Литературнокритическите книги през 2017 година
Панко Анчев
Критиката е съзнанието на литературата, нейният ум, съдната й способност. Тя е разумът, който наблюдава, формулира, анализира, обобщава и оценява литературния процес, проявите на писателите, словото, миналото и настоящето на литературата. Когато една литература е лишена от такъв разум, тя престава да бъде изразител на националната душа и свидетел на онова, което става в обществото. Нейната функция се променя и от духовна се превръща в обикновено производство на книги, в част от бита и низките потребности на материята, а не на духа, на който по природа и предназначение принадлежи. И в един от главните фактори за ликвидирането на нацията.
Но критиката е съзнание не само на литературата, а и на нацията и обществото. Тя формулира обществените идеи и необходимости, претенциите и критериите за литературното творчество, които литературата трябва да следва, за да бъде акуална и адекватна на процесите в обществото. Литературата е обществено явление, а не егоцентричност, затворена в себе си дейност за задоволяване на лични амбиции и съобщение за преживявания и чувства на този или онзи. Затова критиката, а не пазарът, е истинската, кръвната връзка между обществото и литературата, между читателя и писателя. Без тази връзка помежду им животът се изражда, залинява, а литературата изгубва силата и духа си, за да деградира до текст и четиво. Казано кратко: обикновена стока, предлагана от „производителя“ на „потребителя“.
Неолиберализмът произведе постмодернизма като философия, идеология и естетика на протичащата днес и у нас хуманитарна катастрофа, при която трябва да изчезнат не само нациите и народите, но и самият човек или най-малкото християнското разбиране за неговата същност и предназначение като създаден „по образ и подобие на Бога“. Така окончателното ще се настани царството на пазара, където всичко се продава и купува – дори и човекът, който също е обикновена и сравнително евтина стока. Постмодернистката естетика и нейната литература активно и всеотдайно проповядват тази идея и внушават, че е дошло времето да се сбогуваме с досегашните нравствени правила и норми, възприемайки т. нар. „европейски ценности“, за да заживеем в „свободата“ на настъпващото „постчовешко битие“. В него са охолството, богатството, успехът, удоволствието и забавата, толерантността. Но не и нравствеността, традициите, солидарността, състрадателността. Това са излишни тегоби, които постмодерният човек трябва да свали от себе си, за да заживее за себе си и за личните си удоволствия.
Тази античовешка идеология уби и помете и продължава да убива и помита всичко, което й пречи и противодейства. Тя е безмилостна и безжалостна към другомислещия и съмняващия се в нейната правота. И нека не се лъжем: идеолозите й са умни и изобретателни, убедителни във внушенията си, благи и хрисими в говоренето си. Съвсем друга категория са реализаторите и пропагандаторите й, които са агресивни и бездарни, арогантни и безпощадни. И са неуморими, силни и готови да служат, докато им плащат и поощряват. Много са на брой и зад тях е държавата, която ги поощрява и закриля, прави ги неприкосновени и ненаказуеми.
Неолиберализмът е държавна идеология, а постмодернизмът – официална естетика на днешното общество, устроено по неолибералните политически и нравствени правила и закони. Той не е обикновен модернизъм, идващ с желанието да обнови естетиката, да обогати изразните средства, да насочи погледа натам, накъдето преди не е бил отправян, а за да разруши литературата, изкуствата, културата, националното съзнание и превърне човека в механизъм, удобен и лесен за управление. Не бива повече да храним илюзии и да се заблуждаваме, че постмодернизмът ще отмре от само себе си, след като се изчерпи. Това е нелечима метастаза!
Главната и основна съпротивителна сила, която е задължена да изреже тази местаза в естетиката, културата и литературата, е критиката. По тази причина тя е съзнателно и целенасочено ликвидирана, а ако още я има, е толкова немощна и осакатена, че съвсем не й е до съпротива.
