Цветовете винаги са били значим символ за човечеството и въпреки че през годините интерпретациите на символиката им се променят, значението на цветовете в културните аспекти от живота на хората запазва своето влияние и до днес. Те не просто изразяват емоция, както е общоприето, но значението им все още има и своето присъствие в световните религии и култури. В изобразителното изкуство обаче цветовете са един от основните способи за изразяване и са най-силното оръжие, което художниците използват за представяне и внушаване на идеи. Чрез своя емоционален заряд багрилата създават история, разказват я по определен начин, така че да въздействат на аудиторията и да оставят траен отпечатък в нейното съзнание. Затова и ще обърнем внимание на това каква е символиката на цветовете в изкуството и какви техники използват художниците, когато хванат четката и палитрата в ръка.
Едно от основните схващания е, че различните краски позволяват на твореца да изрази индивидуалността си и да провокира определена реакция или емоция у наблюдателя. И това важи с пълна сила в изкуството. Художниците усвояват умението да използват както положителния, така и негативния заряд на всеки цвят, за да предадат послание.
Червеното е може би един от най-символично натоварените цветове. Чрез познатите ни асоциации на този цвят с огън и кръв, в изкуството той най-често се използва, за да внуши атмосфера на опасност, насилие, гняв. Колкото свързваме червеното с негативни емоции като страх и заплаха, толкова тази боя има и положителен заряд – символ на любовта и страстта.
Във “Видение след проповедта” на Пол Гоген например червеният цвят символизира кървавото поле на духовната битка, метафора на вътрешната борба срещу божията воля.
Оранжевият цвят от своя страна е наситен с положителна символика и най-често е в синхрон с творческото, промяната и енергията. Оранжевото е основна боя в есенните пейзажи и въпреки че не е основен цвят, в себе си той съдържа креативната страст на червеното и енергията и жизнеността на жълтото.
Абстрактният експресионист Марк Ротко окуражава зрителите да доближат картините му, за да се потопят в духовното преживяване на цветовете. Неговото “Оранжево и жълто” (1956) е вратичка към струящата енергия на боята и приканва наблюдателя да изпита емоцията на духовно родство с примитивното и архаично изкуство.
Жълтото е друг от цветовете с позитивен заряд – свързан със слънцето като източник на живот, енергия, щастие, надежда и мъдрост.
“Слънчогледите” на Ван Гог са нарисувани почти изцяло с жълта краска и без сенки. Самата картина е една струя слънчева светлина и не се съсредоточава толкова да ни покаже в детайл как изглежда растението. Серията от картини е обвързана и с лична история от живота на художника. Когато приятелят му Пол Гоген решава да му гостува, Ван Гог го посреща със създадената серия, в която жълтото е символ на надеждата и приятелството между двамата творци.
Зеленото е посветено на природата, растенията, тревата. И колкото и да го интерпретираме като цвета на растежа и здравето, той е наситен и с негативни настроения като завист и неопитност.
Пол Сезан например разкрива един необикновен поглед с “Мостът в Манси”. За своите картини художникът казва, че са “конструкции сред природата”. Зеленото светилище, което приковава погледа е осеяно от безброй зелени растения, които изпъкват на сцената в магическа смарагдова светлина. Сезан вижда живописта като абстрактна конструкция и създава двуизмерност с помощта на цветовете.
Синята боя е най-студена и най-успокояваща в същото време. Символ на божественото, на небето, в митологията той е обвързан с боговете Венера и Юпитер. Но като цвят и на океана, създава усещане за свежест и чистота.
Спокойствието като качество на синьото е пресъздадено в картината на Джеймс Уистлър “Ноктюрно, синьо и сиво: Челси” (1871). Река Темза е въплъщение на спокойствието, а стилът на картината е вдъхновен от японското изкуство “ukiyo-e”, което буквално се превежда като “картини на плаващия свят”.
Лилавото от своя страна е царствен цвят, символ на власт, сила и богатство. Тази интерпретация на цвета най-вероятно е свързана с факта, че в миналото лилавите бои са били много редки и скъпи и единствено заможните и влиятелни хора са си позволявали да носят дрехи в този луксозен цвят.
И за да потвърдим тази теза, даваме пример с императрица Екатерина Велика. В картината “Екатерина Велика” (1780) на Фьодор Рокотов владетелката е облечена в рокля от лилав копринен плат, която допълва нейната величествена особа.
Кафявия цвят е обвързан със земното и се асоциира с майсторството и смирението, добродетелта на земята.
“Обувките” (1888) на Ван Гог от късния му период се отличават с майсторството на цвета и засягат темата за смирението като човешко качество. Картината ни показва чифт стари обувки на един скромен селянин, които разказват за трудния живот на собственика си, но показват и достойнството на ръчния труд.
Черното асоциираме с тъмнината, смъртта, вещерството, страха и мъката.
“Вдовицата” (1922-23) на Кете Колвиц разкрива с пълна сила човешката трагедия от войната. Образът на жената е трагичен, пропит с мъка, защото съпругът и е загубил живота си във войната. Разбира се, тази емоция може да се предаде достоверно единствено чрез трагичния заряд на черния цвят.
Сивото е цветът на металите и камъните, но се асоциира и с негативни качества като скука, разпад и остаряване. И понеже в себе си съдържа черна и бяла боя, свързваме сивита краска с пепелта, прахта и смъртта.
За създаването на “Кози череп, бутилка и свещ” (1952) Пабло Пикасо използва сивото, за да създаде атмосфера на прокоба, смъртност. Символите на предметите, изобразени на картината сами по себе си допринасят за фаталния характер на творбата – черепът като символ на смъртта и свещта като преходен пламък между живота и смъртта.
Бялото от своя страна е най-чистият цвят, асоцииран със светлината, мира, чистотата и добротата.
През 1915 година руският художник Казимир Малевич разработва геометричен стил на абстрактното изкуство, който е наречен “супрематизъм”. Той твърди, че изчистената абстрактна форма има духовна сила, способна да отвори съзнанието за “върховенството на чистото изкуство” и за тази цел едва ли има по-подходяща боя от бялата. Това Малевич доказва с композицията си “Бяло върху бяло” (1918).
