Публикацията е част от текста “Свободният ловец сред лоното на словото” на Радослав Игнатов. Разделили сме комнтарът му на няколко части, които може да следите на нашия сайт.
Радослав ИГНАТОВ
Човек винаги трябва да се предпазва от изповедните нюанси в общуването си с хората.
Обикновено се случва така, че споделиш ли нещо интимно в съдбоносен за тебе момент, колкото по-далечен ти е събеседникът, толкова по-склонен е към злоупотреба с мигновената близост, която си му оказал. Точно тогава си отмъщава за далечното разстояние между вас двамата той, точно тогава, без да подозира дори, той ти доказва, че с пълно основание в нормалните времена от своя живот ти непрестанно си си задавал въпроса: Защо въобще контактувам с подобни природни несъответствия?
… Въпреки всеобщия шум, който ме заобикаля, въпреки всичко, в живота ми все още има тишина и спокойствие, които ми позволяват да виждам и чувам първозданния свят, както Кенет Уайт го нарича. В първозданния свят всичко е несиметрично, сурово, несантиментално, неотрупано с козметиката на синтетичните размишления. Този свят обаче не е светът на примата.
…Модерният артист се движеше между абстрактния свят и вулгарно личното. Постмодерният – между реалния свят и егоцентризма. Което в българския му вариант кой знае защо ме кара издалеч да долавям миризмата на застоял въздух, немити подмишници, скъп парфюм, високи изисквания, ниски идеи, гнила реалност и лудост, проявявана от съвършено нормални човеци.
… Нищо в човешката история не е гарантирано от съдбата, нито е вечно. Оказа се обаче, че „напредъкът” в „постигнатото” през последните години не е необратим процес. Изобретателите на новите литературни канони нито спасиха литературата от половинвековната кичозна летаргия на соцреализма, нито промениха стереотипа. С малки изключения /Борис Христов, Николай Кънчев, Константин Павлов, Екатерина Йосифова/, отново се гласува доверие на неможещи и доказали неспособността си за художествени открития хора. У нас винаги се случва едно и също – кадърните отстъпват пред вресливата демонстративност на незнаещите и непосветените. Българската част от света прояви още веднъж готовността си да демонстрира, че още не е изминала целия път, за да достигне езика, с който трябва и има право да се самодоказва. За мен все още е притеснително да издавам лутанията си в дилемата това нарочно ли е или случайно. Или просто е непрофесионално. А за новаците, които боязливо отстъпват назад, за да не ги помете падането на „соцреализма”, то си е чисто разочарование: не стига, че някой ги е метнал с най-новите си опити в областта на изящното слово, ами го и принуждават да смята, че си има работа с най-интелигентните представители на човешката общност. Защото се оказа, че веднага след „революцията” от 1989 година на българския духовен пазар се появиха „творчески” експонати, превърнали се впоследствие в непокъртими факти от културната ни история, които недвусмислено ни показаха, че е много по-лесно да влезеш в литературата, отколкото да излезеш от нея, дори когато нейният естествен развой незабавно след появата ти те е изхвърлила от руслото си в мътните плитчини на брега.
… И какво се оказа?
Невероятната кръстоска от византийство и постмодернизъм нямаше да бъде подмината или набързо забравена в културното пространство на българина, тя щеше да влезе в учебниците като една от най-успешните форми на колосална шашмалогия от всеобщата социална история на нацията. Въпреки че се оказа триумф на безсмислието и лошия вкус, на цинизма – напълно съответен с духа на безвремието, компромиса, социалното слабоумие и безочливо дръзката човешка лъжа.