Немощта и безсилието на критиката произлиза преди всичко от липсата на съзнание и представа за това какво се е случило и в какво е превърната българската литература, а с нея и националната ни култура. Тя не гледа на себе си като на обществена дейност; дори не и като на литература, пресъздаваща обществената действителност чрез анализиране, тълкуване и оценяване на идеите, родени от общественото и националното съзнание.
Критиката е призвана да изрече истина за състоянието на текущия литературен процес. Постмодернизмът отрича единния национален литературен процес. Отрича го, защото не признава нацията като единство от хора, родствени по кръв, език, дух и съзнание. Ние трябва да видим какво представлява днес този процес, неговите закономерности и противоречия, наличието на различни идеи и идеологии в него. Тогава ще отчетем дори съществуването на две литератури, които се борят помежду си, воюват и всяка се стреми да унищожи другата. Познаването на процеса ще ни открие доколко българската литература се е отдалечила от своите традиции и какво от тях е запазила и пренася в бъдещето, какви проблеми разрешава, какъв тип герой изобразява и изразява, какъв е езикът, на който се създава. И най-накрая: ще покаже йерархията на писателите, които днес творят в нея. Подобни изследвания днес изобщо не се правят. Никой дори не говори за литературен процес, за проблемите и тенденциите в него. За каква критика тогава можем да говорим? Нима критик е авторът на рецензии и похвални слова за книги и автори, а не познавачът на процеса?
Литературната критика е длъжна да обгледа българската литература в историческия й развой, както и нейните ярки представители в различните епохи и естетически направления, да я прочете внимателно и задълбочено, за да я реабилитира и покаже цялото й величие, толкова нагло и безсрамно принизено от постмодернисткото литратурознание и неговия „нов прочит“. През последните години литературната история се ограничи с изследването на измислени теми, сведени до т. нар. „литература на НРБ“, чрез които трябваше да дискредитира следвоенната българска действителност и нейната култура и изкуство. Напълно откъснати от контекста и логиката на историческия процес бяха представени някои факти и явления, чрез които се доказва тоталитарния характер на тогавашната ни литература и политическото толериране на някои писатели за сметка на принизяването на други. Може да се каже, че целият период от 1944 до 1989 година бе обсебен от неолибералното и постмодернисткото университетско литературознание, което очерта невярна картина за неговата същност. Днес критиката е длъжна да поправи тази грешка, като на лъжливия „нов прочит“ предложи един истински, задълбочен и проникновен прочит на литературата във всичките й епохи, периоди и етапи.
Но не само този период изисква нейното внимание. Литературата на Възраждането, а и след Възраждането е напълно осакатена от „интерпретациите“ и „новия прочит“. Това се отрази върху обучението по литература в българското училище. Бяха възприети лъжливи тези на „водещите“ постмодернисти и неолиберали за духа и характера на възрожденската ни литература и за писателите, които в една или друга степен са и активни участници в революционни действия и лява политика. А бяха нагло и неаргументирано реабилитирани други.
Убеждават ни, че живеем в общество, което е толерантно по презумпция към различни идеи, подходи, методологии и идеологии. А практически липсват идейните сблъсъци, дискусиите, различните тези и теории за литературата и нейната история. Вместо да ври и кипи в литературния живот от подобни дискусии, наложено е мълчание и единогласие. Несъгласията са само в тесни кръгове и то повече по съвсем конкретни случаи, като хленчене, а не идейно и естетически и с открит и аргументиран глас. Тридесет години в нашия съюз не са се водили дискусии. Няколкото обсъждания на годишната литературна продукция се свеждат малко или много до оспорване на една или друга оценка, а не са поле за излагане на идеи и принципи, за лансиране на тези и теории. Нека обаче простодушно попитаме: кой да го направи? Колкото и трудно да е да се досетим, ние критиците трябва да намерим сили, за да заявим открито, че това трябва да го стори критиката. Разбира се, че критиката. Но къде е тя?
