли и спечелих голямата награда- публиката. И от този момент ми тръгна кариерата в сферата на актьорството, продадох всички кафенета и ресторанти. Тогава се ожених за съпругата си Дженифър, която е американка от Мичигън.
Театралната ми кариерата в Америка започна на 40 години. След което 2009 година аз атакувах Холивуд. Там кариерата ми тръгна шеметно. Вторият ден след като подписах договор с агенцията ми. Отидох на прослушване за рекламата на “Никон” с Аштън Къчър и ме избраха, а на третият ден беше кастинга за филма “Мъже от стомана” с добра роля и го спечелих. В следващите от 3 до 5 месеца се явих на 12-13 кастинга, от които съм спечелил 8-9. Тогава беше и голямата кaмпания на кредитна карта “Дискавър”, която беше цели две години. С тази кoмпания аз имам над 40 и няколко масови реклами. Постепенно нещата си вървяха, аз си вършех работата. Не искам хората да си правят илюзиите, че българин е дошъл в Америка и ето бум на сцената. Минаха години на труд, дисциплина, много търпение, но целенасочено. Аз не си правих илюзии, не си фантазирах, бях здраво стъпил на земята, бях доста прагматичен. И както винаги се шегувам, когато хората ми кажат “Абе ти си голям песимист” и им отговарям , че определението според мен за песимист е добре информиран оптимист.
Какво е вашето мнение за българското кино в момента сравнение с преди?
Аз винаги съм твърдял, че киното си има своето време или по – точно казано времето си иска своето кино. Навремето в България киното беше модел по – скоро съветски модел. Това беше диктатурата, това беше политиката и много български филми се правеха по шаблон, но интересното, беше, че в българското кино българските творци успяваха независимо от шаблона, който е наложен, успяваха да вкарат българското във филма. Българското кино намигаше на българския зрител. Никога няма да забравя филмите “Таралежите се раждат без бодли”, “Изпити по никое време”. Това бяха първите филми за деца, които се правеха, а в момента не се правят, което е много тъжно. “С деца на море”, ” Васко да Гама от село Рупча” – това е което липсва на българското кино. Кога за последно са се излъчвали комедии като “Господин за един ден”, “Опасен чар”, “Вчера”,”Оркестър без име” – филми, които имат качество на филми. Но имат най-високото качество за България, защото ние не гледахме филмите като филм. Ние гледахме филма, за това което той ни казва, за историята, за героите и се смеехме със сълзи. В годините в които съм излязъл от България направил ли се е филм подобен на “Хан Аспарух” или пък ”Мера според Мера”? Направиха ли се филми като гениалния ” Под игото “… Кога България реши да направи филм като ” Време разделно”?
Тук става въпрос за родолюбие. Това ми липсва в българското кино. Аз разбирам, че когато се правеха тези филми, България беше горда, българина беше горд с родината си, с миналото, с традициите, с обичаите, с тъгата, със смеха, с хумора колкото и да е домашен – той си е наш. А сега филмите, които се правят- аз ги гледам. Те са социални филми, всеки един от тях е прекрасен защото си имат своя повод и смисъл, но те са индивидуални, заградени в един свят, от който свят не се интресува всеки. Правят се профилирани филми, а не продукции, които са български продукции с българско чувство, с българско име. Не казвам, че трябва да се правят само революционни филми, напротив – трябва да има от всичко по – малко. Но като качество, като кино България е на светлини години напред. В киното, понякога излизат български филми, които ме хващат за гърлото и ме карат да се гордея.Аз знам, че българите могат да направят много добър филм, дори по-добър от филма, който беше номиниран на оскарите, а и не само номиниран, ами спечели – “Студена война”, полския филм. Но там е проблема, че те могат, но за жалост нещо просто ги спира.
Как ви избраха за ролята в “Зелена книга” ?
