Откриване – 7 май (вторник) 18:30 ч.
Куратор: Аксиния Джурова
В един разговор с Николай Караджов го попитах кой му е дал най-добрия урок по живопис. В отговор ми разказа следното: „Поради глупостта на младостта имах шанса да разбера какво е живопис още когато бях на 20 години. Като студент в Художествената академия един ден срещнах в двора Ненко Балкански и доста дръзко от моя страна го пипитах „Какво е живописта?“, защото ми се струваше, че по-възрастните художници знаеха отговора, но го криеха от нас. Той се подпря на едно дърво, откъсна листо и като го сгъна на две ми каза:
„Виждаш ли – и от едната, и от другата страна листото е зелено, но двата цвята не са еднакви. Живописта е, когато можеш да направиш на платното нюансите на един цвят и те да са в хармония.“
Мисля, че този урок по живопис е определил пътя на Николай Караджов, изминат през годините. А именно да търси и постига хармония в цветовете и да изчиства до минимализъм средата, в която развива сюжета, защото той не бяга от него. Точно обратното. Чрез композиционната пестеливост и деликатно степенуване на тоновете, той постига търсената от него тишина на средата, в която сюжетът изпъква най-силно. Като прибавим към това преклонението на художника към испанците, и по-конкретно Веласкес, малките холандци и италианското куатроченто, Николай Караджов върви в тази насока през целия си път.
Питам се, като познавам средата, в която е живял, във всеки случай далеч от средновековната обител, как е постигнал това самовглъбение, загърбване на ежедневния и медиен шум, за да създаде своята живопис, правена с ръка, през която преминава трепетът на душата, задвижващ четката. Гледайки картините му, усещам как те ни поднасят бленуваната днес тишина, тази, в която осъзнаваш, че смисълът на живота е в неговата преходност.
Изложбата на Николай Караджов в Галерия „Контраст“ ни напомня още нещо – че изкуството, освен страст, е и самота, бягство от живота, но и завръщане в него, потапяне в настоящето чрез посланията, които то носи. За Николай Караджов те са в призива му: „След като магията умря, а животът ни е свръхшумен, почти свръхреален, да си възвърнем тишината, от която имаме нужда.“ Неслучайно главите на неговите жени са покрити с качулки, прикриващи самотата.
Всъщност картините на Николай Караджов са и автобиографични. Те оголват неговата природа, тази, която обича тишината, и в света, който се срути, а с него и класическата живопис, не се отказва от нея. Тук веднага обаче може да се възрази – новият свят е бъдещето. Тогава какво ни показва тази изложба? Вярвам, че не е само намигване към миналото. Дали пък не е провидение към света на бъдещето, когато може би ще има нужда от тишина?
Питам се и как Николай Карадджов успя да запази през годините непокътнато своето равновесие. И не само това. Как съхрани опиянението от свободата да твори извън модерните „изми” и да приема упреци, че е извън развитието на съвременното изкуство.
Как успя да поддържа изящната си живопис, напомняща европейското наследство в областта на кавалетното изкуство. Не е ли днес прекалено уязвима една подобна чувствителност, изтънчена душевност и изящна живопис, пък била тя и лична орис на художника. Изложбата ни приканва да влезем с тихи стъпки в нея, да се откъснем от шумния водовъртеж на ежедневието, да се пореем в „небитието“, което Николай Караджов ни поднася с духовен трепет, и може би ще решим, че този свят би могъл да бъде и наш, ако не днес, то поне в бъдеще, както някога е било?!…
Текст: Аксиния Джурова
