В началото на това, което ни пробутаха за демокрация, когато още имаше остатъци от мечти и надежди и не бяхме осиротели с повече от два милиона бегълци, един познат литературен критик написа РОМАН. С него се тачехме от студентството – ценях анализите му, познанията по европейска литература, учтивостта и поведението му. Донесе ми ръкописа – да съм го видял и понеже съм бил честен мъж, да съм му кажел. Ама – безпристрастно и безапелационно! Казах му каквото видях. Проговори ми – и то с половин уста, след няколко години. Друг роман не написа, но този издаде. Вече четеше лекции и в един-два провинциални университета: нещо като творческо писане и смятане, като теория на романа – изобщо някаква англосаксонска безполезност. Срещахме се рядко. Веднъж мимоходом ми се похвали, че ПРОДАЛ над четири ХИЛЯДИ екземпляра от романа (РОМАН, ПРОДАЛ И ХИЛЯДИ са подчертани като ключови за темата думи). Забрави да уточни, че основните купувачи са неговите студенти.
Беше настъпило разделното време. Умираха приятелства, умираха от инфаркт на съвестта добри и стойностни хора, разпадаха се семейства и се приватизираха фабрики за илюзии. Разминах се и с Христо Калчев. Свързваше ни дружбата с Васил Попов и времето, когато беше драматург на театъра в Пазарджик и го водех да яздим на хиподрума с моя отбор по модерен петобой. Причината пак беше роман. По-точно неговата поредица бандитски романи – този почти фотографски летопис на 90-те години на миналия век. Продал бил по няколко хиляди от всеки. Нея вечер се разгорещихме и взех та изтърсих, че това е булевардна мътилка, че е на светлинни години от Хамет, Чандлър и Лъдлъм, а Марио Пузо е недостижим… Христо беше талантлив разказвач, поблазни се от зейналите ниски апетити – закономерно ония книги си отидоха с времето. И двамата споменати са вече в по-добрия свят, там романи не се издават (Слава Богу!), но в порядъчно оръфаното българско битие мистериите около романа не секват.
По ред причини (предимно нелитературни) нему бе определено да е един от активните инструменти на прехода наред с всичко, с което е натоварен този кралски жанр. Защото беше даден и същинският старт – не на промяната, а на подмяната, която включваше и естетическите стойности. Нейната технология не бе сложна. Новото време (и неговите собственици) в случая си състави списък от подбрана група автори, на които беше предоставено печатно пространство, щедра реклама, държавни и други средства, задгранични обучения и прочие инкубаторни благини. Разположиха ги в университети, министерства, фондации и комисии. Междувременно се начена серия кампании: срещу обявената за „комунистическа“ литература от тоталитарните години, а по принцип – срещу класическата българска. По ТВ-тата започнаха трескави съревнования за „най-четен“ наш автор. С изпитан милиционерски похват покрай Ботев, Вазов, Йовков, Елин Пелин и пр. обичани класици тихомълком се вмъкваше някое именце от списъка (днес в един от новите учебници по родна литература първенецът на списъка е представен с почти три страници, а на великия Йовков е отпусната едва половин). Така се трасираше настъплението на развялата избелелия постмодерен байрак книжнина, докато образователното ни министерство методично изскубваше от букварите на българските деца всичко, което беше възпитавало десетки поколения в родолюбие, човещина и нравственост.
Нелепо, тенденциозно и просто глупаво съвременната ни художествена словесност беше разцепена на две от изобретена набързо нашенска „Берлинска стена: новата – добрата и талантливата – от рехавите и не особено впечатляващи „списъчни“ творения и старата – отживяла времето си традиционна литература. Разбира се, в първата група имаше даровити хора, появиха се и обещаващи творби, но скоро се разбра, че и те са използвани за параван на продължаващата касапница срещу голямата българска книжовност. Което в превод ще рече – срещу националната историческа памет, срещу духовните темели на народа ни.
