Не са малко онези отечествени местообиталища, сред които свободната воля съединява националната гордост с потребността от саможертва. Клисура – малък откъм население български град, но огромен посредством доблестта на жителите си, стои от незапомнени времена между Средногорието и Балкана, а планинският полъх омекотява диханието с мириса на гюловите масиви, обагрили Розовата долина. В това благословено убежище, наречено Клисура, през далечната 1837 година на 14 март се ражда Марко, син на домакинята Неделя и абаджията Димитри Балабанов.

Както вече отбелязахме, едрите клисурски търговци в Тирилие Димитри и Марко Балабанови преместват през 1848 г. любознателното момче от Клисура в Цариград, за да научи то гръцки, а по-късно го изпращат в Бурса, където също има многобройна българска колония и елитни училища. Разрушително земетресение прекъсва обучението на невръстния Марко и през 1855 г. той постъпва в богословско училище на близкия до Цариград остров Халки.

Пример за Марко Балабанов става обществената дейност на Гаврил Кръстевич, но съчетаването на богословската ерудиция с обществените и икономически тежнения, които цариградската българска аристокрация приема за свой отечествен дълг, формират младия клисурец като личност, търсеща новото, напредъка и народностното благоденствие. Той се увлича и от харизматичното излъчване на Георги Сава Раковски. В началото на 60-те години Балабанов се записва за студент в Атинския университет и, вдъхновен от революционните идеи на Раковски, става негов адютант и доверен сподвижник. Три години по-късно младият клисурец вече е редовен студент по медицина и правни науки в парижката Сорбона. Марко Балабанов е идеален представител на младото поколение, което би могло да наследи въжделенията за възкресение на отечествената духовна мощ. Богатите цариградски българи разбират, че най-добрата възможност за високо образование е Западна Европа и най-вече Франция с нейното мощно влияние върху процесите, протичащи във всички обществени сфери на Османската империя.

Преживяното и преосмислено в прохладните аудитории на Сорбоната младият български студент излага по-късно в социологическите си студии за човешкия напредък. Марко Балабанов се възхищава от аристократичния дух, витаещ във френската столица, която с право по това време се смята за столица на света.

При специализацията си в Хайделбергския университет до началото на 1870 г. М. Балабанов се запознава с идеите на немските просветители Готхолд Лесинг, Йохан Хердер, Йохан Волфганг Гьоте. А това учебно заведение е не по-малко известно от Сорбоната.

Цариградското читалище търси редактор за своето печатно издание, което трябва да бъде съидейник, но донякъде и алтернатива на основаното в Браила „Периодическо списание“. Необходимо е за редактор да се избере човек интелигентен, образован и достатъчно доверен. Настоятелството наистина избира най-подходящата личност – богослова, ерудирания юрист, социолога и публициста Марко Балабанов. Той е само на 33 години, но авторитетът му сред духовенството и едрите търговски кръгове в Цариград расте. Първите страници от новообразуваното „Читалище“ редакторът му посвещава на позициите, които ще защитава, за да може най-бързо българският етнос да се обедини и да разкрие способността си, за да стане важна градивна сила в Османската държава. В „Обявление“ четем колко неотменно нужни са книгите, вестниците и списанията за сънародниците ни. За българите трябват издания на роден език, които да възвисят душите на ученолюбивите родители и ученолюбивите им деца. Марко Балабанов отчетливо заявява, че новото списание естествено ще продължава линията на списание „Български книжици“, излизало в Цариград от 1858 г. под редакцията на калофереца Димитър Мутев.

Първата от поредицата статии се нарича „Напредък“ и е отпечатана в първия брой на „Читалище“ (1 октомври 1870). Заема страниците от втора до девета. А следващата статия, онасловена „В що се състои напредъкът?“, излиза във втория брой на двуседмичния журнал. След обичайните риторични въпроси за значимостта и пространствените координати на напредъка, Марко Балабанов бърза да успокои читателя, че ще направи опит да определи само обществените параметри, а другото ще остави на философията, която посредством свръхестествените си способности би могла да обрисува по-цялостен и по-релефен портрет.

Списание „Читалище“ става повод Марко Балабанов да разшири обхвата на разсъжденията си относно човешкия прогрес и втората статия събирателно отразява световната цивилизация с нейните постъпателени рефлексии, чрез които разумът движи човечеството към хармонично съвършенство. Със смайващата си ерудиция авторът с лекота отбелязва върхови епохи от историите на държави като Англия, Франция, Италия, Германия… Не толкова обстоен е при анализа си за елементите на обществения прогрес, наблюдавани в северните европейски държави – Норвегия, Дания и Швеция. И славянският свят не стои встрани от всеобщия подем. В Русия, Бохемия, Сърбия и Полша се забелязва засилено влечение към науките и изкуствата. Такова раздвижване Марко Балабанов вижда и сред българския етнос, което е знак, че сънародниците ни могат да се надяват на по-добри условия за живот, но това зависи в значителна степен от самите тях.

