Акад. Антон Дончев: “В Библията има една фраза: „И няма пророци между нас, които ще кажат докога ще трае това!” Да, няма пророци и не може да има, защото промените, които стават по света, нещата, които съществуват в момента, не ги е предсказал никой”
– Ще ти призная, че страшно се зарадвах, когато научих, че стана академик. Така славата на личността, на писателя Антон Дончев стана още по-голяма. Сега как се чувстваш, по-различно ли е, като чуеш да се обръщат към теб с академик Дончев?
– Чувствам се пак така, както преди да стана академик. Не забелязвам никаква разлика, то и не би трябвало да има такава.
– Аз отдавна живея с убеждението, че хора като теб са дошли на тази земя с определена мисия. Не приемаш ли, че всичко, което се случи в твоя живот по отношение на признанието за сътвореното от теб, е голямата награда за тази именно твоя мисия?
– Андасаров, ние се познаваме отблизо с тебе дълги години и ще ти кажа простичко – човек трябва да си върши работата. Трябва да имаш вътрешната си увереност, че това, което правиш,носи някаква полза, дава някакъв резултат. И не трябва да се оглеждаш около себе си как те оценяват. По-важно е да питаш сам себе си – доволен ли си, или не? Вземеш ли да се нагаждаш към хора, които имат някакви изисквания към тебе, значи,че вече изменяш на самия себе си, авторът у тебе загубва своята увереност и своята връзка с читателите. Няма я необходимата достоверност. През цялото време ти трябва да питаш себе си какво всъщност правиш?
– И все пак човек се оглежда и в невидимото огледало на обществото, в очите и в мислите на другите около него. Аз те питам от тази позиция, защото Антон Дончев има по-висок ръст с изявите му на даровит човек сред това общество от хора.
– За съжаление или за щастие, има такъв момент. А това всъщност е едно увеличение на отговорността. И не казвам да скъпиш думите си, а вече да ги мериш, защото хората дават по-голяма тежест на това, което казваш, искат да вярват на изреченото от теб. В такива случаи не бива да се страхуваш и от отрицателна оценка, важното е да бъдеш искрен и верен на себе си.
– Няма да прозвучат помпозно думите ми, че ти си една от гордостите на България. Осъзнаваш ли наистина, като останеш сам със себе си, че наистина си дошъл на този свят с мисия като творец?
– Като изминат повече години си даваш сметка, че всъщност започваш да осъзнаваш свършената работа и пътя си в една, не бих казал зряла, но вече не младежка възраст. В началото ти имаш желание да се научиш да плуваш и чак, като горе-долу, се научиш или пък успееш да направиш лодка, на която да се качиш, започваш да виждаш накъде те духа вятърът и към кои брегове се отправяш. Не бих могъл да кажа кога през годините се случи това с мене, но изведнъж ,като се обърнах назад, видях, че всъщност през цялото време, откакто съм започнал да пиша, а започнах да пиша от малък, аз съм се занимавал с една и съща тема. И сега виждам ясно, че аз вече полусъзнателно, а понякога и съвсем съзнателно се занимавам точно с тази тема – за връзките между хората като проблем. За това, което ги свързва, и това, което ги разделя. Има вътрешен компас в човека, няма какво да се правим на луди. Естествено, като започне голямото философстване, и кривото може да излезе право. Но трябва да признаем, че, общо взето, на човека му е ясно какво е Добро и какво Зло. И колкото да разправяме, че не сме наясно с ценностите, отделният човек в обществото доста точно преценява кое е добро и кое зло. Просто този всекидневен избор на път, който животът ни дава, определя пътуването ни през времето. Трябва да избираме пътя на това, което наричаме правда, което наричаме добро, по наша собствена преценка, а не по чужда. И да го следваме, колкото и скъпо да ни струва то. Знам, че звучи патетично, но в края на краищата за големите неща не може да се приказва с малки думи.
– Като става дума за връзките между хората, неминуемо ще се върнем към великата българска Антондончева книга „Време разделно”. Според мен тази книга наложи голямата тема не за делението между хората, не за разделите в исторически план, а за общението, за общуването на хората, така ли е и според теб?
– Тази моя книга е също една станция по този път, който води в посоката на движението на хората. Да, вярно е твърдението ти за общението. Щом то има проблем, значи хората нещо ги разделя. Нали си спомняш определението на Манол за Злото: То е това, което разделя хората. И не случайно двамата главни герои двете са двете остриета на плюса и минуса, благодарение на които прожекторът създава светлината. Манол не случайно има сто души братя. Това е максимално обвързаният човек. И насреща му еничарят Ибрахим, който пък е максимално откъснатият човек – от семейство, от корени, от родова кръв, от родина.
