По повод публикацията на Силвия Недкова озаглавена “Синодалните старци в литературата” поместена в сайта “Площад Славейков” , публикуваме материал – отговор от Петър Андасаров, член на Съюза на българските писатели.
Със свръх усилия се въздържам да изрека гневните си думи в отговор на ония в писанието на Силвия Недкова, която – разбрах от справката – била поетеса и критичка. Поместени са в електронното издание „Площад Славейков“. И това, което ще споделя не е плод на уловката й „Ако желаете да коментирате този или други текстове на „Площад Славейков“, заповядайте при нас във „Фейсбук“, а мое разбиране за литературното творчество и позиция като творец. Не съм бил никога привърженик на съдия на другите, нито на съдник на писаното от тях, най-малко на морален нравоучител. Знам – творчеството е строителство с думи и за тях са важни зидарите. А първи между всички са майсторите.
Повтарям – нямам намерение да се хващам на примамката-уловка за коментар на объркания, изпъстрен от неточности и груби неколегиални изрази и слова, текст на г-жа Недкова. Предлагам ви само моите несъгласия, възражения и категорични изводи от него. Ни в клин, ни в ръкав, дето се казва, той започва с гръмкото, причудливо заглавие „Синодалните старци в литературата“ и подзаглавие „Съюзът на българските писатели и кръстоносният поход срещу „фагоСтистите на джендър-идеологията“. Обект на коментар е новата поетична книга на поета Боян Ангелов – „Последна риза“. Публикувана е и лицевата й корица с текста на Недкова: „На корицата на новата стихосбирка на Боя Ангелов, председател на Съюза на българските писатели, няма намек какво предстои на гърба й. Снимка: Авторката“ Тя си знае как й е хрумнало определението на някогашния специалист по финансовата постна пица – министър Симеон Дянков, който нарече учените от Българската академия на науките синодални старци. Навярно й е харесал този етикет, за да го лепне с хъс не само на гърба на Боян Ангелов и Иван Гранитски, но и на челата на „…хора, обединени в един немодерен, неосъвременен, напълно ретрограден съюз, гръмко наречен „Съюз на българските писатели“. А какви фантасмагории и налудничави видения раждат мътните мисли на авторката, ум да ти зайде. Предпазливо ни уверява с уточнението, че не говорела за многобройните членове на Съюза, които плащат членски внос и се радват на дребни привилегии като това да ги продават в съюзната книжарница. И още – ставало дума за активните ръководители и идеолози на този съюз, който би трябвало… „Едва ли не да представят българската литература като авангардна и елитна по света, да са предна линия на „институционалната литературна среда“ и „да осигуряват стабилност в полето на писаното слово“. И следва невероятен алогизъм с думи, подредени от човек, далеч от думите. Ето изречението: „Но те не правят това, а определението „синодални старци“ им подхожда много. Малко снизходителна е, отсичайки: „Поне до момента, в който ще се превърнат в Светата инквизиция, а той, струва ми се, не е далеч. Няма как иначе да си обясня факта, че в новата стихосбирка на Боян Ангелов, председател на СБП, друг „синодален старец“ – Иван Гранитски, е написал представяне, което звучи като обявяване на кръстоносен поход“.
Какъв евристичен проблясък, какво гениално откритие! Абе, уважаема госпожо, като в полезрението ви псевдокритическо е попаднала новата стихосбирка на поета Боян Ангелов, защо ви е било необходимо да изправяте пред погледа и съвестта си и него, и стиховете му за мишена, бих попитал, без да отварям дума за някакъв диалог. Не за друго, а защото той е невъзможен, нали не могат да говорят помежду си хора, чиито думи се разминават или се бият едни други. Толкова на място е било именно, като литературна критичка, да кажете колко струват тези стихове, като каква намирате новата стихосбирка на Боян Ангелов и да обясните кои са чертите на тия двамата „синодални старци“, какво ги прави именно такива. Аз ще й кажа на неограмотилата се още от текстовете на тези двама, доказали стойността и достойнствата на думите и поведението си, български творци. Те са далече от старческа възраст – в буквалния и преносния смисъл, а в литературното си творчество – без да са модернистични – са истински модерни, със съвременно светоусещане и звучно, багрено слово. Нека ми е позволено да прочета – ней – едно само стихотворение от Боян Ангелов от неговата първа стихосбирка „ А върху ножа – детелина“, излязла още през предалечната 1985 година, преминала през всички стърги и цедки от редколегии и редактори преди това и издържала изпита на времето. Ето го:
Камбана
Луната тази ноще е сърп,
надвесен над полето житно.
