Музей-галерия „Анел“ представя „ВЪЛЧАН ВОЙВОДА И ЗЛАТОТО НА ЛИЗИМАХ“
Неиздаван роман на АНТОН ДОНЧЕВ
Заповядайте на 19 декември (вторник) от 18.00 ч. в Музей-галерия „Анел“!
Адрес: София, хотел „Анел“, бул. „Тодор Александров“ 14
За книгата ще говори актрисата Райна Василева, която ще прочете откъс от романа.
С участието на:
Ангел Симеонов – поет, бизнесмен и колекционер
Боян Ангелов – председател на СБП
Иван Гранитски – литературен критик
Вежди Рашидов – автор на скулптурната творба – „Глава на Антон Дончев“
На рояла – композиторът Росалин Наков
Книгата излиза със съдействието на инж. Любомир Пашов – председател на фондация „Звезди под звездите“.
Откъс от романа „ВЪЛЧАН ВОЙВОДА И ЗЛАТОТО НА ЛИЗИМАХ“
И тъй, след като месец дните и нощите ми бяха изпълнени с името, и като че ли с присъствието на Вълчан войвода, се случи това, което най-малко бях очаквал. Дойдоха при мен и при отец Климент Хилендарски двамина мъже, които казаха: „Пратени сме от Вълчан войвода.“ Онемях.
Те преклониха колене, целуваха десницата на светия мъж и му казаха: „Владико, Вълчан войвода те моли да отпуснеш послушника си поп Мартин да се срещне с него.“Домъчня ми, говореха за мен, все едно, че ме няма. Но погледнах отец Климент – и разбрах – че и аз, да бях дошъл от някъде и аз бих се поклонил така на монаха, и бих загърбил всеки около него. Тъй го видях и запомних – висок, слаб, огрян от светлина – или може би светлината се излъчваше от него. А отец Климент се обърна към мен и с приповдигната десница рече:
– Благославям те и на добър път. И да носиш много здраве на Вълчан.
Не знаех, че повече няма да го видя.
Разделихме се с отеца край морето близо до Созопол. И тръгнах пешком с двамата мъже – нито млади, нито стари, наметнати с ямурлуци. Пролет беше. Вървяхме по пътеки – или без пътеки – все на юг. По едно време пътеката тръгна нагоре, от лявата ми страна се издигаха скали, високи като зид. Единият мъж вървеше стотина крачки пред мен и другаря ми, но по едно време се върна и ми каза:
– Искаш ли да видиш Вълчан войвода отдалече, преди срещата?
Не разбрах точно какво ми казва, но казах: „Да“. След стотина крачки скалите се разделиха и през пролуките се видя гребена на друг рид. Виждаха се петима мъже, наредени по гребена с лица към нас, един до друг, очертани на синьото небе. Те си подаваха нещо тежко. Като се вгледах – видях, че това е голям камък. Всеки мъж не се местеше от мястото си, само се обръщаше наляво и поемаше камъка от съседа си. Обръщаше се надясно и подаваше камъка на другия си съсед. Камъкът като че ли бавно летеше от ръце на ръце, от гърди на гърди, идеше от скалата, която ограждаше редицата от едната страна и се губеше в скалите от другата страна. Скалите, процепът, който отваряха, ставаше рамка на свещенодействие. Тези петима мъже играеха бавно, упоително хоро, по тяхната редица преминаваше вълна, която идеше кой знае откъде и отиваше кой знае накъде. Те чуваха песен, само три удара, те се люлееха като езици на невидими чанове. Не, те не чуваха песен – те се превръщаха в песен.
И ми се стори, че чувам тази песен. Тя ме омота и унесе, и усетих, че се олюлявам с такта й. Единият от мъжете ме дръпна по пътеката и пролуката в скалите изчезна, затвори се прозорецът към това странно свещенодействие. Изчезна упоителната песен на хорото на камъка, не виждах вече бездънното небе и дребните хора, които играеха под него – виждах само сива скала. И чух гласа на човека до мен.
– Тези петимата са само едно звено от редицата на хора, които пренасят камъните за моста на Резовската река от каменоломната – където скалата се цепи и камъните се очукват – до основата на моста над реката. А в редицата има седемдесет четника от нас – от четата на Вълчан войвода и от тук не можеше да видиш, че в краката им има струпано оръжие. Дойдоха и много мъже от околните села – за да пренасят камъните. От тези петима мъже, които видя, човекът в средата беше Вълчан войвода…
Припомних си го – много висок, широк в плещите, тесен в кръста, полугол. Припомних си го, как се олюляваше притиснал камъка до голите си гърди – все едно, че носи детето си и иска да го приспи, както майка го приспива.
Тия камъни, които видях бавно да прелитат от ръце в ръце, легнаха в основата на моста над река Резовска, който и до днес се нарича Вълчановия мост.
На сутринта, за първи път срещнах Вълчан войвода.
През нощта бях спал в хижата, пред която седях на грубо скована седалка, пристигнали бяхме по тъмно, преди нас бяха дошли конете с вещите ни.
Сам бях, пред хижата. Пред мен се спускаше планински склон, с ниска зелена пролетна трева, до долина, през която светеше река, обградена от високи стари върби. Зад реката се вдигаше друг планински склон, зелено-черен от борова гора, която стигаше до гребена на насрещния планински рид. Това беше парче от моя човешки свят, с ярки багри, които можех да обходя, да потопя нозе в реката, да заспя в сянката на дърветата. Зад зелено-черната стена на насрещната гора димяха очертанията на далечни планини, които се сливаха с облаците…Не можех да повярвам, че тези планини не са видение от някакъв друг свят…
И пред мен се изправи Вълчан войвода… до кръста очертан пред нашия човешкия свят, пред реката с гората – но от кръста нагоре сред сенките на далечните върхове.