През последните тридесет години много рядко са излизали литературно-критически изследвания върху творчеството и живота на големите наши писатели – живите и тези от близкото или далечното минало. Това също е тревожно и симптоматично. То доказва, че критиците просто са изчезнали, а не са избягали в историята, където, казват някои, било лесно и „безопасно“. Никак не е лесно и безопасно да изследваш литературната история. Лесно е, ако следваш пътя на постмодернистките литератори и само констатираш или ругаеш „тоталитарната власт“. Ако търсиш, формулираш и анализираш проблемите, ако правиш връзки със съвременността и откриваш закономерностите, по които се движи литературният процес във всички времена, е сложно и трудно. Не е възможно да си добър критик и успешно да следиш и оценяваш съвременната литература, ако не си познавач (именно познавач!) на класическата.
През последните тридесет години критиката се отказа и да размишлява за себе си, за собствената си история и актуалното си състояние, за своите най-видни майстори, методите и средствата си за изследване и анализ. „Съзнанието за литературата“ бяга от себе си, нехае за своето „здраве“ и се бои да се види със собствените си очи. Понеже ги е изгубила, ослепяла е и е престанала изобщо да разсъждава.
Вместо всичко това, за което говоря, и което е толкова необходимо за литературата и изобщо за духовния живот, българската критика – постмодернистката и нормалната, се изгуби в хаоса на дисертациите, празнословието, обърканата терминология, рекламните анотации, класациите на продадените книги, литературните конкурси и награди, приятелските потупвания най-често по схемата „ти на мене – аз на тебе“ на представяния на нови книги или в рецензии в оскъдната литературна периодика. Изведнъж се оказа, че всеки, който успее да издаде книга и й направи представяне или пък си осигури някой да напише рецензийка, „има своето запазено място в литературата“. Колкото повече залинява литературата, колкото повече изнемощява критиката, толкова повече са авторите „със свое място в литературата“. Аз питам: нормално ли е това? Конкурсите, литературните награди, носещи имената на големи поети и белетристи, и премиерите на книги се превърнаха в основополагащите съставки на днешната критика. И ние се примиряваме с тази ненормалност.
Много бих искал думите ми да преувеличават, ала, уви, те са чисто просто една банална истина, която всички виждаме, но не смеем да изречем!
Правя това пространно въведение, не за да чета лекция върху това какво е литературната критика и каква трябва да е тя, а за да ви убедя колко тежко и дори безнадеждно е състоянието на днешната българска литература, пред какви опасности е изправена тя и колко къс е пътят й до окончателното й изчезване – заедно с нацията и нейната култура. Аз също съм част от целия този абсурд и нямам очи да отричам, че съм виновен за него. Но по-добре късно да признаем реалността такава, каквато е, отколкото да живеем в заблудата, че всичко е наред.
Затова и в прегледа и оценките ми пестя похвалите. Те сега не са ни нужни. Сега ни е нужно да изострим критическата си нетърпимост и съберем в себе си достатъчно енергия и решимост за преодоляване на сполетялата ни катастрофа.
Подчертавам, че съм изпълнен с уважение и с признание към всеки един от авторите на книгите, дадени ми за обсъждането на годишната литературна продукция, към постиженията на всеки един от тях. Литературнокритическата продукция за 2017 година ни най-малко не опровергава, не подлага на съмнение и дори не внася някакъв нюанс във всичко казано по-горе за състоянието на българската литературна критика. Казвам това с огромна болка и със съзнанието, че и аз съм част от това състояние. Да си критик днес е не просто трудно, а направо невъзможно. И все пак има все още неколцина храбреци и безумци, които дръзват да пишат критика и дори да издават литературнокритически книги. Тези хора, повтарям още веднъж, защото съм сигурен в това, разбират моята болка и не биха предпочели шаблонните похвали и възторзи пред истината, в която всички днес умираме.