… Всъщност, за какво говорихме досега? Ами че днес огромната част от възмущаващите се от кича дейци на изкуството правят именно кич! На кило. Преди да започне да пише човек, трябва да чете книги, да мисли. Много. Без да бърза. И правилно. Само тогава ще разбере, че познанието не идва от свише и че не е толкова проста работа. Трябва да се чете. Литературата иска дългогодишно аргатство. Занимавам се с писане от близо половин век. Никога не съм бързал да досадя на когото и да било с импулсите на ума си, никога на никого не съм се натрапвал. И винаги съм се чувствал смутен от изобилието на безброй неуморни нахакани труженици, готови денонощно да нахлуят в живота ми с взлом, за да ме смаят със своята първостепенност, белег на която в представите им е словото. Без да го съзнават нито за миг, това са диктатори. Дори да не подозират на колко предпоследен етап в развоя на човечеството се озовават в пътя към славата, те винаги са постигали състоянието на последния от взаимоотношенията “деец-публика”. Задниците им всеотдайно и предизвикателно лъсват. В самоотбраната си публиката обаче поголовно наказва: както обекта на своето отмъщение, тъй и себе си. Публиката не ще да чете. Публиката не ще да слуша. Публиката не ще да гледа. Публиката не ще да усеща и съпреживява дотегливи факти от лутането в душевното битие на самообявили се безчет пророци и мъдреци. Публиката не ще да е публика. Тя е съвършено безизразна не само към изявите на един или друг гламчо, комуто е допаднало да се занимава с изкуство, а и към всяко изкуство, и към изкуството като цяло. За да оправи нещата, публиката се превръща в деец на културата.
… От ранните си юношески години до ден днешен се отвращавам от неистовия стремеж на българина да влезе в редиците на някоя партия – дори сега, в третото хилядолетие след появата на Христа. Още като тийнейджър и малко по-късно, като младеж бях изключително силен физически и с главозамайваща леснина за зяпачите се справях с агресивните тъпи не само на някои измежду връстниците си, но и на значително по-възрастни хора от мен. Но с годините нещата неусетно се променяха и за съвсем къс срок от време бях принуден да разбера, че агресивното има нужда от допълнителна сила, вкупчва се в партии, които да изковат законите за всяко едно от движенията му за доминация над останалата част от света. То търси власт и винаги се добира до нея, за да продължи без да спира напред да покори, да подчини или ако не успее да стори това, да ликвидира онзи, който се изпречи на пътя му.
… Благодарение на дългогодишните си познанствата с повечето от тези човеци, като журналист аз наблюдавах и отразявах същата тази игра. При това, вършех го за предавания в ефир далече извън нашите граници. Работех в „Международна дейност” на Националното радио, а редакцията ми покриваше цялата планета с непрекъсната информация за онова време. Тази информация, за разликата от информацията за вътрешно ползване, беше различна. За България вън от нейните граници винаги се е знаело повече, отколкото в нея.
Гърмян неведнъж заек в професията, за мен не представляваше кой знае каква трудност много бързо да доловя, че пред многохилядните тълпи ден из ден се изреждаха оратори, на които познавах и кътните зъби. И то от съвсем другите им версии на съществуване. Те категорично нямаха намерение да спазват правилата в играта, към която вече бяха повели народа си. Тогава все още не успявах да овладявам чувството си за срам зарад хора, които никога през живота си са нямали срам. И така, след три, четири години, прекарани в напразни опити да опитомя себе си, омаломощаван всеки ден и от вътрешните размествания на ръководните постове в институцията, при които се издигнаха познатите ми до смърт мутри от по-ниските чинове във втория и третия ешелон на старата номенклатура, след почти две десетилетия работа в Българско радио София, напуснах работа. Високите началници станаха подначалници, подначалниците се превърнаха в свръх началници, а се оказа, че оставам на улицата. От възмущение. А бях изграждал кариера стъпка по стъпка и бях рушил здравето си ден подир ден, тъй като по онова време обичах журналистическата професия – не само защото беше престижна: онзи неин вариант, с който се занимавах, беше свързан с изключителни отговорности и ме караше да се чувствам полезен – все пак, предаванията ми се излъчваха по цял свят. Вкъщи да, но света и тогава с трохи не можеше да излъжеш.
… Не зная колцина са почтените хора измежду моите познати, успели да напреднат в своя живот по време на демократизирането в управлението на страната, но със сигурност знам, че онези, които не смогнаха да пригодят сетива в смяната на обществената система, без нито едно изключение, са изключително порядъчни хора. И пак – без нито едно изключение, – всички те са извънредно интелигентни, градивни и силни личности, личности със строго маркирана ценностна система, хора с твърди принципи и характери. А в сегашните реалности от битието на българина освен че са вечни, принципите на тези хора безнадеждно са остарели. Това кара приносителите на качествена морална система да се чувстват напълно безпомощни. Що за общество е онова, в което принципно се държат само слабите и объркани хора?