– А споделяш ли убеждението на хората че в нашето време на прехода царува Злото и че ние не живеем добре, защото между нас Злото е повече отколкото Доброто? Ти си исторически мислещ човек и сигурно точно усещаш това.
– Бих употребил друга метафора, тъй като ти си поет и си служиш с метафори. Става дума за вълна. Животът на отделния човек и животът на всеки народ, както и на цялото човечество всъщност се движи не по права линия, нито по хоризонтална, нито по отвесна линия. А по вълна, която се издига, достига до върхове и след това се смалява, слиза до толкова ниско ниво, каквото е падението, разрухата. С риск да бъда обвинен в песимизъм трябва да кажа, че, общо взето, човечеството преживява едно падане надолу с вълната, едно обръщане гръб на духовното, загърбване душевния свят на човека. То фетишизира материалното начало и стремежа към него. Достатъчно е да пуснем телевизията, която е царица на обществото, и да видим в колко процента от програмите й се приказва за душата на човека и в колко за тялото му. И се стига до парадоксите да се правят световни проблеми от това, че във въздуха на един град има в повече един процент въглероден двуокис, а не се мисли, че в същото време средствата за масова информация ни заливат с потоци кал, която дишаме заедно с този въглероден двуокис. Ние приказваме за екосистеми, като имаме предвид само материалното, а не мислим за душата на човека. Или не сме спазили ония велики думи на Христос с монетата: „Кесаровото Кесарю, Божието Богу!” Като че ли нашето време мисли повече за Кесаровото, а не мисли за Божието. И за съжаление тия неща ще бъдат платени, а и в момента се плащат много скъпо.
– Пак ще кажа, че ти си с историческо мислене, за да си позволя да те попитам – можеш ли да пророкуваш – дълго ли ще продължи това нещо, къде са неговите корени, защо колкото и да беше уж повърхностно присъствието на духовното в живота ни, изведнъж изчезна от живота на нацията, на народа ни. Как човекът, българинът, попадна в материалния корумпиран свят?
– В Библията има една фраза „И няма пророци между нас, които ще кажат докога ще трае това!” Да, няма пророци и не може да има, защото промените, които стават по света, нещата, които съществуват в момента, не ги е предсказал никой. В хилядите пророчества, които са направени, нито едно не отговаря на нашето сегашно положение. Бъдещето не пристига определено, то идва като облак, почти аморфно. Оформя се от много неща и от много сили. И преди всичко от самите нас. Затова никое пророчество не може да бъде точно. Наистина благодарение на високи духовни качества някои хора могат да предскажат дадено нещо, но в същото време съществуват сили, които могат да променят пророчеството. Възможно е да бъдат дадени белезите само. Има едно пророчество на ведите за това кога ще дойдат Икар и Юга – ерата на Злото и ерата на Мрака, когато добродетелите започнат да се мерят с пари и когато хората изберат недостойни водачи. Тоест има потоп тогава, когато водата мине над покривите на къщите. Ако смятаме, че в момента наистина добродетелите се мерят с пари и наистина човечеството в световен мащаб не избира най-добрите свои синове за духовни водачи, би трябвало да се сметне, че сме доста близо до Икар и Юга. А това е много печално.
– Вече явно се говори у нас, че неуспехът на нашия преход се дължи и на това, че вече толкова години не можем да си изберем, да намерим достойни, умни и безкористни водачи. Какво мисли академик Дончев за това?
– Драги ми Андасаров, положението в България прилича на едно дърво, което расте до една река. Половината му корени са в земята, половината – в реката. Тях ги мие водата на положението в света. България е залив на море, залив на океан. Много дълго трябва да обяснявам този синдром на фиордите. Че приливът се вдига най-високо нагоре по реките и по фиордите. Ние нямаме изградена система на диги, нашата нация нямаше изградена система на защита от този океан. Ако душевността на народа бъде сравнена с едно море, с един океан, то в него са разтворени всички качествени добродетели на народа. В океана има много повече злато, отколкото има на земята, много повече желязо, много повече сол. И океанът, и морето изхвърлят на бреговете си съкровища, огромни купища сребърна сол, великолепни миди. Всичко това е създаденото от нацията, като народни песни, танци, мелодии. Но иначе – другото, голямото е разтворено в морето, в океана, в душата на народа. Когато ти оставиш в това море да влизат кални реки, се променя целият състав на морето.
