Двойна премиера на антологията “Дунавски предели”
Съдба за народите, живеещи по нейните брегове, река съдбовна за България, символ на нейната борба за свобода. Пренесла изгрева й до родната земя с възторзите на руски и на братски войни, на опълченци с лъвски знаци по чела. Затуй е обичана от всички, вдъхновителка на поети и певци. Да, Дунав всеки миг светлее, мълви и буди светли думи в сърцата на крайречните й поколения, а поетите й посвещават най-свидните си чувства – за поклон и благослов. Чрез своите стихотворни песни.
Благородна и за похвала е инициативата на Съюз на българските писатели да събере най-ярките стихотворения от български поети и да ги издаде в своя книга – антологията „Дунавски предели. Впрочем тя е втора, първата – „Поезия Дунав“ излезе миналата година, също с емблемата на съюзното издателство „Български писател“. Но тазгодишната е късметлия – попадна в ръцете не само на българските творци, но и на гостите поети от страните край вековечния Дунав на поредната среща в София. Тя всъщност бе и поводът за интересния разговор между тях за бъдещето сътрудничество, за издаването на общи сборници с творби от писатели и поети на крайдунавските държави. И акцентуваха на продължаването работата по реализирането на проекта „Големият Господин Дунав“, в който участват писателските съюзи и писатели от Дунавските страни. В случая и гостите, които идеха от Словакия, Сърбия, Унгария, Германия, Молдова и Украйна.
Неофициално представяне на антологията „Дунавски предели“, в която участват и присъстващите поети бе истински празник – домакин бе община Козлодуй. Писателската делегация бе посрещната от зам.-кмета Николай Николов, а поетите посетиха Ботев парк и музей „Новата станция на България“, където Никола Пачев им разказа за историята на козлодуйския бряг и за историческия епизод, свързан с Ботевата чета. Да, празнични бяха миговете, в които прозвучаха стиховете за величавата река, съдба за народите, които представляваха техните автори. Литературното четене се състоя в салона на националния музей параход „Радецки“. Свои творби прочетоха всички включени в антологията: Мирослав Биелик и Мирослав Демак от Словакия; Радомир Андрич и Нина Симич от Сърбия; Дмитрий Бураго от Украйна, Боян Ангелов – председател на СБП Атанас Звездинов, Мая Панайотова и Димитър Христов, както и поетесите от Козлодуй – Румяна Нейкова и Рилка Терзиева.
Официалната премиера на антологията „Дунавски предели“ бе в Националния литературен музей „Петко и Пенчо Славейкови“ в София. Представи я един от съставителите – Боян Ангелов, който отбеляза, че хората от певци на общата ни река Дунав става все по-голям, расте броят на неговите певци-поетите, множат се и сборниците на съюзите, между които правят впечатление тези на Словакия и Сърбия. На нашата среща ние говорихме вече, че ще обединяваме усилията си за осъществяване на идеи от проекта, между които и тази за широко популяризиране на сътвореното от всички нас на темата, свързана с Дунав. В следващата наша антология ще присъстват повече автори от крайдунавските страни, броят им в тази не ни удовлетворява, но нали бъдещето е пред нас. В голямото премиерно четене взеха участие: Мирослав Биелик, Радомир Андрич, Нико Стоянов, Нина Симич, Атанас Капралов, Рада Добиянова, Павлина Павлова, Анжела Димчева, Димитър Христов, Боян Ангелов, Петър Андасаров, Иван Есенски, Атанас Звездинов, Анелия Янковска – Сенгалевич.
Силни бяха думите на председателя на Съюза на сръбските писатели Радомир Андрич, автор на идеята за „Срещи на писателите от крайдунавските страни“ и кръстник на проекта „Големият Господин Дунав“. Това название е впрочем стих от големия сръбски писател Васко Попа, което внушава величието на общата ни съдбовна река. Ние вече имаме път и вървим по него рамо до рамо, все повече се сближаваме и делим съдбата си на творци и народи. А тази чудесна антология е един от светлите знаци по този наш път. Благодаря ви, приятели.
А вие обърнете внимание на тази антология – тя е със стихотворения от 41 български и 10 чуждестранни поети, с предговор от Боян Ангелов и Атанас Звездинов, които са и нейни съставители. Редактор е Димитър Христов, а Емилия Казакова е допринесла за хубавия архитектурен дизайн, с чудесното си художествено оформление на корицата.
Репортаж: Sofiapress
Петър Андасаров
Крайдунавски акварел
Уморена, аз сън закопняла
– равнината –
е полегнала под сенките на облаци.
Забравило за своя път през хълма
– слънцето –
захласнато в игра дете
в реката е нагазило.
