Мина КАРАГЬОЗОВА
/ Ивайло Балабанов, “Площадь надежды”, билингва, Москва,
2018, превод на руски – Валерий Латинин/
Излезе българо-руска двуезична книга със стиховете на големия български поет Ивайло Балабанов. Основна заслуга за това има известният руски поет и преводач Валерий Латинин. Той е не просто преводач на книгата, той осъществи този проект от началото до края. От първоначалния замисъл, до излизането на книгата.
Да, Ивайло Балабанов е голям поет. Но той така се е срастнал с българските реалии, с българската история, култура, митология, с българското усещане за света, че е много труден за превеждане. Как се превеждат стихове за Балканджи Йово, за Алтанлъ Стоян, за Руфинка и за самодивите. За Асен и за убиецът му Иванко, за Боримечката и черешовото топче…, за Гергана и везира…И, все пак – преведени са. Със завидна вещина и проникновение, със съпричастие и любов, каквито е заслужил Ивайло Балабанов. Поетът, който е Любов.
И не случайно е избрано заглавието “Площад “Надежда” /”Площадь надежды”/ , взето от стих на едно емблематично стихотворение. Защото, въпреки цялото трагично минало на нашите прадеди, въпреки безкрайните житейски перипетии, Вярата, Любовта и Надеждата пронизват не само нашето битие, но и извисената поезия на Ивайло Балабанов. Много бих искала да цитирам българския и руския преводен вариант на стихотворението, дало заглавие на книгата. Една кратка илюстрация на текстовете в тази двуезична книга.
Съдбата ни е скрита в тези
думи две, изглежда,
защото по закон божествен,
древен и суров
животът винаги започва
от площад”Надежда”
и с нас върви до края той
по улица”Любов”…
И руският вариант на Валерий Латинин:
В этих великих словах
судьбы вершатся, как прежде,
в них – и небесный закон,
и человеческий зов,
будет всегда проходить
жизнь через площадь «Надежды»
и бесконечно идти
вдоль по проспекту «Любовь»…
Поезията на Ивайло Балабанов е намерила своя отклик и своя “преводач от Бога”, съумял да предаде всичко най-ценно и вълнуващо в нея с изразните средства на друг език и друга култура. И оживяват и неделните градове, и красотата на жената с белия шал, и бялата риза на поета, ушита от неговите ангелски крила, и златният ключ за небето, сменен за червено вино…И оживява неговата болка за разрухата родината и неговият вик, че е българин от Хухла…
Метафората на Ивайло, в нашето съзнание е свързана с нестинарството – това е нашата Родина, една жена, която крачи боса в безкрайна жарава… Латинин е намерил просто едно общочовешко значение на метафората. Не жар, а пожар… И звучи силно и автентично. Предава не буквата, а духа на стиховете на Ивайло. Сравнете:
Решението точно на въпроса
е в следната метафора, комай:
една жена, която крачи боса,
а пък жарта пред нея няма край.
Жена босая – средь степей,
охваченных пожаром, –
вот образ Родины моей
для скульпторского дара.
Бог в стиховете на Ивайло е добър, човечен, той може да бъде поканен на вечеря, той слиза от небето в нашето битие, за да ни покаже истинския път. Звучат вечните въпроси – накъде сме тръгнали. И къде ще стигнем. И Бог в стиховете на Ивайло е българин, “но го е срам да си признае.” Колко болка от разрухата, болка, която сближава нашите народи, има в тези стихове. Руският народ страда и е страдал не по-малко от нашия, и ще разбере нашето страдание…Просто беше необходим превод. И сега той е налице… И българският, и руският народ са дали свидни жертви през вековете. И границите на нашите държави са чертани с кръв…
И аз разбирам, че душата ми е пределена –
едната – в мен, но другата е там – в треви и брош,
че южната ни граница е кървавочервена,
защото е чертана не с молив, а с нож.
И руският превод:
Под белой Гюмюрджиной моя душа двоится,
одна во мне трепещет, другая – в поле том.
Прочерчена на юге кровавая граница
не грифелем – по карте, а по душе – ножом.
Още един културен мост между нашите два народа е изграден с излизането на тази двуезична книга. Точно тези мостове остават вечни. Неръкотворни и вечни.
Защото живеят в сърцата на хората.