Аз получих имейл от моя мениджър за проекта. Нямаше никаква информация за продукцията, имаше малко обяснение какъв трябва да бъде героят и две сцени. Аз започнах да правя проучвания за ролята, защото образът е реален човек живял в Съветския съюз през 40-50 те години , завършил в консерваторията в Ленинград, където се запознава с Дон Шърли (пианиста) . Отидох на първия кастинг, като актьор всички мои колеги знаят, че трябва да представиш ролята по начина по който ти я виждаш и това представяш . Така направих и аз облякох се стил 60-те години, защото времето в което се развива действието е в този период. Отидох на прослушването представих двете сцени с моя актьорски избор. При което кастинг директора ми каза, че това е добър избор но пожела да направя образа по емоционален отколкото логически. Направих това което каза, почти ръкопляскаше, каза, че съм се представил страхотно , дори ме прегърна. Минаха 3-4 дена и моят мениджър получи имейл от кастинга. “Много добър актьор, много стабилен много лесно се работи с него, но е прекалено улегнал за ролята си “. Не се разочаровах, аз смятах,че това е характерът с които трябва да бъде ролята, защото твърде много си приличахме . Помислих си, че това ще бъде някаква американска боза в която всичко ще е фалшиво и най – вероятно американец ще се прави на руснак. Минаха 5 седмици след което от кастинга са се свързали с моя мендижър и са пожелали да ме видят отново, но с условието да мога да държа по професионален начин чело и да изглежда, че мога да свиря на инструмента. При което аз знам, че не мога да свиря на чело, но знам че мога да се опитам да се науча да свиря на чело за 5 дни. Наех си частен учител, който идваше вкъщи да ми преподава 5 дена подред по 8 часа на ден, тогава за малко да се разведа с жена ми. Дойде време за кастинга явих се. Първоначално трябваше да говоря 10 минути за себе си, кой съм, от къде идвам, 10 минути за образа как го виждам и защо . След това композиторът на филма пожела да взема челото и да провери дали мога да го държа правилно, но точно в този момент аз им отвърнах , че не само мога да го държа правилно, но и да им изсвиря солото 18 такта на мелодията с която започва филма, която се казва Waterboy, те ме приеха насмешка, защото вероятно съм им бил смешен, но аз хванах челото и засвирих. Те бяха изненадани. След което ме накараха да изиграя образа. Аз си спомних какво ми казал Рик Монгомъри (кастинг директор) на предишния кастинг и го изиграх по начина по който предишния път ми бяха казали. В този момент Питър Феирли скочи попита ме защо съм изиграл ролята казах му истината, че съм си взел забележка от кастинг директора и след това ме накара да изиграя ролята по начина по който я виждам. Той се изправи и дойде толкова близо до мен че чак му усещах дъха и ми каза “Недей да слушаш забележки докато ролята не е твоя, след като е твоя може да взимаш забележки само от режисьора и дори тогава има шанс за спор”. Пет седмици след това подписах договор с тях.
Какво беше чувството, когато чухте , че Зелена книга печели оскар?
Когато Джулия Робъртс произнесе думите, аз бях зад едно перде понеже долу на централните места стояха директните номинации, ние останалите от групата бяхме горе на балкона. Оскарите са много интересно нещо като телевизионно шоу. Непрекъснато има реклами. Когато свърши един сегмент имаш определена почивка, но ако закъснееш да влезеш, оставаш навън защото вратите са автоматични и не могат да бъдат отворени до следващата почивка. Като дойде време на предпоследния сегмент аз се наредих на една опашка в коридора,където стоят 100 статисти, красиво облечени, това са така наречените пълнежи. Тяхната функция е когато някой известен или негов роднина излезе за глътка въздух, те веднага да заемат мястото на звездата, за да изглежда залата пълна. И аз се наредих на редицата на статистите, защото аз попринцип нямам право да стоя на този партер, обаче ако ние спечелим награда имам право да се кача на сцената, но тъй като бях на балкона докато отидем до сцената събитието щеше да е свършило. Затова стратегически се наредих на тази опашка за статисти със свалени очила, защото всички ме разпознаваха с тях. Преди последния сегмент имаше 25 секунди почивка и аз се шмугнах във вратата, която се пада от ляво на сцената, това беше балкона на аудио техниката. И тъй като вратите са автоматични в последните 5 секунди почивка аз се шмугнах, там имаше една завеса и възрастен бодигард и се скрих зад завесата и него. След което бодигарда ме видя и аз веднага си сложих очила и той само ми прошепна “Green Book” и ми пожела късмет, той не може да ме изгони, защото вратата не може да се отвори. И така скрил съм се зад пердето, не съм видял Джулия Робъртс кога е излязла на сцената и само чух “Green book” , в този момент всичко ми се преобърна все едно бях на ролеркостер, който пада от най високата си точка. Бях в шок, отне ми много време да осъзная какво чувствам. Всичките ми вътрешности ги чувствах в гърлото си, получаваше се един момент на липсва на въздух, нямах дори глас да извикам, просто си стиснах юмруците, свих се целия и си казах “благодаря ти”. При което веднага минах пред бодигарда и пердето и точно там на третия ред. Октавия Спенсър се бореше с голямата си рокля да излезе от стола, аз веднага ѝ помогнах и заедно излязохме на сцената държейки роклята по стъпалата нагоре. Чак тогава аз започнах да дишам, но много бързо и изведнъж усетих, че ми избива пот и едва когато стъпих на сцената – видях усмивката на Джулия Робъртс, жена която никога няма да остарее. Ръцете ми започнаха да треперят и тя ми подаде Оскара, който не е мой. Този Оскар принадлежи Джим Бург, който е главният продуцент, той стоеше точно да мен. Аз споделих, че наградата не е моя. Но Джим Бург отвърна, че е мой и че трябва да се гордея с това. След което Джулия Робъртс ми подаде наградата и плика. Стоях и го държах все едно съм слугата на Бург. От момента, в който погледнах публиката усетих реално къде съм. Това беше момента, в който се гордеех, че съм българин. След като слязохме от сцената си Виго докосна флагчето и сподели, че това е великолепно докосване. “Твоята държава би трябвало да се гордее”– допълни той. Ако на мен някой ми даде Оскар аз ще си нося датското флагче. Попитаха ме как съм решил да го взема с мен и им обясних, че съм първият българин, който стъпва на тази сцена, но аз не стъпвам сам, стъпва цяла България с мен.
