За благотворителното бягане тази седмица – Светулки рън 2019, се изкушавам да ви разкажа, уважаеми читатели, тъй като много усилия се положиха преди това за разгласяване и привличане на участници в него, та да се съберат повече средства, отколкото на миналогодишното издание. Очакваше се да бъде голяма тръпка, каквато и беше всъщност! Ето как я изпитах аз.
1 октомври е. Топъл слънчев ден. Слънцето светнало сякаш по-ярко и дори като че празнично, грее едва ли не пролетно, топли и гали. Усмихва ни се, озарява мислите ни и ни приканва и ние да позабравим житейския ежедневен водовъртеж, но да не забравяме, че след този ведър ден предстои да преживеем една топла, но различна вечер, също толкова позитивна и активна.
Стана 8 без малко, а около езерото „Ариана“ гъмжи от хора, подобно на университета преди изпит, но още по-шумно и развълнувано. Все още се регистрират участниците, а прииждат и нови и нови закъснели групи хора. Някои от пристигналите по-рано обикалят наоколо, за да се видят и да си поговорят със свои познати. Други пък се щурат насам-натам и се стараят да си нагласят багажа в импровизирания гардероб на открито. Някои са с челници, други – със светещи гривни, трети пък ще разчитат на телефоните си да им осветяват пътя. Тълпата е шумна, шарена и пъстра, има и деца.
Очевидно ще дадат старта десетина минути след началото – е, то си ни е типична черта на нас, но този път не се ядосах, защото се надявах, че е заради по-големия брой участници. Закъснение заради това ми се стори дори радостно, много се вълнувах, тръпнейки в очакване, и просто не можех да стоя на едно място. Нямах вече търпение, кога ще кажат старт? Толкова ми се бяга! Подскачах нетърпеливо, кляках, ставах, опитвах се да си припомня разгрявката от училищните часове по физкултура – като децата…
Най-сетне настъпи заветният миг! Колективно преброихме (като на Нова година) петте секунди до старта, чу се възторжен вик, след него – кратка тишина (може би за съсредоточаване и засилване) и побягнахме едновременно в колони по един и двама. Маратонките забарабаниха в синхрон.
Още веднага си пролича, че не съм спортист (не че съм го крила някога), но поне тактиките да знаех! А аз се втурнах с всички сили, че нали сърце не трае, и май забравих, че предстоят цели пет километра, а няма да правя обиколка на училището 400 метра, както едно време. Толкова се засилих, че едва не скъсих дистанцията с опасност за бегачите пред мен! Опомням се, гледам да се съобразя, но вътрешно си се ядосвам: „Тия пък какво ми се туткат тука, ние на бягане ли сме дошли, или ще се движим като бързащи за транспорта пешеходци!”.
Много скоро след старта животът ме отрезви. Загубих контрол над дишането, понеже още отначало не хванах правилния му ритъм (може би понеже няма у мен настроен такъв). Рано-рано взеха да ме заболяват и краката и много скоро болката се засили и завладя всичките мускули. Попитах спътницата до мен по нейни изчисления на кой метър сме в момента и тя като отвърна 60-я, аз се стъписах разочарована.
Еуфорията и ентусиазмът отстъпиха място на ината да издържа все пак до края. Тогава вече дойдох на себе си и прогоних самозаблудите. Схванах логиката на нещата: първо, изисква се разсъдливост – никой разумен човек не се засилва така изведнъж, като че е на състезание и иска да надбяга дори журналиста, който ще е преди него на финала, за да заснеме финиширането му.
Човек не трябва да изразходва още в началото силите и енергията си, а да ги разпредели, та да има и за после; второ, как изобщо мога да очаквам от себе си да съм във форма и да се представя добре, след като по цял ден щракам на клавиатура и единственото ми бягане е след автобуса. Не правя дори елементарни упражнения като всекидневна гимнастика за поддържане на някаква физическа активност, камо ли редовни тренировки! Аз иначе много обичам да се разхождам, но бягането се оказа от съвсем друга категория и очевидно желанието, ентусиазмът и самочувствието бяха много по-големи от възможностите ми. Тогава го усетих.