След многобройни и обстойни примери авторът ясно очертава трите основни фактора, влияещи върху човешкия генезис: умственото усъвършенстване, нравствените добродетели и благоприятните материални условия. Всяко държавно управление, което претендира за хуманност и справедливост, е длъжно да укрепва у своите поданици тези духовни лостове.

„Трите школи и напредъкът“ е статия, отпечатана в бр.6/15.12.1870 на „Читалище“ и в нея Марко Балабанов обобщава пространните си социологически наблюдения относно възходящото цивилизационно развитие. И тук проличава неговият блестящ публицистичен стил, подкрепен с множество конкретни примери от историята и от съвременната му действителност. Ерудицията му, придобита в аулите и библиотеките на Атина, Париж, Хайделберг и Мюнхен, намира своето приложение. С лекота българският учен пътува през векове и епохи, мисълта му се чувства уютно, озарена е с разсъжденията, оставени от Платон, Херодот и Аристотел. Миналото, настоящето и бъдещето нямат съществено значение, защото общественото развитие се подчинява на строги и безусловни философски предписания.

Българският автор на статиите за напредъка прави всичко възможно, за да бъде по-убедителен и това е причината да споменава и цитира толкова много несъмнени световни авторитети. Опонентите на Балабанов са раздразнени от този негов афинитет към чуждите мислители и имат известно основание за това. Родоначалникът на литературната ни критика Нешо Бончев посвещава специална статия в „Периодическо списание на Българското книжовно дружество“, в която прави обзор на „Читалище“ от първата му годишнина /№№ 1 – 11/. С откровена ирония панагюрският възрожденец и московски възпитаник Н. Бончев отбелязва: „В единадесет нумера на „Читалище“ са напечатани повече от трийсет и пет члена /статии – бел. м. Б. А./ Едни четохме от начало и до край, а други колкото и да се мъчихме, но не можехме да се насилим да ги обсебим и да им надвием: търпение не стигна… Ние мислим, че от такива темни и многоглаголиви и натрупани накуп, без ред и система мисли и статии може сиромахът читател да загуби и тоя ум, що има. Ма да бъдат мислите ти просветителни, нели трябва и в главата ти да са ясно усложнени, да знаеш кое да казваш и що искаш да кажеш? А инак как щеш да осветиш темнината с темнина?…“

Саркастичният език на Бончев не оставя и малка надежда за полезността на Балабановите писания, но младият юрист ще прочете разгромителната статия месеци по-късно, след като вече е обнародвал цялостните си наблюдения и разсъждения върху напредъка. Необходимо е също от дистанцията на времето да признаем полезността от подобни теоретични постулати, за да може постепенно и неотклонно българския читател да се запознае със световната интелектуална съкровищница.

„Българският напредък“ излиза в два поредни броя на списание „Читалище“ /№№ 11 и 12 от 1 и 15 март 1871/и обхваща седемнадесет страници. Започва с приветствие към участниците в Народния събор, открит на 23 февруари в Българската екзархия, разположена в цариградския квартал Ортакьой. Участниците с просълзени очи слушат словото на Ловчанския митрополит Иларион и всяка негова дума потъва в дълбоките килии на сърцата им.

Друга важна необходимост за българския напредък е развитието на вестниците и списанията. Каквато и да е тяхната тематика, първата им задача остава участието им в умственото и нравствено развитие на народа. Здравите основи на знанието се крепят върху правдива и любознателна периодика, но и върху книги, които да разпръскват систематични поучения. Книгите за осъзналия своята свободна воля народ са не по-малко важни от насъщния хляб. И тъй като народът ни все още развива своите способности и интелектуални умения, и е в зората на самообразованието си, не трябва да се насочва към по-леки четива, към сантименталните романи и елементарните дидактики.

Заключителните редове от статията целят да покажат сложността на този процес, който не е по силите на един човек, нито на едно съсловие. Без натрупването на обществени богатства и без развитието на търговията са немислими нито умствения, нито нравствения просперитет. Ето защо общите усилия на целия български народ ще озарят с благородната светлина на знанието и мъдростта пътя, по който отечеството би намерило достойното си място под слънцето.

Марко Балабанов редактира „Читалище“ в продължение на година. Той напуска този отговорен пост, оскърбен от критиките на Нешо Бончев и Христо Ботев, отправени към изданието и персонално към неговия редактор. Всъщност естествената реакция на българските възрожденски публицисти да проявяват непримиримост към оценките и мненията на опонентите си има своите логически основания. Настроената революционно част от емиграцията ни води непримирима борба със султанската власт. Нешо Бончев също изпитва критическия гняв на Христо Ботев и Любен Каравелов за някои от своите романтични и не напълно избистрени в социален аспект статии. Ето защо и той не може да реагира по друг начин.

Вече утвърдил се като цариградски юрист и доказал като верен съидейник на Гаврил Кръстевич, клисурският възрожденец е избран за секретар на Българската екзархия. Пословичен в своята скромност, Балабанов се титулува като „обикновен писар“ на едно необикновено и възвишено народно дело.