А в мен се наслоява скръб –
скръбта е чувство монолитно…
Тогава пак ще бъде нощ,
но вече няма да ме има.
На масата ми свети нож,
а върху ножа – детелина.
Поне веднъж, веднъж поне
отново да се влюбя искам!
Вън рият силните коне,
усетили дъха на риска.
Не само свидетел, а и участник съм в раждането на тази книга, неин кръстник и редактор съм. Още тогава видях родолюбивото момче, озарено от балканското небе на Панагюрище и революционното знаме, ушито и везано от Райна Княгиня, пленено от българското песенно и приказно слово, с поетически гледец, философско мислене и оригинален изказ, (Той е доктор на философските науки). Познавам целия му творчески път, следя цялостното му развитие дотук и се радвам, че днес той е български поет с чист слог и висококаратова поезия. А който е слушал и чел изреченото и изписано от Иван Гранитски е признавал не само неговата ерудиция, багрено-многозвучното му българско слово, а и приноса му за неговото обогатяване. Там, там е голямата болка на такива като госпожа Недкова – че те получават признания и високи отличия. И нека се поуспокоят – тя и другите й съидейници и съмишленици и да приемат като творци безспорните оценки на членовете на БАН, които вдигнаха ръка за званието член-кореспондент на Иван Гранитски. Така омразния им Съюз на „Синодални старци“ вече има двама академици – Антон Дончев и Иван Радев и новоизбран член-кореспондент, срещу нито един от сдружението им.
И колко непочтено е, да не кажа безнравствено и грозно да изречеш: „Думите на Гранитски са изцапали и стиховете на Боян Ангелов“. Това са по-скоро помийни думи, недопустими за жена! И вижте какъв език на критичка: „А иначе стихосбирката не е лоша. Но не ви я препоръчвам, дори ми се иска да ви предпазя от нея.“ И какво ли й е нелошото на книгата? А не допуска ли тази госпожа, че тъкмо защото не я препоръчва, още повече, че е готова да ни предпази от нея, у читателите ще се събуди интерес и те апетитно ще я потърсят и четат! Нали знаем – забраненият плод е по-сладък!
И още за тези двама „синодални старци“. Мислите ли, че ако те бяха безлични хора и творци, щяха да се занимават с тях неизвестни, с объркани мисли в главите си, обзети от бяс заради безсилието си, жалки хорица. На Силвия Недкова ще припомня два стиха от безсмъртния народен певец, възпял мома, която кълне очите си, че не видели когато минало едно лудо-младо!
Църни очи, да би да ви немам!
Се гледахте, нищо не видохте!
Не допускам хич пък нищо да не е видяла и разбрала от текстовете на тикава ярки творци като Боян Ангелов и Иван Гранитски тази странна госпожа – поетеса и критичка, както я представят нейните биографи. Всичко, всичко разбира и тя, и всеки от свитата им, курдисали се най-удобничко пред щедрите хранилки на Сорос и Фондация „Америка за България“. И зобат ли, зобат пищната котлова храна. На кого хвърят прах в очите и слепи ли са всички останали, та да не виждат щом отворят сайта „Площад Славейков“, че над него е логото не на кой да е, а именно на фондация „Америка за България“. Това достатъчно ли ви е, госпожо Недкова да вземете думите си назад и да млъкнете, бих попитал. Защото – кой да ви вярва като казвате: „От една страна са съвременните български автори /тоест вие, соросоидите и американски българчета/, които нямат институционална подкрепа /!/. Тия ги разправяйте на арменския поп. И малко поне скромност имайте, мъъъничко. Как биха ви прозвучали вашите си думи, ако другите биха ги изрекли за себе си? Чуйте ги: „Те /тоест вие, соросоидите и американските българчета/ пишат, издават, купуват ги или не, обичат ги и ги мразят. Те са лицето, видимата част от литературния свят у нас. Значи други няма, освен вас. Но само според вас. А българският /масовият и елитният читател сам избира коя книга да чете и каква оценка да й даде. Работата на твореца е да пише това, което мисли и чувства. Той, единствено той – българският слушател и читател приема със симпатия или антипатия, обича или мрази един или друг творец. Той се усмихва снизходително на самохвалството ви, но разбира и едва ли ще приеме вашите думи за ония, от другата страна. Чуйте ги, и надявам се, няма да се възхитите от себе си, защото те са грозни и издават лош морал: „От другата страна, като в Мордор, са се сврели „синодалните старци на литературата“. Това са хора, обединени в един не модерен, неосъвременен, напълно ретрограден съюз гръмко наречен „Съюз на българските писатели“. Държа да уточня не говоря за многобройните членове на Съюза, които плащат членски внос и се радват на дребни привилегии като това да ги продават в съюзната книжарница. Става дума за активните ръководители и идеолози на този Съюз, които би трябвало – по презумпция – да са предната линия на институционалната литературна среда, да представят българските писатели пред света, да осигуряват стабилност в полето на писаното слово.“ Вие ли не знаете, че някои от тях представят достойно българските писатели пред света, че СБП има договорни творчески взаимоотношения с идентични съюзи в страни на Балканите, в Европа и по света? Знаете, отлично знаете!