Както и да е, принудихме се да забавим ход, но не можех да се примиря просто да се разхождам. Стараех се да ходя бързо. Когато събирах сили, отново потичвахме (особено ни се удаваше по нанадолнищата, тогава се спускахме по инерция и беше забавно). Осъзнах каква съм хилка, но не паднах духом – все пак бях отишла на приключение и въпреки умората, която мислех, че никога няма да мине, макар и да знаех, че при бягане човек си почива пак с бягане, ми беше радостно, че ето, все пак продължавам напред! Сега личната ми кауза беше да надбягам себе си.
За да не мисля и да не задълбавам в трудното, превъзмогвайки болката и в гръдната област заради дишането ми като парен локомотив, през целия път си приказвах с бегачката до мен. Така, де, ако не завържеш контакти и мислиш само за техниката си на бягане, то ще се превърне в обикновен джогинг, ще бъде и скучно и още по-тежко за преодоляване, ще отпаднат елементите на неочакваност. Горкото момиче, как ме издържа и мен, и темпото ми, не ѝ ли се доспа да се съобразява с мен? Тя, за разлика от мен, не се умори ни най-малко, понеже ежедневно тичала и най-краткото ѝ трасе било 5-6 километра. Съответно тя в моите кратковременни и мимолетни сили за бягане дори не се задъха, а ми говореше и ме насърчаваше през цялото време, понеже се умърлушвах на моменти, не можейки все още напълно да преодолея разочарованието от себе си.
През целия път не стана нито веднъж въпрос за проблеми и предразсъдъци, а само за положителни неща. На мен пък, когато изнемогвах и се насилвах да не спра на място, ми доставяше истинско удоволствие да насърчавам подминаващите ме бегачи: „Давай, давай, ха така! Браво! Дишай равномерно, равномерно дишай!“ Така де, аз като не мога да изпълня собствения си съвет, дано околните съумеят! По този начин окуражавах и сама себе си. А истина е и това, че и пеенето дава сили – неслучайно туристите пеят, докато изкачват планините. Изпитвала съм многократно и преди силата на песента на път и благотворното ѝ влияние, но я изпитах и по време на бягането, когато ме окрили хем мисълта за приближаващия се финал, хем си запях с пълен глас припева на Васко Кеца (Със сто километра в час пак съм номер 1…“, като така зададох за кратко бодър ритъм и на моите кецове, сякаш стремейки се да развия и аз тези километри.
Ето го и финала, достигнат с последни сили, а после и подкрепата от любезно предоставения на бегачите от спомоществователи магнезий, в чийто реален добър ефект досега не вярвах. Като финиширах, получих сертификат или грамота за участието, също така ми казаха, че от слепите участници, движещи се с придружители доброволци, ние с моята спътничка сме първите – почувствах се странно и ми прозвуча нагласено, като че при вида на умората ми искаха с нещо да ме зарадват… А всъщност ние наистина финиширахме за 40-50 минути.
Благодаря на доброволците, че ни най-малко не се притесниха от слепите бегачи, а общуваха с нас свободно и усмихнато, помагаха ни ведро и сърцато, пожелаха да продължим общуването си! Радостна съм, че на тазгодишното бягане се събраха малко над 5000 лева – благодаря! Мисля, че въпреки някои организационни препъникамъни, свързани с неуредици по маршрута, заради които някои бегачи объркаха пътя, и зрящи, и незрящи участници останаха удовлетворени, защото заедно надбягахме предразсъдъците, сълзливото оплакване и мрънкане и показахме, че заедно можем и сме силни и това не е само клише! Благодаря отново и на организаторите за прекрасното преживяване и приключение, още ме понаболява тук-там, но догодина смятам отново да се включа!
Снимка: Меглена Маринова
Заглавна снимка: Тодор Мишинев
Снимки в текста: Александър Киричев
Автор: Ваня Димитрова
4.5