Гладът в Судан/ Кевин Картър
Много хора не вярват на нищо, което не могат да видят с очите си.
Историята показва, че много пъти фотожурналисти разкриват шокиращи истини, за които никои не е вярвал, че могат да съществуват.
Фотографията и днес е нашето преобладаващо средство за комуникация, като технологиите позволяват да бъдат заснемани и качвани над половин миллиард изображения на ден. Появата на Интернет и смартфоните прави все по-трудна възможността да
се изкарват пари от фотография.
Бихме могли да кажем обаче, че това си има своите ползи, тъй като качеството на изображенията се увеличава многократно. Въпреки милиардите изображения от мобилни телефони, публикувани във Facebook, Instagram и Flickr, огромното мнозинство от емблематичните снимки, които заснемат големи събития, са направени от професионални фотографи. Девет от 10-те изображения в “Топ 10 снимки на 2013” на списание “Тайм” например бяха направени от професионални фотографи.
Когато говорим за професионални и качествени снимки не става дума за техническите параметри на едно изображение, а на историята, която те предават. Изключителен пример за такава фотография е Кевин Картър.
През март 1993 г. Кевин Картър заминава за Судан. Близо до село Айод, Южен Судан, намира момиченце, което е спряло, за да си почине на път към центъра за храна на ООН. Докато момичето си почива, до нея каца лешояд. Фотографът изключително внимателно изчаква лешоядът да се приближи в продължение на 20 минути. 
Не е сигурно обаче какво се случва с детето след като е направена снимката. Според някой, фотографът гони лешоядът и спасява момичето. Според други обаче той не прави нищо, защото има по това време в Судан има епидемия от болести и Кевин не да рискува да се зарази.
След като снимката е публикувана в „Ню Йорк Таймс”, Кевин Картър е залят с въпроси защо не е помогнал на детето, а само го е използвал, за да го снима.
Тук е подходящ момент за въпросът кога разпространението на една история, бедствие или криза трябва да бъде показана, за сметка на на нашите ценности, морал и това, което смятаме за правилно.
Фотожурналистът е награден с Пулицър за изображението, но скоро след това се самоубива. В предсмъртното си писмо той пише:
„Много, много съжалявам. Болката от живота побеждава радостта. В един момент радостта не съществува… депресиран съм… нямам телефон… нямам пари за наем… нямам пари за помощ за децата… нямам пари за заеми… пари!!! … Преследват ме ярки спомени за убийства и трупове, гняв и болка… образи на умиращи от глад или ранени деца, на полудели хора, които държат спусъка, на убийци екзекутори… Отивам да се присъединя към Кен (наскоро починал негов колега), ако имам това щастие “.
Фотожурналистите преминат отвъд собствения си живот и да уловят това, което човешкото око не 
може – или пренебрегва – да види. Докато личната технология ни позволява да намерим зона за комфорт, фотожурналистите стъпват в неизвестното, за да ни позволят да откриваме нови светове, а не обикновеният, почти повтарящ се свят, който се вижда в потока на социалните мрежи.
Един добър фотожурналист е наясно, че при заснемането на събитие той поддържа ниво на обществено доверие, което не бива да се нарушава. Следователно, неговите образи трябва да бъдат точни, навременни и визуално стимулиращи, за да помогнат на зрителите да се идентифицират с разказаната новина.
Задачата на фотожурналиста е да разкаже история с картини. Може би по-важното е, че целта му е да предаде истината чрез образите, които заснема с камерата. По-скоро неговата цел е да подчертае важни въпроси. Забележително, той често може да направи това с една снимка.