А, как не се сепнахте от своя бяс, та изплюхте камъчето, госпожо Недкова, ще ви попита всеки от този /единствен/ дядовазов съюз на българските писатели. В него се целите с цялата си ярост всички – до един от оная, вашата страна. Ясно е, че този текст дори и да е съчиняван от вас, е цялостната позиция на другия съюз, наречен сдружение. Хайде като казвате А, да кажем и Б! Почти цялата тая година минава под знака на подготовката за честване 105-годишнината на емблематичния Съюз на българските писатели, под патронажа на г-н Румен Радев, президент на Република България. Да припомня на такива като авторката на писанието за синодалните му старци, че негови основатели и председатели са били най-изтъкнатите наши писатели, класици на българската национална литература. И още нещо да припомня, че мнозина от тия, с които явно е и г-жа Недкова, бяха членове, малцина продължават да членуват или се върнаха в него. За съжаление някои от тях са троянски коне, агенти под прикритие, а ние трева не пасем – знаем ги кои са! Тези, които го напуснаха положиха основите на сдружението. Да не говорим за ония, които не успяха да влязат в редиците на, наричания от тях „казионен“ съюз. Те са най-озлобените днес! За честването ръководството не поставя разделителна линия между едните и другите, а реши да включи в подгототвяните представителни антологии – поетична и другата – с проза и белетристика, всички свои членове и всички членували в Съюза! И да попитам – защо така до припадък драпаха представителите на сдружението, воглаве с Любен Дилов да превземат с измама и емблемата /логото/, и базата, и всички имоти на този именно съюз, а? Та няма да са бесни днешните му следовници, до безсъзнание са бесни, че не успяха! Ще си позволя и да ги поуспокоя – няма да се случи това, което предсказва г-жа Недкова: „Но те /членовете на Съюза на българските писатели/ не правят това /да осигуряват стабилност в полето на писаното слово/, а определението „синодални старци“ им подхожда много. ПОНЕ ДО МОМЕНТА, В КОЙТО ЩЕ СЕ ПРЕВЪРНАТ В СВЕТАТА ИНКВИЗИЦИЯ, А ТОЙ, СТРУВА МИ СЕ, НЕ Е ДАЛЕЧ.“ Не, госпожи и господа, не само че е далеч, а никога няма да го дочакате, колкото и да ви се иска. Достатъчно е, че всички имаме вашия урок. Формулира го самият председател на Съюза /трън, до болка бодлив за вас, трън/ в очите ви, който вижда голямата опасност за България в отродяването и загърбването на българските традиции, в чуждопоклонничеството. Да се чуди човек от къде толкова злостно въображение, само болна глава може да го роди, че: „…“синодалният старец Иван Гранитски е написал представяне /книгата на Боян Ангелов/, което звучи като обявяване на кръстоносен поход.“ Нека не се страхува никой – членовете, а и ръководителите на дядовазовия съюз на българските писатели имат морал и са верни на своето българско потекло. Тяхната кръв е червена, вода няма да стане никога, пък нека соросоиди и американски българчета ги наричат „червени“!
А хора като Силвия Недкова нека си бръщолевят врели некипели, че и да заблуждават другите, да си служат даже с лъжи. Вярно е, че вече години наред Иван Гранитски е „шеф на едно от най-големите издателства в България“, но защо не надзърне поне притоците от хиляди книги, посветени на родолюбива България, на родолюбивите българи от родолюбците – писатели – от началото на рода ни български до ден днешен. Само той, шефът на издателството знае как ходи по мъките, за да излезе на добър край родолюбивото дело, което върши с екипа си. И забележете – без и стотинка от пари като тия на Сорос и нему подобни! Да, Боя Ангелов е… как езуитски го е написала госпожата: „Боян Ангелов ВСЕ ОЩЕ Е председател на СБП. Да, е, и е, избран, приет и уважаван от колегите си председател. Само те могат да му гласуват доверие. А всички други, от другата страна, които всячески се мъчат да минират Съюза и да свалят ръководството му, мнооого се лъжат. Ще се утешават с израза на г-жа Недкова ВСЕ ОЩЕ Е!