Тежка и тъжна е тази тема. Болезнена. За кой роман всъщност говорим? Изобщо за романа, за отделни книги ли? Или за хипертрофиралата литературна – а като цяло и духовна – атмосфера, в която се вихри някакъв зъл механизъм, действащ като изкуствен подбор и контролиращ строго подбирането? Кой тогава, с какви средства и с каква цел е инсталирал и поддържа този скъп механизъм цели три десетилетия?
Cui prodest – кой има полза от разрухата, която сее действието му? И с просто око се вижда, че това е част от друг, глобален механизъм, благодарение на който България сега е най-мизерната страна в общия уж европейски дом – с насилствено разграмотяван, разболяван и буквално загиващ народ, с ликвидирано селско стопанство и символична промишленост, която няма сили да произведе самостоятелно и една затварачка за буркани. И за капак – с външно манипулирана марионетна върхушка, която е превърнала продажничеството, предателството и грабежа в професия и основно свое занимание.
* * *
Нека послушаме акад. Т. Павлов, че литературата е отражение на действителността. От такава гледна точка е обясним интересът към романа с неговите мащабни възможности за отразяване. Въпросът е как ще бъде „отразена“ тая действителност – като премълчаваните от МОН А. Страшимиров, Г. Милев, Н. Фурнаджиев, като зачертания Хр. Смирненски, като обявения за „терорист“ Н. Вапцаров? Или по щатния придворен начин – от писатели, които макар и даровити, доброволно са влезли в списъка на обслугата. Разбира се, не безкористно и никога – заради някакъв идеал или убеждения. Ще подмина и подбудите за подобно поведение – в коктейла им сигурно ще различим освен дежурния конформизъм и славолюбието, и келепирджийството, и умилкването около силните на деня. Ако се замисли човек, ще стигне до убеждението, че именно такива подбуди обясняват прозиращата зад показната умност, витиеватостта, грамотността, претенциозността и изобщо модерността – странна стерилност на иначе добре подредените текстове.
Световната литература е пълна с прекрасни повествования, които са знаме и емблема на своята епоха. Освен израз на авторския талант, те са морален пиедестал, зов за правда и свобода, глас на онеправданите, оскърбените и унижените, съпротива срещу желязната пета на властващата сила. Никой и не помисля да ги затрива или изхвърля от учебните програми, да ги „превежда“ на някакъв новоезик, да ги редуцира или пъди от пантеона на националната история. Още повече – да курдисва на тяхно място недоносчетата на някакви списъчни придворни. Такова кощунство, такава самоубийствена лудост обаче в България не само е възможна, но и се практикува публично. Под благосклонните погледи на законодатели, управници и магистрати, а и на творчески съюзи и прочути интелектуалци, току пламне поредната гавра с поредната творба на нашата класика (не говоря за гаврите на образователното министерство, които са планомерно организирани). Най-много атаки – и никак случайно – отнесе „Под игото“ и съм сигурен, че те няма да престанат току-така. Защо ли? Ще дам пример:
Един от основните строителни елементи, дошъл до нас от древността, е дъговидната арка – тази архитектурна класика е естетически изящна, а функционално издържа големи натоварвания. Има я във Вавилон, Индия, Египет, тракийските светилища и гробници, римските акведукти и мостове, Айфеловата кула – навсякъде. Тя понася без усилие тежестта на вековете – като каменно построение представлява две полудъги от дялани правоъгълни камъни, които се събират горе. Тайната на нейната издръжливост е в триъгълния клиновиден камък – стожера, който, свързвайки ги, придава на каменната дантела удивителна здравина. Махне ли се стожера, всичко начаса рухва.
За нашата съвременна литература такъв стожер е романът на Иван Вазов „Под игото“.
Помните в споменатите екранни „четения“ настървените опити той да бъде омаловажен, обявен за архаичен, за неполиткоректен и пр. Една „списъчна“ издателка пък се натегна и го отпечати на „шльокавица“ (безсмислица като изписаната по влаковете на латиница тъпа абревиатура BDJ), а някаква филологизирана девица взе, та преброи и „преведе“ на модерен език над хиляда „остарели“ Вазови думи: оттам например научих, че вада означавало изворче. И т. н. Но тия изцепки нито са случайни, нито са невинни. Енергията им се поизчерпа заедно с намалялото финансиране, целящо създаването, озвучаването и провъзгласяването на една друга литература, с която да започне новото летоброене и се предизвика леталния край на досегашната.
Помните и какви присъди се произнасяха – била остаряла, тоталитарна, идеологизирана, недемократична и т.н. Та затова, а не от някакви лоши намерения трябвало да се изхвърли (Маяковски изхвърляше с подобни аргументи Пушкин от парахода на съвременността). А тя им пречеше и им пречи, защото е пропита със страдания, със социални борби и истини, с революционни драми, освободителни подеми и национални идеали – тя е достоверната, неподправена история на нашия народ, неговото формиране и изграждане като нация. В негово име изпълнява дълга си истинският писател. Защото историята може и да се пише от победителите, но тази история – не. Ако там се промъкне компромис, фалш или посредственост, творбата е белязана със забрава.
Като лирично отклонение ще спомена, че шедьоврите на българския роман по правило са историко-събитийни, те следват обществените сътресения и са ярък документ на своето време. Така „Под игото“ се появява през 1888 г. – 12 години след Априлската епопея (издаден е през 1894 г.); „Хоро“ на Антон Страшимиров излиза през 1926 г. – три години след септемврийския бунт; „Тютюн“ на Д. Димов е отпечатан в първата си редакция през 1951 г., тетралогията на Д. Талев се появява през 60-те години…
И тук се сещам за един недовършен разговор с велелепния Чавдар Добрев. Веднъж седмично имахме един следобед, в който се срещахме (сега разбирам, че това са били едни от последните ми – по цветанстояновски – хубави разговори). Великолепен ум, неуморен създател с поразителна работоспособност, този уникален енциклопедист от европейска величина беше фанатично предан на българската идея. Рядък изследовател, той притежаваше феноменалната способност да намира сходства и различия, да съпоставя процеси, школи, направления, факти и творби, сътворени в различни страни и времена, да открива нашите предимства и слабости, да ги систематизира и класифицира. Една от темите в споменатия разговор беше романът. В увлечението си начертах на лист абцисо-координатна система и запресмятах. Пътем давах определения за автори и книги, отделих някои имена, които смятах за завършени романисти – Вл. Зарев, С. Янев, Л. Андровска, М. Русков, Б. Банков, В. Люцканова, А. Попов, Н. Антонова…
С днешна дата ще довърша разговора като възстановя оная лаборатория: от 1989 г. до 2024 г. са минали 35 години. В обратен ред нанасяме 35 години по абцисата с начална година 1944-та и се получава 1979-а. Взимаме тези напрегнати десетилетия – това е времето на Народния съд, колективизацията, бригадирското движение, култа към личността, Желязната завеса, дефицита, идеологическата борба, политическото отделение на Държавна сигурност, индексите с имена на автори, които е забранено да се издават (Петко Братинов ми показа един от 1976 г. с гриф „Секретно! За служебно ползуване“. Бях на 17-то място в списъка, имаше още 3-4 листа. Това – само за сведение). Сега с едно бегло изброяване да видим каква наложила се проза е публикувана през тези тоталитарни години: Д. Димов и Д. Талев, „Обикновени хора“ на Г. Караславов, „Покривът“ и „Мъже“ на Г. Марков, „Път“ на Ст. Ц. Даскалов, „Нонкината любов“ и „Хайка за вълци“ на Ив. Петров, „Наклонената Пиза в Кула“ и „Родихме се змейове“ на Й. Вълчев, „Случаят Джем“ на В. Мутафчиева, „Времето на героя“ и „Низината“ на В. Попов, „Иван Кондарев“ на Е. Станев, „Балада за Георг Хених“ и „Германия – мръсна приказка“ на В. Пасков, „Калуня каля“ на Г. Божинов… Разбира се, това далеч не е пълният списък, също не включвам вътре историческия роман, развлекателните четива, криминалните романи, десетките сборници прекрасни разкази, есеистиката…
С оглед на факта, че реално всички Златни векове, просвещения и реформации не са продължавали повече от трийсетина години, ще свърша изброяването си с убеждението, че периодът 1960 – 1980 г. е вторият Златен век на българската книжнина и култура. Съмнявам се, че ще се повтори през настоящия.
А аналогичното изброяване на изтъкнатите имена и значими книги за времето 1989 – 2024 г. и сравнението с изброеното по-горе оставям на любознателния читател.
* * *
С Григор Ленков и Любен Лачански сме се запътили към писателското кафене. В ъгловата градинка на „Ангел Кънчев“ и „Солунска“ седи на пейката в белия си шлифер Атанас Далчев. Вика ни с ръка. Наместваме се до него. Впечатлен е от преводите на Гришата, говори ласкаво, току сваля очилата и ги бърше с носна кърпа. Есен е, от влагата го въртели ставите. „Не ми стига времето – въздъхва, – няма да мога да ги преведа и не виждам кой ще го стори… Ама и с другото е така – има събития, има герои, има сюжети – къде са им писателите?“
Имаше предвид поезията на маите и инките (Никола Инджов сетне достойно се справи с превода), но ще сбъркаме ли, ако се запитаме: къде са ни писателите? С какво се занимава съвременният български роман, какво отразява? Списъчният роман, обслужващият? Защото той е във всекидневния медиен фокус, той търчи на държавни и фондационни разноски да представя книжнината ни по чужбините, той е напъхан в учебници и помагала… Какви са му темите, фабулите, сюжетните линии и ъгли, героите и прототипите? Той се е наредил на опашка за всички награди – и си ги урежда: половината автори са уредени в журито и награждават другата половина, после в следващото жури е обратното. Така няма съперници, така равнището стига до морското… Кои автори имам предвид ли? „По наградите ще ги познаете!“ И по биографиите – след стандартното „Роден… завършил…“ следва останалата биография: „Носител на следните награди…“
* * *
Списъчният роман охотно описва:
– Гнета, недостатъците, парадоксите, арогантността, гротеските, закостенелостта, ограничеността и тъпотата на тоталитарното време;
– Жалкото българско битие, жалките ни напъни да се освободим, послушничеството ни, нашата традиционна сателитност, недодялаността на българина, арогантността му, неговата безгранична изостаналост от цивилизованите и титулувани колонизатори, създатели на борси за търговия с роби, потисници и ксенофоби…
– Той има един герой – своя автор (разбира се, под чуждо име), който е космополитен тип, скача свободно от континент на континент, навсякъде е у себе си, презира простотията на останалите си сънародници, много мисли, много говори – и там си остава, при говоренето и мисленето.
Списъчният роман старателно избягва:
– Всичко, що се отнася до „непозволените“ от тези, които плащат, теми като: истинската роля на плащащите в нашето минало и настояще, което ни доведе до този хал.
– Кой, по какъв начин за три десетилетия си присвои България и я превърна в кошмарно място за живеене;
– Кой, по какъв начин им вменява да изопачават миналото, да маргинализират настоящето и да пълнят книжарниците с неверни, претенциозни и в крайна сметка – скучни повествования…
Стига ми толкова! Четях в началото, надявах се, че иде нова вълна, че свободата ще роди… Нищо не роди в този смисъл – това е било предвидено. Давим се. А чие дело е спасението на давещите се, пише в инструкцията на Илф и Петров.
