България отбелязва 147 години от гибелта на Васил Левски
„Ето, близо е вече времето…“
За него, за мечтаното време на свободата, е написал Васил Иванов Кунчев, наречен сетне Дякона, а още по-сетне Левски и Апостола, думите: „Ето, близо е вече времето да докажем на душманите, че българинът не ще бъде вече роб, а свободен“. За да постави целия си живот, до самата своя гибел, в служба на тяхното осъществяване. Ще изрече после: „…И се заклевам пред нашето отечество България, че ще изпълнявам точно длъжността си“. Ще я изпълнява апостолски, вярно и смъртно, готов, с висок морал и неизмерими сили, защото е бил с безпределна любов към делото, към народа си, към своята мечта за „свята и чиста република“. Изписано завинаги в паметта на българина е словото му: „Ако спечеля, печеля за цял народ – ако изгубя, губя само мене си.“ Макар да се обърнаха нещата против неговите думи, срещу тая невидяна във времето скромност. Той изгуби себе си в борбата. Биде предаден от едно го, биде обесен от душманите, чиято империя трепереше от стъпките и мислите му. Но го прегърна цял един народ – от деди, през бащи и синове, до внуци. От ония години, през нашите, към утрешните. Прегърна го земята ни и топло го люлее в съзнанието си, не иска само спомен да е. Защото той е във времето.
Времето! Изтекло е много. В утрините и вечерите, през дните и нощите, чрез труда ни, край сънищата ни. Отминават толкова неща. И все с неговия образ…
Стоя, опрял ръце за отмора от днешния ден, вечерта ме гледа кротко, а зад нея надзъртат часовете на бъдещия ми труд. Мисля за него – Апостола. Искам да го докосна, а всъщност той е в мен самият. Предълги и светли са пътеките на изписаното от неговите добри, мъжки и нежни ръце. Каква святост, има в неговите писма! До Филип Тотю, до обикновени човеци, до братя и неверни люде. До неговия ден и до бъдещите по-късни наши дни. В тях диша времето, в тях е той, в тях оглеждаме себе си…
Спрял съм в средата на нощта. Изписвам бавно думи за него. А някъде през прозореца надзърта звезда. Гледам я омагьосан от присъствието й. И света ми се чини да е дом за хората. А светлината иде от неговите бистри очи. Свети той като звезда. Над нас. През времето. Както го беше рекъл: „Времето е в нас и ние сме във времето.“ За другите изречено, а като че най-вече за него самия. Защото така светло ясно е и днес, че тоя невероятно голям човек и революционер бе затворил времето в себе си. Изстрада го, прозря в него и отдаде всичко, що имаше, на това време, в което никнеше свободата и в което тя изгря!
Повече от век време ни разделя, а няма разстояние помежду ни. Онова, дето бе усетил, че трябва да го има в хората и между тях, между народите по земята, то се оказва вярно и сега. Без него и днес няма истински живот, няма обич, няма разбирателство. И още… Да се върнем към писаното тогава, за да видим как потребно ни е то: „Не бива да се дава подкрепа на глупци“, „Дела трябват, а не думи“, „Комуто се харесва да върви с нас. За отечеството работим – кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим“…
Изстрадани, изповедни, неувяхващи, вечно живи думи. Избуяли в душата, в сърцето на един човек, преминал морето на робството, и дошли при нас със силата и значението на закон, на истини, на морал. И чезне оная черна дреха, която той захвърля някъде из Българско след манастира. И се топи мракът на робството от думите на себеотречението му, които будят надеждите на най-нетърпеливите, жадните, смелите. И върви през годините той – народен будител, създател и водач на една удивителна организация, чийто достоен венец бе неговата смърт. И неговото безсмъртие. То е над всичко в дните ни. То е топлината от чувството, че го имаме, че е с нашето име – българин. То иде от историята, винаги живо и върви сред нас. Говори ни с чистите му думи – да пазим неопетнени душите си, да не се лакомим за служби и имане излишно, да служим честно на народа си. И всичките си сили да посветим ней – на земята ни, която е хубава, но трябва още по-хубава и честита да е. Затова е невъзможен нито ред, написан за Апостола, без преклонението пред него – че прозря бъдещето на България и даде на земята ни не друго, а себе си. Как тогава да го няма? Как да е за нас спомен? През бури и слънце е идвал в живота ни цял един век. И ще остане, докато годините имат чет. Жив! С нас…
Петър Андасаров
Васил Левски – гениален теоретик и революционер, стратег и организатор на българското националноосвободително движение
Васил Иванов Кунчев е роден на 06 (18) юли 1837 г. в Карлово в занаятчийско семейство. Учи в Карловското училище и две години в Старозагорското училище. Под влияние на вуйчо си х. Василий става монах и дякон с името Игнатий.