Трудно, рядко и малко се издават литературнокритически книги. Възможностите обикновено изникват внезапно и трябва бързо да бъдат използвани. Затова и авторите не винаги се подготвят старателно. Малцина са тези, които работят дълго по даден проблем и върху бъдещата си книга. Най-често критиците пишат рецензии, кратки портрети и представяния на авторите на техните литературни вечери. А за такива представяния ги канят различни по натюрел, дух и талант поети и разказвачи. Критикът не избира и не отказва. Затова и в книгите си събира всичко написано, в което общо взето хвали авторите и то по един и същ начин, колкото и да са те различни. Те не са и на достатъчно високо равнище, за да заслужат чак такива похвални слова. Критиците „представят“ по утвърден „стандарт“, щедро и дори с едни и същи думи. Хвалбите могат да бъдат разбрани и оправдани с критическата любезност, добронамереност и с желанието да се поощри и помогне на автора, да му се даде кураж и увереност. Но когато подобни статии се включват в книга, нека се очертава контекстът и проблемите, които пораждат и разрешават тези автори. Във вестника или сайта е по-различно и е допустимо да не се прави връзката с процеса и неговите особености. Но книгата има друга цел и претенция; тя не бива да бъде механичен сбор от апологии или отрицания.
Такъв механичен сбор виждам в двете книги на Никола Иванов „Статии рецензии. Литературна критика и литературна история. Книга шеста“ и „Литературнокритически статии и студии. Към „Балната зала-2“. Колкото широко мислещ да е един критик, колкото и многостранни да са неговите интереси и толерантни вкусовете му, малко трудно е да посветиш критическия си интерес към напълно различни и несъпоставими във всяко отношение писатели. А и не е възможно по едно и също време да творят толкова много автори на равнището, на което критикът ги извежда. Днешната българска литература не е чак толкова богата и щедра на подобни таланти. Авторът на двете книги дебело подчертава, че се занимава с оценки, защото така възприема и задачата на критиката – да оценява фактите и явленията. Той много цитира, след което преразказва цитата и в преразказа си се мъчи да ни даде оценката и тълкуването си. Но или цитатът не е чак толкова убедителен, за да приемем, че творбата е талантлива, или преразказът дискредитира цитата и критическият подход заедно с оценката си престава да е ефективен и убедителен.
В последните няколко години Пенчо Чернаев видимо се активизира. Утвърденият журналист и публицист се съсредоточи в литературната критика и участията му в литературно-критическия живот (доколкото го има този пуст опустял „литературен живот“, разбира се) лично мен ме кара да му завиждам за удивителната жизненост, бодрост и сили, които притежава и проявява на тази възраст. Книгата му „Портрети и позиции“ носи обичайните слабости на книги от подобен род, които посочих по-горе.
Иван Д. Христов е написал книга за писатели от Пловдив. Нарекъл я е „Отблясъци. Литературни портрети, есета и отзиви за автори от Пловдивския регион“. В нея аз специално отделям литературнокритическия портрет за поета Петър Анастасов, написан вещо, с любов и разбиране.
Моята сериозна бележка към тази книга и нейния автор се отнася до избора на критическия сюжет – творчеството на писатели, живеещи в един и същ град или регион. Критерият не е истински, градът или регионът не създават атмосфера, способна да ражда особени и значими писатели, различни от другите национални автори, живеещи в други градове и села на държавата ни. Няма регионална литература, както се мъчат да ни убедят в противното членуващите в неолибералните и постмодернистките литературоведски секти. Литературата е национална, а „духът на мястото“ само внася някакъв нюанс в нея. Бих искал Иван Христов да изследва този „дух на мястото“, за да не бъде книгата му също механичен сборник, макар да е търсен някакъв по-конкретен обединителен признак.