Марко Балабанов става зет на търговеца Димитър Ив. Гешов и обитава просторната му къща на остров Халки, където живеят най-богатите цариградски българи. Не престава с нападките си към критиците на Екзархията и нейния устав. Дори публикува статия срещу в-к „Македония“, наскоро след това  спрян завинаги от османската цензура. Издаваният от Иван Найденов вестник „Право“ предоставя благосклонно страниците си за развихрилата се борба между „стари“ и „млади“ в защита на първите, но Балабанов вече е взел решение да създаде собствена печатна трибуна, която ще разпространява еволюционистки идеи чрез защита на българската народност като ненакърнима еманация, призвана да просперира в сянката на османския полумесец. Осъзнал истината, че всяка политическа кауза трябва да притежава печатно издание, Марко Балабанов успява от началото на 1874 година да създаде нов вестник с гръмкото име „Век“. Първият  брой е с дата 12 януари и до 28 декември с. г. има 52 издания.

В навечерието на Априлското въстание вестникът е спрян от османската цензура, но  М. Балабанов успява да регистрира друго печатно издание, което нарича „XIX век“. В уводната статия на новия-стар вестник  разгръща бъдещата програма на изданието и стига до невероятни пророчества. Той предусеща надвисналите тъмни облаци, понесли от Западните Балкани към българските земи жертвените писъци и безстрашните възгласи на въстаналите срещу тиранията.

Погромът на Априлското въстание от 1876 г. довежда и до брожение сред правителствените среди в Османската империя. Месеците след разгрома са напрегнати и неспокойни за цариградските българи. Никой не е сигурен за живота си, а новините изобилстват от потресаващи примери.

Екзарх Антим I и българският цариградски елит узнават безутешната истина, че властниците нямат волята да подобрят злата народна участ. В последната събота на юли 1876 г. екзархът кани Марко Балабанов и двамата провеждат таен разговор. За по-голяма конспиративност говорят на гръцки език. Учителят Антим бащински беседва с прилежния си ученик от Халкинската семинария и му разкрива идеята си за бъдеща тайна мисия в Европа. М. Балабанов приема задачата с радост, но и със загриженост, защото оставя съпруга с две невръстни деца – шестгодишна дъщеря и осем месечен син. Знае, че мисията е опасна, дори смъртоносна, ако освирепялата османска полиция разбере за целите ѝ. Драган Цанков ще отплува по море до Варна, после – с влак до Русе и оттам ще стигне Букурещ и Виена. Марко Балабанов ще тръгне също с кораб, но до Триест, а след това – с влак до столицата на Австро-Унгария. За по-голяма сигурност никой от делегатите няма да носи придружителни писма. Ще ги получат по дипломатическата поща в някоя от европейските столици. И двамата притежават официални османски документи, защото Драган Цанков е цензор по печата при Високата порта, а Балабанов – административен служител в Екзархията.

Посланиците на Екзарх Антим изпълняват блестящо своята отговорна мисия и получават отговорни държавни постове. Марко Балабанов става  вицегубернатор на Свищов, чийто губернатор е копривщенецът Найден Геров, бивш руски консул в Пловдив.

След поредица от бурни разисквания и дебати, на 16 април 1879 г. Учредителното събрание приема Конституцията на Княжество България, известна като Търновската конституция. Марко Балабанов е удовлетворен от приемането на текста, узаконяващ господството в младата държава на православно-християнската религия от източното изповедание.

Наред с политическата си дейност клисурският юрист изгражда научна и преподавателска кариера. През 1881 г. е избран за дописен член на Българското книжовно дружество (БДК), а три години по-късно става действителен негов член (академик). Продължително председателства клона за държавни науки към БДК (1884 – 1902, 1904 – 1905 и 1907 – 1920). Виждаме го сред инициаторите за създаване на Висшето училище в София и от 1889 до 1998 преподава в него гръцки език и литература. Избиран е за декан на Юридическия факултет (1896 – 1897); работи като частен доцент и професор по римско, византийско и каноническо право във Висшето училище от 1896 до 1900 г.

Пряк участник в Гражданското управление по време на Руско-турската война, клисурският летописец описва спомените си от този период и ги издава през 1881 г. в брошурата „Войната за освобождението на България 1877 – 1878“. През 1903 г. публикува книгата „Йон Братиану 1821 – 1891 и признателна България“, като поклон пред мъдрия политик, министър-председател на Румъния от 1876 до 1888 г. Забележителни със своята достоверност са издадените като отделни книги негови очерци за граф Игнатиев и Гаврил Кръстевич. М. Балабанов се проявява и като талантлив пътеписец. В „Българска колония в един остров“ (1910) описва живота си на цариградския о-в Халки, а през същата година издава написания доста по-рано историко-политически очерк „От Атина до Белград. Пътни бележки и наблюдения“.

Марко Балабанов умира самотен, беден и болен. Денят е 16 юни, годината – 1921. Прощално слово пред скромния му ковчег му чете еленчанинът Стефан С. Бобчев, скъп приятел на мъдрия клисурец, също като него бивш редактор на възрожденското списание „Читалище“, като него заклет русофил и славянофил, и като него също непоправим българолюбец.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––

От  книгата „Прелюдии и послеписи“, издателство „Български писател“, С. 2023