Георги Цанков
Една от красивите изненади на кинофестивала в Кан през 2022 г. е филмът на френския режисьор Никола Бедос „Маскарад“ с неостаряващата Изабел Аджани. Няма да ви разказвам изпълнения с обрати сюжет, тук споменавам филма заради поезията на Пол Елюар. Млада, сексапилна измамница се опитва да омагьоса богаташ, преминал средната възраст. И му рецитира любовни стихове от Елюар. Мъжът признава, че нищо не е разбрал, но словата са много красиви. По-късно си купува томче от твореца, издадено в поредицата „Поези“ на издателство „Галимар“ и постепенно навлиза в света на сюрреалистичните сънища. Навярно мнозина ще са и нашите читатели, които ще разтворят изключително красивото томче на издателство „Колибри“ и внезапно ще попаднат под магията на „Изкуството на танца“: „Дъждецът крехък керемидите / Крепи. Танцьорка никога / Не би могла да пада / И да подскача / Като дъжда.“ За да почувствате не само прелестта на образите, напомнящи за ранен филм на Луис Бунюел, ви съветвам да започнете с великолепния предговор „Любовта Поезията“ от преводачката и съставителката Силвия Вагенщайн.
Преди да продължа размислите си за лиричните видения на Пол Елюар, ще се изкуша да ви разкажа нещо повече за изкуството на Силвия. В далечната 1981 година тя се включи в звездния екип на култовото издателство „Народна култура“, за да ни поднесе огромното богатство на безсмъртната френска класика. Едва ли ще забравите творбите, които звучат на български в нейна интерпретация. „Онорин“ от Балзак и надскочили времето си новели от Стендал… Под строгите й редакторски очи преминаваха томовете от съчиненията на Юго и на Флобер, но и поезията и прозата на Бодлер, зловещо привлекателните „Песни на Малдорор“ от Лотреамон. В годините преди политическата промяна Силвия Вагенщайн ни срещне с шедьоврите на френския нов роман – „Изменение“ и „Репертоари“ от Мишел Бютор, „Златните плодове“ от Натали Сарот, „Любовникът“ от Маргьорит Дюрас. Изброените дяволски трудни за превод заглавия не представляват и една десета от книгите, които претвори на великолепен български език преводачката.
А тайната на нейното изкуство се крие и в гена й. Имах щастието да познавам отблизо знаменития й дядо, който, за съжаление, в наши дни е почти забравен. Думата ми е за Николай Дончев, поет, есеист, преводач, който още от 1929 г. сътрудничи на авторитетния парижки седмичник „Ле нувел литерер“. Той е носител на Академичните палми за приноса му в културния обмен между България и Франция, както и на медала на Френската академия за книгата му „Етюд бюлгар“, 1939 г. Николай Дончев почина на 89 години през януари 1988 г. Срещали сме се няколко десетки пъти и постепенно той разкриваше пред мен смайващата картина на контактите си с най-големите френски поети и белетристи, с които поддържаше безценна кореспонденция. Но за него ще говорим по-подробно отделно, тук го споменавам, за да припомня, че обичта на Силвия към френската култура не е случайна. По нейния път пое уверено и великолепната й дъщеря Жаклин, която защити докторантура по европеистика в Париж, но се завърна у дома, за да продължи делото на талантливите си родители.