През 2017 година Боян Ангелов се представя и с книга със статии, есета и отзиви, наречена „Пътища от думи“. В нея ще отделя специално студията му „Нешо Бончев и възрожденското „Читалище“. Тя има приносен характер и успешно очертава усилията на Нешо Бончев да изведе и формулира модерните критерии за оценка на литературните и културните факти и явления. Нешо Бончев е представител на едно от крилата в българската емиграция през Възраждането, което следва други идеи за българското развитие, различни от тези на революционните демократи. Доскоро тези идеи се смятаха чужди и противоречащи на главната линия в национално-освободителната и буржоазно-демократичната революция, но днес виждаме и от Боян Ангелов, че това не е вярно и не противоречи на историческата истина. В книгата прочетох, покрай другите статии, предговори и рецензии едно интересно есе, озаглавено „Писателят и пътят“, което бих искал и поради това съветвам и автора да го превърне в основа и подтик за пространно изследване на тази интересна тема в българската литература. Материал има, безспорно. Дано Боян Ангелов да се заеме с неговото издирване, систематизиране и изследване.
Аз лично изпитвам съмнение, че е позволено да оспорваме правото на критика да избира и разработва своите критически сюжети, макар че малко по-горе вече го направих. Съществуват, разбира се, някакви правила в критическото изследване и пресъздаване на литературния процес и характера и смисъла на творческото дело на писателя и дори на отделното произведение. Самият избор на сюжет предопределя успеха или неуспеха на самото изследване, посоката, към която се движи мисълта на критика. Когато критикът се занимава със слаб автор или с творба, в която няма достатъчно естетическа стойност, той прави това най-малкото за да ги оспори. И обратното: когато изследва образци на литературата, той систематизира и формулира основанията си, заради които дава съответната оценка. Но и в двата случая е необходимо да се постави този сюжет в по-широк контекст и се навлезе в дълбочината на проблемите и явленията, за да се изведат истините за времето, обществото и човека. Отнасям казаното към книгата на Лалка Павлова „Стефан Стамболов – един образ, две творчески визии“. Не съм сигурен, че и двата романа, посветени на живота и личността на Стефан Стамболов, чиито автори са Александър Томов и Бойко Беленски, дават достатъчно материал за сравнително изследване, а и за задълбочени размисли и анализи както на историческата личност и обстановката, в която тя живее, така и на литературното й пресъздаване. Затова вероятно тя се занимава повече с формалните страни на двата романа, а по-малко с проблемите в тях, с идеите и образа на Стамболов, с неговата сложна и противоречива личност. Затова аз бих я посъветвал да разгледа образа на нашия държавник, очертан и анализиран изобщо в литературата за него – все едно дали художествена или научна. В едно такова изследване тя ще покаже по-отчетливо умението на този тип анализ, а и без съмнение ще задоволи една необходимост в българската историография и литературознание.
Посветената на Константин Величков книга на Продрум Димов „Нестихващ огън“ е по-скоро публицистична, отколкото изследователска. В отделни кратки статии и рецензии той очертава заслугите на големия наш поет, драматург, публицист, преводач и общественик за издигането на културното равнище на народа и държавата ни и за необходимостта да му отдаваме постоянно почитта, която заслужава.
Две книги от различни автори ни представят неизвестни писма на Антон Страшимиров до дееца на литературата и културата от Ловеч Иван Цанков. Писмата са интересни и свидетелстват за важни събития и явления в духовния български живот и за популярността на Антон Страшимиров и уважението към него в Ловеч, но дали пък са необходими две книги с публикации и коментари на едни и същи писма.
Малко пред края на моя преглед на критическите книги, излезли през 2017 година, отбелязвам един малко по-различен сборник, озаглавен „Изкуството – дете капризно и жестоко“ на изкуствоведката Розалина Пепеланова. Розалина Пепеланова дълги години работи във в. „Литературен фронт“ като зав. отдел „Изкуство“ и макар да пише предимно за пластичните изкуства, нейната критическа дейност се отнася и до литературата. Много интересни и изпълнени с доста факти са спомените й за следването й в Ленинград, както и за работата й като критик и журналист. Висок е критерият й, с който измерва стойностите в изкуството.