За пръв път виждах свободен българин.
Бях срещал мнозина горди българи, като че ли господари на съдбата си и на бъднината си. Бях виждал ковачи българи, които мачкат с могъщите си мишци и чуковете си нажеженото желязо, като че ли е глина. Бях видял млади жени, които прегръщаха пеленачетата до гърдите си, като слезли богородици от иконите. Бях срещал имотни българи, с тежка кесия и тежка дума, качени на коне, като че ли слезли от небето. Но всички те – и мъжете, и жените – бяха роби и робини. Те всички живееха с приведени глави. Мъжете оставяха дом и семейство и отиваха там, където ги прати поробителят, жените можеха да угаснат в турски хареми, децата се откъсваха от майчини гърди и се превръщаха във врагове на рода си. Българинът конник с небесния кон, можеше да загуби и коня, и главата си, ако не е слязъл от седлото да поздрави турчина, минал край него. Ние строяхме храмовете си, враснали до покрива в земята, за да не вдигнем високо кръста, защото трябваше да държим наведено ниско челото си.
Този човек, този българин, Вълчан, беше свободен. Съдбата бе търсила и намерила човек, по който да покаже свободата – горда и красива. И съдбата бе намерила Вълчан войвода.
В спомените ми Вълчан живее като присъствие. Преди казах – сянка. Но светлината ражда и сенки. Спомените наслагват върху образа на Вълчан много образи. Но винаги знам, че това е Вълчан.
Този Вълчан, когото връщам в спомените си, беше млад, много висок, широкоплещест, тесен в кръста. Казвам млад, тогава е бил на 40 години. Гологлав беше – дългата му черна коса падаше до плещите. Имаше къси шарени мустаци и къса черна брада. Очите му бяха сиви. Нищо не успявам да разкажа.
Видял го бях отдалече, да се люлее в онова мъжко хоро с камъка на гърдите. Сега го виждах да ходи пред мен, да идва към мен, да гребе с ръцете си, като че ли плува срещу невидима река. Цялото му тяло едва забележимо се гъне – като младо дърво от вятъра.
Не може да се опише, не може да се разкаже. Това беше тялото на някакво диво горско същество. Не можеш да кажеш, че е звяр – еленът не е звяр.
Облечен беше с тесни гащи и с бяла копринена риза. И аз бях с бяла копринена риза – изровил я бях от торбата си.
Вълчан приближи, каза ми:
– Отче Мартине, прости ми, че не ти казах защо те викам.
Вълчан все ме наричаше „отче“, не можеше да не знае, че се отказах от расото. Щом му се искаше да ми вика „отец“ нека ме нарича както иска. Вълчан говореше:
– И сега не мога да ти кажа – ако не се закълнеш с клетвата на четата. Ще те оставя да премислиш този ден и тази нощ преди да се закълнеш. Или ще трябва да си тръгнеш по живо, по здраво. Закълнеш ли се, ти ставаш син на друга държава – свободна България – и отхвърляш властта на султана. И ставаш смъртен враг на султана.
Казах му:
– Може да се закълна ей сега.
Вълчан ми каза:
– Отче Мартине, помисли. Не е лесно да станеш беглец в родната си страна. Да живееш вън от закона на властника – колкото и зъл да е този закон – все е закон. Да те гонят като бясно куче. Да дават калпак жълтици за отстрела ти, за главата ти. А тук, единственият език за разговор с враговете е езика на куршума.
Той замълча. Мълчах и аз. Трябваше слънцето да се скрие зад планината, небето за цяла нощ да остане без слънце и като изгрее – да стана един от четата на Вълчан войвода. Трябваше да чакам – научил се бях да чакам. Вълчан стоеше прав пред мен с ръце на кръста, рядко го виждах без оръжие, с голи гърди.
Неочаквано Вълчан каза:
– Защо си с копринена риза?
Казах му:
– Жена ми, която си отиде, гледаше копринени буби. От своите пашкули изтъкала и оставила на майка ми две стъпки копринена тъкан. Майка ми скрои една копринена риза. Но коприната не ми е скъпа, защото ми напомня за жена ми. И баща ми носеше скришом копринени ризи. Когато се върнал вкъщи след погрома, в разрушената от кърджалиите Елена, заварил една изоставена люпилня на копринени буби. Мъртвило. А там винаги го посрещал вечният шепот на копринените буби, които гризели черничевите листа. Тогава бубите били изяли всички листа, дори черничевите клонки – и измрели. Лежали – стотици бели червеи мъртви. Тогава баща ми казваше винаги когато си спомняше разгрома на Елена: „Червеите не бяха извървяли своя път до крилете“. Копринените ризи са изтъкани от копринените нишки, с които гъсениците са изплели стълбите си към крилете, към небето…
Замълчах. Стори ми се, че говорих дълго. Вълчан стоеше пред мен, замислен, с променено лице – като че ли удивен от думите ми, като че ли внезапно беше открил нещо неочаквано. Проговори и ми каза:
– Ако знаех, че къташ тия думи в сърцето си, щях отдавна да те търся – и да те намеря. Затова нося копринени ризи – защото копринената нишка е пътя на копринената буба към небето, към крилете, към звездите. Ние – българите – сме като копринените буби. Ние пълзим по земята, с очи вперени в небето, където летят хората от други, свободни народи. И ние мечтаем за крилете им. Коприната е осъществения път към небето. И ние ще го извървим.
Вълчан помълча и каза: „А най-чудното е, че това, за което съм те извикал – говори за пътя на копринената буба.