… И както винаги когато границите и ограниченията паднат, видими стават хората. Особено онези, които предизвикват ограниченията. Ние се придвижвахме с бавна, но неочаквана с обратите, отклоненията си от пътя и спирките скорост към един свят, ярко оцветен и изпълнен с жестокост, енергия, динамика и хаотична мръсотия – арена на безмилостно съществуване и яростна надпревара, дом на малоброен елит и множество бедни. Предстоеше милостта да се счита за слабост, безчестието, подлостта, кражбата и лъжата – за добродетели. Но в предварителното отбелязване на сценария за подготовката за новия ред и свързания с него нов свят не бе взето предвид, че в проекта личната чест, верността към самия себе си и към семейството трябваше да бъдат особено важни. А това, неосъзнато за повечето от българите, бяха основните постулати на мафията.
… Маските на т.н. „преход” паднаха. Независимо от смяната на партийната абревиатура, наследниците на старите властови структури се оказаха във възможно най-трудната ситуация, която за момента беше възможна. Защото трябваше да участват в процеса на деиндустриализация, на безпардонното разрушаване на онова, което до момента беше направено от предишните поколения в цялостното битие на държавата. Наложи се да се води „война” без противников лагер, без вражески фронт. А всички войни, водени в рамките на човешкия род досега са доказвали правотата на онзи мироглед на човека и обществото, който се отличава с широта, яснота, плурализъм, толерантност и демократичност – над тесногръдието, ограничеността, расизма, дискриминацията, мрака. Въпреки позакъснелите във времето оплаквания от този свят и носталгията към лицемерно предишния, той щеше да се съставя от живи хора, с цялата противоречивост и несъвършенство в човешкото. В „прехода” не се случи морално легитимното отмъщение, „поетичната справедливост”, която винаги е създавала от драматичния конфликт една последователно свързана и завършена в сюжетна линия история. Не се случи, защото и политическите, и икономическите процеси се извършваха от хора на стария ред. Бе неизбежно конструкторите на „новия” свят да го проектират по друг начин: в умопостройките за бъдещето на България не бе взето предвид една изключително важна подробност, която предстоеше да го направи такъв, какъвто изглеждаше: персонажът, който трябваше да го изгради, беше изцяло плебейски. Той не беше половинвековно плебейски, а по рождение – още в първата петилетка от боричканията за власт някои от умовете на нацията се отдръпнаха далече встрани, други избягаха от страната, трети измряха.
Нямаше я „войната”, нямаше я „победата”. В този смисъл, нямаше я и „свободата”, колкото и временна да е била тя винаги в историческото развитие на човешкия род. А истината е, че свободата като съзнателен акт в човешкото поведение е родила най-забележителните постижения в областта на науката, човешките права, техническият напредък. От там произлязоха паниката и хаоса, последвани от загубата на идентичност в съзнанието на човешкия индивидиум, загубата на чувството за партньорство, загубата на алтернатива на отминалия режим, и в резултат – колапс в развитието. Ние се оказахме не във временни трудности, а в системна криза. Именно системната криза е лицето на обществената стагнация – на установения фактически, ала неустойчив по конструкция и неуверен в себе си режим на стабилизация. За съвсем къс срок от време се разбра отчетливо и категорично, че ако това изобщо беше стабилизация, то това бе стабилизацията на безперспективността.
…Дълго време гледах на разпадането на България след 10 ноември 1989 година като европеец. Но когато алчността, службогонството, глупостта и общонационалната лудост добиха неимоверни размери, аз започнах да наблюдавам обединението на Европа по същия начин, както шопа е съзерцавал жирафа в зоологическата градина: Това го не мое бъде!…
И не го биваше. Първоначалните примери в това отношение бяха Гърция, Италия, Испания, Ирландия и Португалия. В процеса на натрупване на икономическо салдо в рамките на Европейския съюз стремежът на отделните държави към самооблагодетелстване започна да добива все по-масовия характер на шмекеруване. Вероятността националната наглост и лекомислието на всяка една от държавите членки да вкара Европа в до болка познат от близката й история сценарий с всеки изминал ден ставаше все по-сериозна. А като имам предвид времепространствените възможности и потребности на западните цивилизации, влезе ли се в подобен сценарий, можеше да се окаже, че погледът на Запада към Близкия изток и този път е къс и силно разместен.
Очаквайте следващата част на 9 април.
Вижте още:
