Рецензия от Анжела Димчева
Този литературно-философски труд на Боян Ангелов е създаден по Програма за подпомагане на проекти в областта на литературата на Министерство на културата – 2021.
За влиянието на немската философска мисъл върху развитието на българската наука и изкуство имаме сравнително откъслечни представи, тъй като това е една широкообхватна и сложна в генезиса си тема. Боян Ангелов е подходил към тази проблематика от позицията на добър познавач на Възраждането, като в новата си книга анализира предпоставките и благодатната почва за навлизането на идеите на немския класически идеализъм сред българската интелигенция. Очертава плодоносните процеси и резултати от философско-естетическото въздействие на личностно и научно ниво.
В първата част „Българското Възраждане и Немската класическа философия” авторът реализира бърз преглед на историческата фактология, довела до разпада на Свещената Римска империя, постепенното възникване на университетски центрове (Прага, Виена, Хайделберг, Лайпциг) и формирането на национални държави в Западна Европа. През 19. век в Хайделбергския университет учат видни български възрожденци и следосвобожденски политици като д-р Петър Берон, Спиридон Палаузов, Васил Радославов, Стоян Данев. Атмосферата и високото образователно и научно ниво в Хайделбергския университет формират личността на д-р Петър Берон, който владее 9 езика и след дълга научна и просветителска кариера се превръща в най-видния български енциклопедист на 19. век. В книгата на Боян Ангелов се вижда как стъпка по стъпка под влияние на Вилхелм Шелинг, Георг Хегел и Хьолдерлин се формира цялостната натурфилософска теория на д-р Петър Берон. Част от неговите идеи са общоприети и дори са актуални днес. „Той смята, че човекът е най-висшето живо същество, а езикът става определящ за определяне на умствената разлика между хората и животните. Въпреки това допуска възможността да има или да възникнат същества, по-висши от човека, защото е невъзможно постъпателното видово усъвършенстване да спре. Д-р Петър Берон допуска и възможността да бъдат открити разумни живи организми, които се различават от човека така, както животните – от хората. И това може би са онези митологични същества, които древните наричали полубогове” – отбелязва Боян Ангелов.
Любопитни подробности ще впечатлят читателя относно кариерата и научните търсения на д-р Никола Пиколо (роден в Търново като Никола Савов) и автор на пиесите „Демостен в Калаурия“, позната като „Смъртта на Демостен“, и перифразата на „Филоктет“ от Софокъл. Той също попада под влиянието на немските класически философи и естетици – Лайбниц, Кант, Хегел, Шелинг, Гьоте, Шилер… Макар и преподавал философия на гръцки език в Йонийската академия, българският учен се мести в Букурещ през 30-те години на 19. век и се бори за свободата на своя народ: „Заедно с Иван Селимински, Атанас Кипиловски и Васил Начович настоява пред княз Стефан Богориди за създаването на Добруджанска българска държава по подобие на княжествата Влашко и Молдова”. Авторът проследява и по-нататъшната му кариера в Лайпциг и Париж.
Боян Ангелов се спира подробно на Лайпцигския университет и неговите видни възпитаници (Готфрид Лайбниц, Йохан Готлиб Фихте, Фридрих, Ницше), защото този университет има основополагащо значение за проникването на немската класическа философия сред интелектуалните среди на България и нейното влияние върху процесите на родната литература и литературна критика. Авторът разглежда мултикултурната среда, икономическия възход на Лайпциг, либералното отношение на властите към различните религиозни общности и конфесии. Именно тук учи д-р Иван Богоров, тук се ражда издателската му страст и на 20 април 1846 г. излиза първият брой на първия български вестник „Българский орел”, списван на „чист народен език – както говорят обикновените българи”. Две години по-късно той напуска Лайпциг, установява се в Цариград, където открива своя печатница и започва да издава „Цариградски вестник“ – до 1862 г. всеки съботен ден. Боян Ангелов се спира на езиковедските усилия на Богоров да изчисти българския език от чуждиците.
Сред видните българи, радетели на образованието и духовното издигане през Възраждането, е Нешо Бончев – основоположник на българската литературна критика. На неговата дейност Боян Ангелов отрежда подобаващо място в своя труд, анализирайки причините, които подтикват Нешо Бончев да превежда знаковите творби на Фридрих Шилер на български език: „избира драмата „Разбойници” като първа от безсмъртните творби, които трябва да бъдат припознати от всеки българин и могат да го подготвят като морална личност, търсеща пътища за постигане на свободата си”.
Друга значима личност в книгата е възрожденският публицист Марко Балабанов, изучавал идеите на немските просветители Йохан Хердер (1744 – 1783) и Йохан Волфганг Гьоте (1749 – 1832).