Силвия е съоснователка на издателство „Колибри“, на нея дължим немалко от надвременните художествени открития през последните трийсет години, както и създаването на две от най-значимите поредици на „Колибри“: „Модерна класика“ и „Съвременна европейска проза“. В едно интервю Силвия признава, че между Балзак и Флобер ще избере автора на „Госпожа Бовари“, тъй като предпочита лаконичната експресивност пред езиковото разточителство. Да я чуем: „Не е ли езикът прозрачната обвивка на мисълта? Ако си послужим с езика на математиката, оригинал и превод трябва да са в равновесие, или с езика на математиката – изравнени величини, смислово и естетически.“ Някъде из интернет прочетох по повод тома на Елюар, че поезия трябва да се превежда само от поети. Откакто я помня, тя винаги е намирала пристан в голямата поезия и я е носила в душата си. Ако владеете френски език, прочетете нейните конгениални преводи на толкова трудните за интерпретация стихове на Кирил Кадийски, за да разберете, че Силвия не просто жонглира с езика, но и съвършено владее магията на ритъма и на спойката между съдържанието и формата. Ще усетите силата на внушенията й, които никога не изневеряват на автора, когато се запознаете с томчетата, съставени от нея със стихове на Ален Ланс и на Венюс Кури-Гата, а поезия блика и от „Пътешествие в страната на дърветата“ от нобелиста Жан-Мари Гюстав льо Клезио, от „Шери“ на Колет…
А как се навлиза във вселената на поет, който може да бъде неразбираем дори за интелигентен французин? Може би по същия начин, както проникваме във виденията на Дали и на Миро, във въображението на Бунюел и Кокто?! Първото, което е сторила преводачката, е да се запознае с огромното целокупно творчество на Елюар, събрано в томовете на поредицата „Плеяд“, с всичките бележки, обяснения, варианти… В тома „Поезия“ на издателство „Колибри“ ще откриете стихотворения от 14-те най-значими поетически сборника на този гигант, за когото на 18 ноември 1952 г., в деня на неговата кончина, Робер Сабатие ще каже: „В този ден целият свят потъна в траур“. Предговорът на Силвия Вагенщайн е написан тъй, както тя обича, лаконично експресивно, но е със стойността на монография, тъй като в петнайсетина страници преводачката и съставителката е успяла да разкаже интригуващата лична одисея на Елюар, да не пропусне политическите му лутания, да проследи изчерпателно рецепцията му в България и да достигне до същината на значимостта му: „Голямата заслуга за поезията на Елюар се състои в това, че ползвайки естетиката на сюрреализма, той я е преодолял, като е успял да създаде своя неповторима поетика.“ Интерпретаторката на светлите и неукротими сънища наяве на Елюар майсторски е доказала с богатството и гъвкавостта на българското слово, че ще се срещнем с творчески индивид с „неповторима поетика“. Изключително трудно е да съставиш един лирически том така, че да намериш логиката на „сънищата наяве“, да се решиш да отхвърлиш емблематични творби, за да поднесеш апотеоз на „реда и безредието в любовта“ и да накараш читателите да почувстват „жестоката жажда за живот“ на един мечтател – маг. Последните дванайсет страници на тома са посветени на детайлното ни запознаване с подбудите за създаването на всяка от стихосбирките и с обяснения за превратностите в живота на твореца, за връзката му с Дали и с Шагал, за раждането на знаменитата фраза „Здравей тъга“, която ще отвори пътя към сърцата на читателите на Франсоаз Саган, в чиито романи често откриваме „елюарови“ мотиви. Силвия Вагенщайн припомня веруюто на зрелия Елюар: „Ролята на твореца е да направлява, да отваря най-непокорните очи, да ни научи да виждаме, както се учим да четем, и да посочи пътя от буквата към духа.“ Тя ни доказва значимостта на подобно разбиране за смисъла на изкуството, като ни поднася безсмъртните стихотворения „Смъртта Любовта Животът“, „Фениксът“, „За един, за двама, за всички“ и още, и още… Струва си сами да открием Елюаровото надмогване на сюрреализма и да почувстваме как постепенно неговите светли и неукротими сънища стават и наши, а елегантното томче, оформено от художника Иво Рафаилов, неусетно ще се превърне в настолна книга за всеки, който таи „мечта която чака будна“, който притежава „сърце което се раздава“. И за всичко това несъмнено изпитваме огромна благодарност към българската преоткривателка на гения: Силвия Вагенщайн.
