Както се казва в старата поговорка, никоя ситуация не е толкова лоша, че да не може да се влоши. Жестоката ирония на Венецуела от лошо към по-лошо е как правителството на президента Николас Мадуро е некомпетентно във всичко, освен за запазване на властта. Това е мощност, предназначена да разпространява страданията допълнително всеки ден, като същевременно запазва лоялността на малцинство от привърженици, които са необходими за осигуряване на оцеляването му.
Камило Торес, от левицата и свещеник от лятото на 60-те години, веднъж е цитиран като казва, че гладен народ не се бие, но коленичи. Най-малкото не се бори докрай. Изглежда жестоко да се каже това, но това е ясно приложимо за народа на Венецуела в момента.
Опозицията на страната е в руини. Урокът, който можем да изведем, е, че “демокрацията”, без истинска демокрация, означаваща без равни възможности, е поне толкова вредна, колкото и безразсъдна диктатура. Можем да кажем в ретроспекция, че опозиционните сили, които са заявили, че е необходимо да участват в последните изкуствени избори, за кабинетите на държавните управители, са били погрешни.
На изборите през 2005 имаше представа, че Чавес не може да продължи дълго и както се смяташе, въздържането може да го отслаби допълнително. Но той продължи докато живееше.
Перфектно определение на демокрацията
Философът Карл Попър веднъж каза, че демокрацията в крайна сметка е определена като способността да се отървеш от лошите владетели. Той не си направи труда да добави, че трябва да служи за избор на добродетели. Седящият владетел винаги е в предимство и ако освен това се занимава с масови измами, е много трудно да го изгоним избирателно. И все пак опозицията успя да спечели парламентарните избори в края на 2015 г., и сега няма изглед това да се случи отново.
В един момент ще има президентски избори, където разделената и ожесточена опозиция няма да могат да разчитат на някаква обединяваща фигура, която системно е забранена от обществена длъжност. Без тях и с очакваната голяма доза измама е трудно да се види как правителството може да загуби.
Оттук нататък режимът Боливар или Chavista е отговорен за абсолютно всичко, което се случва във Венецуела. Уязвимите условия ще се влошат още повече, тъй като избраният модел ще се разраства по-нефункциониращо и хуманитарната криза ще се задълбочи още повече в страната, в която преди царуваше богатство.
Опасността, от която мнозина се опасяваt при този режим е натрупването на твърде голям доход в държавата. На владетелите не трябва да се дава свободна ръка, за да се впишат в националното богатство, особено когато това е подаръкът на природата под формата на суров нефт, въпреки спада на приходите от петрол през последните години. В по-нормална ситуация хората няма да позволят на държавата да претърси толкова много държавните хазна, ако е пълна с техните данъци.
Както и да е, катастрофата изглежда склонна да продължи. Не изглежда, че венецуелската опозиция може да участва в организирани от правителството “избори” и да спечели. Бойкотирането на изборите едва ли е полезно, но във всеки случай човек не вижда откъде можете да се отърве от този режим.
Това оставя венецуелците да се надяват някой международен фактор да дестабилизира режима достатъчно, за да го свали. Но трябва да си припомним единственото умение на Мадуро: да се държим на власт.
worldcrunch
