Анжела Димчева
ВРЪЧВАНЕ НА НАГРАДИТЕ – 5 юли 2021
В двора на Къща-музей „Пейо Яворов” (София) се събраха десетки почитатели на поезията, поети и културни дейци, за да аплодират новите лауреати на Националния конкурс за поезия „В полите на Витоша”, организиран за 15-и път от Столична община. Под шепота на летен дъжд и сред вечерната прохлада на София започна рециталът, чието начало даде актрисата Кристина Белчева чрез стихотворението на Яворов „Благовещение”. Приветствие към публиката и наградените отправи поетът Атанас Капралов – директор на Националния литературен музей: „Това е най-авторитетният конкурс за поезия, който се провежда в нашата столица. Нека всички, които са наградени, да достигнат славата, която заслужават. Много често наградите у нас не са съвсем справедливи. В този конкурс обаче те са коректни – творбите са прочетени анонимно и са получили реална оценка”.
В тазгодишното издание участваха 102 автори с над 280 стихотворения – не само от България, но и от българските общности в чужбина. Жури в състав – Надежда Захариева, Атанас Капралов и Димитър Христов, определи лауреатите. Биляна Генова – директор на Дирекция „Култура” на Столична община, връчи първа награда на Албена Димитрова. С втора награда беше удостоена Нели Коларова, а с трета – Веселин Веселинов. Отличия получиха Сибила Алексова, Петя Павлова и Цветанка Ангелова. Наградените автори четоха стиховете си от специално издадения алманах „В полите на Витоша” – 2021, с който имаха щастието да се сдобият и всички присъстващи.
Ето и две стихотворения на Албена Димитрова, заслужили Първа награда:
КЪСНА ЛЮБОВ
Тя е в мене, дълбоко… И чака да бъде дарена.
Без остатък, до сетна секунда от земното време.
Помъдрява полека… Отдавна не бърза за никъде.
Лъчезарна, усмихната… Но непонасяща викове.
От чие ли ребро е, така и не стана понятно.
Но е видно негодна за нечий безличен придатък.
Ревността е затвор нетърпим, глупостта – неприсъща.
За неверни Адамовци здраво залости си къщата.
Есента ѝ тъгува за лятото с дивните нощи…
Пепеляшка си пази пантофката бална все още…
Но дали среброкосият принц ще я срещне накрая,
си решава Творецът… Един ден и тя ще узнае.
Самотата е вече изпитана, вързана в кърпа.
И прибежище – в случай, че принцът отново обърка.
ИЗХОДЪТ
Небето притвори очите си слънчево-модри.
С дъждовно-набъбнали устни земята докосна.
Полива градината Господ… А ние мърморим,
че трябва отново чадъра в ръка да си носим.
А ние нехаем, че тук сме за малко, на гости
в планетния дом, предоставен от него за всички.
Проекти чертаем… Все искаме още и още…
Голтака презрели, към чуждия стон безразлични.
Не носим вина, че умират добрите пчелички!
Друг някой храната, водата и въздуха трови!
Чеда на Пилат – пресметливи, бездушни, безлики –
превърна ни Луцифер в роби, макар без окови!
Но изход просветва сред мрака!… И той е в Словата:
Две дрехи ли имаш, на бедния дай си едната!*
* „Той отговори и им рече: който има две дрехи, нека даде ономува, който няма; и който има храна, нека прави същото.” (Лука. 3.11)