Да си призная четох, че и препрочитах този, нямам думи как да го определя, текст в сайта на фондация „Америка за България“. Той е толкова объркан, хаотичен и нелогичен, че не вярвам уж поетеса, а най-вече критичка да го е написала. Вероятно всички ни е турила в един кюп – че сме наивни или слабовато мислещи. При композцията му е трябвало краят да е начало, защото той е поводът, а началото да е краят, защото то е лайтмотивът на цялото писание. Но преди да стигнем до него, ще си позволя да ви позанимавам с още малко текст от госпожата: „Това са хора, /Боян Ангелов и Иван Гранитски/, овластени и силни, макар и да живеят някъде в средата на миналия век. Те имат правомощия да дават и отнемат субсидии, членства, награди. И го правят. Всички помним историята с отнетата от Петър Чухов награда „Иван Пейчев“. Ако не си с тях, ако се усъмнят, че си „умен и красив соросоид“, можеш да се простиш с доста неща, включително и с кариерата си. Това вече се е случвало, свидетели има, но има и омерта“. От кого са овластени тия хора, бе джанам? Те се чудят как да свържат двата края и като духовни апостоли кръстосват България, за да издирват и печелят симпатии към българската литература и към българските творци. Това изключва напълно измишльотината, че те живеят в средата на миналия век и нямат никакви правомощия да дават и отнемат субсидии /?!/. Те да нямат като другите финансовите благодеяния на Сорос и… за да разполагат със субсидии! И как не се усещат, че явно сами се обявяват в графата „умен и красив соросоид“. А това за конкурса в гр. Шумен за наградата на името на големия поет Иван Пейчев е безумна лъжа. Наградата получи именно Петър Чухов, чиято поезия няма никаква допирна с тази на Пейчев. Благодарение на превеса в присъствието на членове на журито от другата страна, макар един от тях да е днешен член на този, прокълнат от соросоидите, съюз. И до днес съм убеден, че си плюха на суратите, защото кандидата на Съюза на българските писатели Валентина Радинска бе много по-стойностна и по-близка с поетиката си до тази на Иван Пейчев. Това пък, че който не е с двамата „синодални старци“ може да се прости с много неща, включително и с кариерата си, е твърдение на безумци. Вижте само колко са работещите в Съюза и с какви възнаграждения са! Големите служби и завидната кариера! И що за идиотщина е това, че според нейните „председатели“ /?!/ и „сиви кардинали“ литературата трябвало да се придържа към статуквото, което те са определили. То пък вече миришело едновременно на социализъм и фанатизъм. Добре че ги има тях – соросоидите – умни и красиви – та литературата е флагман на новите времена. Боже, опази ги от нарцисизъм! И цинизъм!
И дойдохме до края, както се изразяват в училище – до идеята и изводите от темата. Тя, темата е ясна – формулирана е в началния абзац, входа към текста на Силвия Недкова: „Българската литература е страдалка. Не защото е превърната в сянка, а защото е разкъсана в битката между идеологии и враждебни виждания за света и неговото бъдеще. Знам, че обобщавам прекалено и не съм абсолютно права. Просто в България има две /че и повече/ литературни реалности. Но да поговорим за двете основни“. Е, поговорихме си и всичко стана ясно. Едната реалност творят истински съврменните български автори, които нямат /горките!/ институционална подкрепа. А другата реалност създават сврелите се в средата на миналия век „синодални старци на литературата“. И блясва дарбата на тия като авторката на теста с подзаглавие: „Съюзът на българските писатели и кръстоносния поход срещу „фагоСтистите на джендър-идеологията“. А тя е да разделя пишещите в полето на литературата, да разпалва войни между тях, изпълнявайки по този начин вероломната заръка от Сорос и Сие – разделяй и владей! Да обвиняваш другите за своите вини, да ги оклеветиш, да лаеш като бясно куче срещу инакомислещите, да прекрояваш границите между истина и лъжа, да изменяш посоките на движение на духовните сили на нацията и народа, прикривайки се зад всевдовеликата цел – да ги въздигнеш на световно равнище! Каква демагогия само! Какъв предателски ход! Който историята ще съхрани в страниците си. И ще дойде видов ден. Други ще ни характеризират кои какви сме били, верни ли или предатели сме били на своя български народ!
Петър Андасаров