Какво бихте посъветвали бъдещите актьори?
Това е единствено,за което мечтая по-често да се срещам с актьори и то млади, да им давам надеждата и куража като личен пример. Да ги уверя, че ако те наистина знаят, че имат талант знаят че имат възможности- да си вярват, да не ги е страх, но да знаят едно- че всяка една мечта и една вяра вървят ръка за ръка към успеха само тогава, когато има дисциплина пълна заклетост с реално разбиране за индустрията. Много труд и безумно търпение, защото в крайна сметка ако всички тези компоненти са поставени вярно и се изпълняват вярно, няма начин да не се успее . Искам да ви уверя в нещо което аз съм изпитал няколко пъти в живота си – Не е важно какво искаш важното е от какво имаш нужда. Ние много често искаме, непрекъснато искаме. Искаме Ферари, искаме вила в Бояна, искаме вила на Златни пясъци. Това не е това от което имаш нужда. Хората трябва да намерят разликата между това от какво имат нужда и какво искам и дали съвпадат. Аз до днес живея в тристайна къща, карам стара кола която си харесвам. не ходя често по ресторанти и заведения и не се обличам с марки. Съвсем скромно и приятно живея, защото не обичам да се показвам, защото знам, че не ми е нужно, а и не го искам. Това което желая и това от което имам нужда е да си върша работата професионално, да си мечтая, да си гледам дома и семейството, да се радвам на нови запознанства и да израствам в своята сфера. Трябва да има кураж, трябва да има мечта, трябва никога да не се забравя и да нямат този комплекс : ,,За мен няма да стане”. Напротив- за всеки един от нас има място под слънцето. Винаги и навсякъде това е най важното, което всеки един от нас трябва да разбере. И в крайна сметка професионално искам всеки един да осъзнае, че нямат конкуренция. Аз също нямам конкуренция, да може би там са 1 милион които изглеждат като Димитър, приличат на Димитър, но не са Димитър. Така аз работя така аз мисля и така действам. Това желая да кажа на всички млади хора, които поемат път в живота: “Бъди достоен вярвай си, но не забравяй че не става само с желание и мерак” нашата работа е 25% талант 25 % шанс и 50% зверски труд.
Ето и едно писмо, което Димитър Маринов получава след Оскарите и силно го развълнува, той специално го споделя с нас и читателите на sofiapress.com
Здравейте! Всъщност… Здравей, бате Митко! Казвам се Боряна и съм родена във Видин през 1977г. Живеех в Дунавци и учех в местното училище “Христо Ботев”. Когато бях 8-9-годишна (някъде около1986г.) от Видинския театър в училище дойде бате Митко, който трябваше да постави пиеска за училищния празник. Аз бях избрана за ролята на златната рибка, въпреки че учителката никак не беше отчела, нито отразила факта, че аз бях найсрамежливото дете в училището – никога не успявах да си кажа стихотворението, защото винаги се разплаквах явно са ме избрали за златната рибка, заради русата коса По детски се страхувах от предстоящото представление и ми се свиваше корема при мисълта за пълната зала и аз пред нея отново разплакана и засрамена. Тогава дойде бате Митко и започна да води репетициите. Всички деца забравихме задължението и настана невероятно забавление. Аз усетих една спокойна, добра и балансирана енергия, идваща от този чудесен батко, която зареждане всички ни…и неусетно забравих да се притеснявам. Всичко се получаваше леко, спокойно, с желание и всеобща радост! Учителите усетиха химията и спряха да се месят в репетициите Не помня подробности. Но тези дни ми стоят в съзнанието до днес като светли, истински моменти, в които съм се чувствала себе си, спокойна, безгрижна и отговорна едновременно. В сегашния живот нямам нищо общо със сцени и публично говорене, но съм благодарна на енергията и заряда на онзи бате Митко. Харесах Green Book още като прочетох за какво се разказва гледах го преди да е получил Оскар и ме докосна. Малкото знамеце на ревера при награждаването беше повод да се поинтересувам за този достоен наш сънародник, който е един от малкото опровергаващи поговорката “Пази боже, сляпо да погледа.” След като научих името Димитър Маринов в паметта ми изплуваха спомените за бате Митко, помнех, че истинското му име е точно такова. Виждайки и Ваши снимки из нета покрай Оскарите си възстанових и спомена как изглеждаше този бате Митко… Но не бях сигурна, че сте Вие до днес, когато в поредната статия не прочетох, че за кратко сте играл във Видинския театър и то точно в онзи период. Пиша Ви, за да благодаря: За отношението тогава, за енергията, заряда и лекотата, за спомена, за спокойствието, добротата…за гордостта от това, което правите и постигате сега, с цената на само Вие знаете точно какво…. За онова малко трикольорче в джоба, което направи възможен факта да изкажа тази благодарност Благодаря, бате Митко! Поздрави, Боряна Панайотова Бургас