Чавдар Добрев е безспорният доайен на действащите български литературни критици не само защото е най-възрастен сред тях. Това право трябва да му бъде отдадено заради високата му класа на анализатор, тълкувател и оценител на литературните факти и явления, на умението му да очертава и проследява литературния процес, за полемичния му патос, с който страстно защищава високите принципи на литературно-критическата ни професия. Най-новата му книга „Български разпятия“ представя друга критическа култура, която за съжаление вече изгубихме и от която се отказахме.
„Български разпятия“ буквално реабилитира български писатели от ранга на Антон Дончев, Гео Милев, Атанас Далчев, Никола Вапцаров и Георги Джагаров, а и човещината и благородството в литературата. Авторът показва високо умение да навлиза в творческия свят и да го анализира, без да го наранява или обеднява, да го схематизира. Защото пише задълбочено, точно, увлекателно, добре. И е майстор-полемист. Това го могат малцина и затова аз високо оценявам критическия талант и постиженията на Чавдар Добрев.
В обсега на моя преглед на годишната продукция влиза и есеистиката.
Есеистиката принадлежи както на „чистата“ литература, така и на публицистиката и е почти невъзможно да определиш кога е „литература“ и кога „публицистика“. Пък и едва ли е необходимо да го правиш. Най-общият неин признак е размишлението върху важен обществен проблем и умението да излезеш от неговото конкретно проявление, дало ти повод за размисъла, за да достигнеш до обобщения за същността и смисъла на живота. Такъв жанр изглежда лесен за постигане, но само ако прилагаш някакви измислени правила, чрез които да се плъзнеш по периферията на действителността и поради творческа немощ да си останеш до видимото и баналното.
Подчертавам, че и трите книги, дадени ми за преглед и оценка, са от друго естество. В тях преобладават своеобразният поглед, собственото мислене, търсенето на важното във фактите и явленията, опитът за извеждане на емпиричното до висотата на общозначимото и типичното. Не твърдя, че това се проявява във всички текстове, но подчертавам, че и Мартен Калеев в „Насрещен бряг“, и Петър Андасаров в „Цветно време“, и Любомир Котев в „Multa pausis. (Много (неща) с малко (думи)“ са книги на добри писатели и интересни мислители. Това все пак е светъл лъч в мрачната картина, която нарисувах за българската литература и критика.
Три есеистични книги от български писатели за една година и то на такова равнище никак не са малко.
Въпросът, с който съм озаглавил моя преглед на литературно-критическата продукция през 2017 година, ме измъчва постоянно. Вярвам, че всеки истински критик по душа и призвание търси неговия отговор.
Но възраждането на критиката не е въпрос на организационни мерки (или не само на организационни мерки) – в това число и на целенасочена подготовка на млади литератори с нагласа да пишат критика. Такава подготовка, на първо време чрез краткосрочни семинари, провеждане на конкурси примерно за рецензия, ще даде смелост на млади хора и ще ги накара да се решат да бъдат критици. В нашия съюз изобщо няма млади критици – пък и сред сътрудниците на вестник „Словото днес“ и „Пламък“ – също. Изданията на СБП трябва да направят присъствието на критиката на своите страници по-осезателно. Критиката е тази, която ще промени техния облик.
Най-важното условие обаче е осъзнаването на бедственото положение, както в българската литературна критика, така и в цялата ни литература. И преди всичко – на българската нация.
Ще завърша с думите на големия наш поет Атанас Далчев, които макар да се цитират често, забравят се и не им се обръща внимание: „За равнището на една култура се съди не по поезията, а по критиката. Голяма поезия имат и примитивните народи“.
И точно поради тази причина, колкото това да е трудно и да изглежда дори невъзможно, да се опитаме да възкресим критиката…