В цялостната картина на просветния подем в периода 50-70-те години на 19. век авторът не пропуска и ролята на нововъзникналите читалища (Свищов, Лом и Шумен), училищата и православни черкви, превърнали се в основни центрове срещу гръцките фанариоти и отстояване на националната идентичност. Хронологията вплита дейността на Г. С. Раковски, Л. Каравелов, Васил Друмев, Христо Ботев, Васил Левски. На фона на Фреско-Пруската война и задкулисните ходове на Великите сили идеята за свобода на българската народност добива все по-ясни очертания.
Централно място в „Немският класически идеализъм и новата българска литература” заема фигурата на проф. Марин Дринов. Многообразието на личността и неговото дело са обхванати хармонично, хронологично и аналитично в подробен текст, едновременно академично прецизен и стилово достъпен. Авторът акцентира на факта, че Дринов е родоначалник на българската историографска наука, а житейският му път тръгва от Панагюрище – градът-първенец по просветно-революционни заслуги в родното Възраждане. За да се радваме днес на модерно езикознание и литературознание, безспорно огромен принос има Марин Дринов. Тази линия е водеща като тя изобилства и с географски данни, историко-политически подробности, сравнения между позициите на Великите сили относно българската съдба след Априлското въстание, задкулисните ходове на имперските властници от 60-те, 70-те и 80-те години на 19. в.
Втората част на книгата, озаглавена „Немската идеалистическа философия и следосвобожденската българска литература”, ни запознава с най-видните представители на българския модернизъм, повлияни от немската идеалистическа философия – създателите на кръга „Мисъл” д-р Кръстьо Кръстев (доктор по философия от Лайпцигския университет), Петко Ю. Тодоров (завършил право в Бернския университет), Пейо Яворов (слушал лекции по литература във Виена) и Пенчо Славейков (следвал философия в Лайбциг), както и знакови за родната ни култура творци като Антон Страшимиров (слушал лекции по литература в Берн), проф. Иван Шишманов (защитил докторат в Лайпциг), проф. Александър Балабанов (завършил класическа филология в Лайпциг),Теодор Траянов (завършил Висшето техническо училище във Виена), проф. Александър Балабанов (следвал в Лайпциг), акад. Александър Теодоров-Балан (защитил докторат в Прага), акад. Михаил Арнаудов (защитил докторат в Прага и специализирал в Лайпциг).
Във фокуса на тези научно-културни взаимопрониквания безспорно водеща фигура е д-р Кръстев, на когото Боян Ангелов посвещава подробен анализ. В обобщението на пренасянето на идеи на българска почва той отбелязва: „В своите лекции по естетика в Софийския университет д-р Кръстьо Кръстев определя съществения принос на немските философи Паулсен, Щрюмпел и Кюлпе към модерната класификация на онтологичните и гносеологични системи, като смята за най-значителен приносът на Освалд Кюлпе, професор във Вюрцбург,Мюнхен и Бон, основател на вюрцбургската психологическа школа и един от създателите на критическия реализъм като направление в модерната немска философия. Пенчо Славейков и Мара Белчева се увличат от философията и естетиката на Фридрих Ницше. Част от най-значимите Славейкови творби изпитват такова влияние, а Мара Белчева превежда на български език „Тъй рече Заратустра“, придобила и в родината ни изключителна популярност сред интелектуалните среди”.
Читателят прониква и в необикновения философски ракурс, даващ представа за глобалното мислене на Пенчо Славейков, ратуващ за модернизация на българската литература. Боян Ангелов пише: „Стилът на Пенчо Славейков е моделиран от философските и морални внушения на Вилхелм Вундт и Фридрих Ницше. Не само „Кървава песен“ е сплав от творческото съчетание на българските фолклорни мотиви със строгата интелектуалност на немския психологически паралелизъм. И във философските си поеми Славейков не отстъпва на своите високи естетически позиции, от които съзерцава бавния и несъвършен процес на формиране на новата българска литература”.
Книгата завършва с портрети на трима колоси, все още недостатъчно оценени от съвременната литературна история: Антон Страшимиров, Иван Андрейчин и Асен Златаров. А във финалните страници Боян Ангелов обобщава: „Създадената в университетите на Германия, Австро-Унгария и Швейцария българска интелигенция има непреходни и неоспорими приноси за всеобщия отечествен просперитет. И съзидателите на новата българска литература не правят изключение от тази необратима тенденция”.
„Немският класически идеализъм и новата българска литература” се явява книга-компедиум за историко-културното европеизиране на българската интелигенция, илюстрирайки фактологично и философски корелацията образование – талант – реализация, която превръща България в модерна държава в началото на 20. век.
