Макар и бавно, настъпва едно духовно преобръщане, едно събуждане и сработване на българския ген
Поетът-издател Трендафил Василев гостува на кърджалийци по покана на Регионална библиотека „Н.Й.Вапцаров. Неговото творчество бе представено от доайена на литиратурната критика у нас Благовеста Касабова. Поетът е потомък на тракийски бежанци. Роден е на 1 март 1940 г. в с. Момино, Хасковско. Завършва Военното артилерийско училище в гр. Шумен, Военната академия “Г. С. Раковски” в София и СУ “Кл. Охридски”, специалност журналистика. Като млад офицер служи в гарнизоните в Кърджали и Асеновград. Работи близо 15 години в сп. “Армейска младеж”, като главен редактор и началник на Военно издателство, за кратко като управител на ИК “Иван Вазов” и на издателство “Български писател”. В края на 2000 г. създава издателство “Българска книжница”, чийто управител е. Член е на СБП и СБЖ. Носител е на Националната награда за поезия „Изворът на Белоногата”, на Националната нарграда за литература, книгоиздаване и цялостен принос към културата „Александър Паскалев”, на Националната литературна награда „Георги Джагаров” за 2017 година. Стиховете му са преведени на редица чужди езици.
Интервю с Лияна Фероли
–Г-н Василев, някога сте служил като офицер в кърджалийския гарнизон, как се почувствахте отново тук в нашия град?
-За мен посещението в Кърджали е разрбираемо емоционално, щом трудовият стаж ми започна тук, щом тук все още имам много приятели, а и няколко роднини. Много бях развълнуван, че някои от тях дойдоха на срещата.
-Как се съчетава на едно място военната и поетичната натура у вас, в която странно са преплетени „камък и сълзи”, както се изразявате в свой стих?
-Да, имам такъв стих, той е в легендата за моето село. Човек избира професията си на млади години и още не знае къде ще го заведе животът. Още тогава, когато влязох във военното училище, почувствах, че започнах да се отдалечавам от някои други любими мои занимания. Но по-възрастни от мен военни ме насърчиха да приема, че моето изкуство не е като другите, да изисква специални условия, че ми трябва само химикалка и лист, и така аз останах в армията. Но си поставих още тогава за задача да навляза в нейната духовна страна и така се получи най-доброто. Завърших и Военна академия, работих във военен вестник, като главен редактор и във военно издателство. И оттогава досега не съм напускал издателската работа.
– Как творецът – издател „воюва” днес за чистотата на родния език, за предаването й в бъдещето?
– Първо, като дава пример със своето творчество, с подчертаната му свързаност с народната тематика. Като превърне съдбата на народа си в своя съдба, както много добре го е определил Пушкин. Като посвети живота си на неговите въжделения. На неговото минало и на бъдещето му. На болките му, на радостите му. Всеки творец, който е избягал от това, полека-лека се забравя.
– Мнозина го направиха, обругаха наши национални светини, в това число и Вапцаров. Стихът му „Прощално” се рецитира на фона на много твърд фолк…
-Имало е такива опити и преди, но сега станаха повсеместни. Стана така, като че ли някой отвори една врата, през която влиза осребреното предателство, а родолюбието си остана от другата страна със своята бедност. Но това е вътрешен проблем за всеки творец, въпрос на вътрешно самосъзнание, на самодисциплина в духа. И от него зависи дали ще се поддаде, дали ще извърне глава от народа си. Но тези опити за творчески диалог с читателя са обречени на неуспех предварително.
– И, все пак, в тези трудни дни има хора и творци, които не се поддават на подобни изкушения…
– Винаги ги е имало и двете страни на живота, винаги е имало и изпитване на нашата вярност към народностните ни добродетели. Винаги го е имало и погледът към други култури, езици… Но пък точно на фона на тази другост се получава и едно вглеждане в своето, едно оценяване чрез сравнение, а оттам и едно връщане към него. Забелязвам и признаците, които го доказват. Миналата година, например, над 30 хиляди българи са споделили с болка, че не са успели да отидат на Шипка заради снега. Започва също да се изучава българската история в някои читалища, масово се играят и български танци в тези наши средища за културно-масова и художествена самодейност. Изобщо, от десетина години, настъпи едно преобръщане, инстинктивно събуждане и сработване на българския ген.
– Много са предизвикателствата и във вашата дейност, книгоиздаването, там как успявате да им устоите?
-Вярно е, че и тук има доста идееологически въздействия и изкушения, но всяко издателство си определя своя програма, по която се ръководи. Нашето, „Българска книжница”, се стреми да издава литература, в която има или информационна, или емоционална връзка със съдбата на нашия народ, с българския читател. Вярно е, че и в чуждестранната литература има доста шедьоври, но нашето разбиране е, че трябва да даваме приоритет на българското. Избягваме да издавеме книги, които много бързо ще бъдат забравени, такива, които уронват човешката природа, които вещаят гибел, разрушение. Стремим се към такива, които утвърждават въздигането на човека. Разбирането ни е, че изкуството е дошло в името на въздигането, усъвършенстването на човека. В противен случай, то не остава в душата на хората.
–В тази посока могат да помогнат и законовите уредби в страната ни , които да бранят нашия уникален език, да поощряват развитието на културата чрез данъчни облекчения за нейните меценати…
-Въпросът за Закона за защита на българския език е задвижен в различните екипи в СБП, беше разгледан и в Комисията по култара, имаше обща среща и с други творчески съюзи, за да се регулират и насочат усилията към тази обща цел. Но има и известна съпротива, идваща от хората на бизнеса, които при един нов закон, трябва да преустроят цялата си документация, което е свързано и с доста средства. Другата съпротива идва от хората с насочен изцяло навън поглед, а има и такива, които си мечтаят, че България полека-лека трябва да премине на латиница. Надяваме се,обаче, че ще настъпят такива политически промени и Законът за езика ще влезе най-после в НС и да бъде приет.
– Но, най-вероятно, и тук промяната ще настъпи не вследствие на законовите мерки, а на идващото ново съзнание в новата епоха…
-И аз имам такава надежда, защото вярвам, че съдбата на народите се определя и от много други сили, които не са ни толкова познати.