Като жетвар с напукани от жажда устни
– денят –
към портите на вечерта пристъпя…
Атанас Звездинов
Дунавска Балада
Левентът Дунав бърза, че отива
Да изоре голямата си нива.
А тичат все подире му реките –
Харесват го, задирят го горките.
След него тичат, всяка го желае
И колкото той повече нехае,
Опитва всяка да го завладее,
За да забрави кой е и къде е.
Но той върви като добър орач,
Сякаш не чува песен или плач.
Ала не знае, че ги носи вече,
От тях обсебен и на тях обречен.
Дори с езиците си най-различни,
Те са неустоими, магнетични…
И го обзема някакъв покой:
Нима е той? Нима е вече той,
Пленен от тези гласове неясни,
Но влюбени, и затова прекрасни…
Пред нивата си спира омагьосан,
Понесъл нещо и от нещо носен…
Прелива в нея придобита сила,
Която изворите е спасила.
И без да се замисля и да знае
Чия е тая сила, и каква е…
Ангел Симеонов
Реката
Знаеш ли колко е дълга реката,
родена през късната зима,
която през пусти полета пренася
пороите бързи от облаци черни,
а зли ветровете гръмовни огласят
зъбери дивни и снежни –
високо, там в планината?
И стига далече, препуска крилата,
минава през цъфнала пролет,
в която очите изпращат в безкрая
на птиците дългия полет…
А знаеш ли колко е тиха нощта,
в която само щурците не спят
и напеви тихи самотно редят
във приказно синя соната?
А славеите пеят ли пеят,
скрити сред клони безсънни…
Знаеш ли колко е тъжна луната,
когато зад облак заспива,
преминала вече във късното лято
на есен дъждовна и сива…
Но тича реката, тече и отнася
и радост, и болка… и мъка,
и времето даже във вечност пренася,
и спомени бавно отмива…
Иван Гранитски
***
Навлизайки в градината на здрача
Пред тялото на светлината коленичиш
И виждаш как загадъчни ездачи
мантията на нощта обличат.
Това са стражите на мрака,
които строго се разхождат.
Сподиряни от гарвани и свраки
те обикалят нощните изложби.
Алебарди виолетово просъскват
дрънкат шпорите език изплезили.
Страх и грохот те разпръскват
от платно на Рембранд слезли.
Те вървят сурови недостъпни
и проверяват смисъла на Битието.
Загадката изследват те на Пътя и
посрещат нощните поети.
Подготвят ги за утринната стража,
която дверите на изгрева разтваря.
Прилепите на съня размахват важно
крилете си Нощта въздиша и догаря.
Боян Ангелов
Белградска есен
На Радомир Андрич
Тук,
в най-белия град на планетата,
където Сава прегръща Дунав
и Дунав поглъща Сава,
в най-бялата столица на света
през есента многоцветна
поетите заседават.
Дошли от различни държави
и всеки –
с надеждите свои,
поетите сякаш забравят
за грижите, за неволите.
С усмивка полагат цвете
в нозете на Иво Андрич,
а той с поглед благ им свети
дори подир близки здрач.
Речният кораб равномерно носи
поетите – те рецитират
и само вълни сивокоси
се раждат и се разбиват
в Кале Мегдан, който безмълвно
слуша думи сакрални.
Тук,
в най-белия град, се сбъдна
мечтата
поетите да са заедно.
Мирослав Биелик – Словакия
Мостовете на Дунав
На сюрреалистите…
Невероятните мостове в неистинския град стоят отвеки.
Град недействителен, сърце, свидетелство, девойка.
Граматика, която бие в кулата с часовника,
в който светците уличават посетителите
за тихите фалшиви показания.
Нищо написано, устата мълчаливи.
Строени непотребни пишещи машини и позабравени броячи
мостовете на Дунав стоящи изповедници.
Стихове за лодкари, или за превозвачи,
най-нечетливите попътни знаци.
И виждам ги на връщане на опустелите места
под моста най-стар дремещи сънливо
с разтворената книга на Невидимата Братислава на колене.
До смърт са уморени от обсадата на този град
– Не – казва в полусън един от тях.
– Това е Музата и тя обсажда Троя.
Мълвят графити по пилоните на моста:
Недей заспива, слънцето запалвай,
рисувано с отпаднали ръце, поддържани от шамандурата.
И нечетливото добавено:
Смърт на славеите и плямпачите…
Менят се времената и с това, че всичко се повтаря
Необратно.
Радомир Андрич – Сърбия
Водата помни всичко
Един мой
чуден роднина,
всяка нощ отива
сам на брега на реката
и шепне своите тайни
на език който разбира
единствено водата,
която независимо дали тече
бързо
или бавно,
помни всичко и поверително
го пази завинаги за онзи,
който във всяка капка
разпознава най-голяма
част от собственото си
съществуване.