През март 1862 г. дякон Игнатий захвърля расото и постъпва в Легията на Раковски в Белград, където получава прозвището Левски. След разпускането на легията се завръща в Карлово, учителства в с. Войнягово (1864-1866) и в с. Еникьой, в Добруджа.
През 1867 г. Левски заминава за Влашко и по препоръка на Раковски става знаменосец в четата на Панайот Хитов, с която преминава по Стара планина до Сърбия. Участва и във Втората българска легия (1867-1868). После се прехвърля отново в Румъния и преосмисля натрупания опит.
След героичната гибел на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868 г. Левски стига до извода, че народът в страната не е подготвен за въстание, че трябва да се създаде вътрешна революционна сила. С подкрепата на Димитър Ценович и организацията на „младите” предприема първата си обиколка в България от декември 1968 до февруари 1969 г. При втората обиколка от май до август 1869 г. Левски вече създава първите революционни комитети в Ловеч, Плевен, Карлово, Калофер, Пловдив, Пазарджик и др.
През есента на 1869 г. в Букурещ Любен Каравелов и групата на „младите” с участието на Васил Левски създават БРЦК (Български революционен централен комитет).
В Румъния Левски не среща достатъчно подкрепа на своите идеи и затова предприема самостоятелно своята трета обиколка из Българско от края на май 1870 г. и в продължение на година и половина създава ВРО (Вътрешна революционна организация) от комитети в стотици селища на страната.
За ръководен център определя Ловешкия комитет, наречен още Привременно правителство в България. През 1871 г. БРЦК му изпраща за помощници Ангел Кънчев и Димитър Общи. Левски разширява мрежата в цялата страна и изработва идейната платформа на организацията – „Проектоустав” или „Наредба на работниците за освобождението на българския народ” – най-демократичният революционен документ за това време в Европа
От 29 април до 4 май 1872 г. в Букурещ е свикано първото Общо събрание на БРЦК. Приети са Програма и Устав. Новият БРЦК определя Левски за „Главен апостол в България”.
Апостолът се завръща в страната и предприема реорганизация на ВРО – създава окръжни центрове, тайна поща, тайна полиция и строга революционна дисциплина.
Димитър Общи обаче проявява своеволие и извършва обир на турската поща при Арабаконак. Участниците в обира са арестувани и съдени. Правят се разкрития и е нанесен удар на тайната организация.
В резултат на тези разкрития Левски получава от Каравелов нареждане за незабавно въстание, но е убеден, че моментът не е подходящ и тръгва за Румъния през Ловеч. Предаден най-вероятно от издайници, Апостолът е заловен в Къкринското ханче на 26.12.1872 г.
След залавянето му Левски е откаран най-напред в Търново, а после в София. Той се държи твърдо и смело пред Извънредния съд, който го осъжда на смърт. Апостолът е обесен в София на 06 (18) февруари 1873 г.
Като теоретик и практик на революцията Васил Левски извършва почти сам онова, което после служи за основа на Априлското въстание и на Освобождението, а демократичните му идеи са идеал, недостигнат и днес.