България не успя да се защити от калта, с която световната култура ни залива. Освен туй ние се подиграваме с думата идеали, ние не признаваме, че идеите управляват света. А смятаме, че парите управляват този свят. Не е вярно! Лошото е, че зад тези пари, които в момента се движат по света, седят лоши хора, лоши идеи. По принцип липсата на най-големите идеали в живота на една нация са голяма трагедия. Просто керванът трябва да се гледа в краката. Той извървява всеки ден път, минава през река, през планина, сече дървета, пали огньове. Но керванът през цялото време има посока, има пътеводна звезда, върви нанякъде. А горкият български народ сече дървета, пали огньове, минава реки, гази блата, но ако го питаш накъде върви, малко трудно ще ти каже. Защото това, дето тръбим, че вървим към Европа, е смешно. Ние сме били винаги в Европа. Това, че вървим към някакви ценности, не значи че нямаме своите. Хиляди извинения, но някой да ми каже каква разлика има между ценностите на обикновения българин и тези на обикновения германец например? Или че ние сме по-лоши и имаме изкривен морал. С това никога няма да се съглася, защото не е вярно. Нещата са много по-дълбоки и за съжаление много по-страшни.
– Дали бих могъл да го кажа по-елементарно – ние отиваме в икономическа Европа и създаваме от това фетиш?
– А, да. Преди малко говорехме за Кесаровото Кесарю, Божието Богу. Кесаровото Кесарю това е икономиката. Но гледай, не съществува понятието добра икономика, равна на щастлив живот. Съществува понятието добър живот. В него естествено влиза и икономиката, но тя е основа.
– Да се върнем пак към темата за личността. Какво е за теб тя? От „Време разделно” през всичките ти книги досега стои и този въпрос за личността като носител и защитник на позиции, на идеи – национални, човешки и т.н.
– Пълна глупост е да се отрече влиянието на личността върху историята, върху съдбата на другите хора. Личността е силна тогава, когато тя се явява въплъщение на волята и на желанията на много хора. Да погледнем от кого се водят околните, великите народи. Защо да се заблуждаваме – това ли са най-добрите представители на нациите им? Няма да споменавам имената им. Срамота е, че тези велики народи избраха тия хора? Ако хвърлим поглед назад и видим кого са избирали преди 20,30,50, а и преди сто години и кои личности избираме днес, ще видим, че разликата е доста голяма. И това не се отнася само до България.
– А кога една личност е висока и кога е обикновена?
– Истинската личност е тази според мен, която се мъчи да допуска колкото може по-малка разлика между нещата, които приказва и нещата, които върши. Защото – ако събереш това, което са приказвали преди, и това, което приказват като управляващи България, ще разбереш, че голямата трагедия е в това – приказват много едни неща, а вършат други. Дават обещания, които после не изпълняват, и никой не им търси сметка. Никой не търси сметка за това, че всъщност деветдесет процента от думите, които са изприказвани в България, са били чиста лъжа и чиста заблуда! И медиите трябва да имат много работа – постоянно да питат какво е обещал и какво е свършил всеки от тях?
– Ние говорим още за личност и общество, каква е връзката между тях?
– Голямата трагедия на България е, че в момента няма една България, а има няколко Българии. Няколко Българии от матерална гледна точка и няколко Българии от духовна гледна точка. И третото нещо, на което не се обръща достатъчно внимание, категоричен съм в това, е проблемът на ромите: тяхната култура, ориентация и тяхното място в обществото. В момента четиридесет и няколко процента от младежите до 18 години, помни тази цифра, са роми. Девет десети от децата в Пазарджишка област например, които влизат в първо отделение (първи клас), са роми. Колко не влизат, е друг въпрос. При това положение на какво се надяваме? Ние приказваме непрекъснато за безработицата у нас, а не говорим за това колко души са заети в производството. Знаеш ли, че през 1990 г. заетите са били над четири милиона души, а в момента те са под три милиона. Никой не говори за тези цифри, а само се парадира, че сме намалили безработицата. А как, по какъв начин? Истината е, че всеки един българин, който в момента работи, носи на гърба си по двама-трима души.
– Аз бих попитал и за това как се говори и говори ли се днес за национално самочувствие, за национално самосъзнание, за национално присъствие и за национално достойнство? Парадоксът е, че за тези понятия говорят хора, които най-малко защитават националната духовност, не живеят с мисълта за националните ценности. Какво мислите по този въпрос, академик Дончев?
– Истината е, че народът не е загубил своята стойност, категорично! Генетично българският народ продължава да бъде една сериозна нация със своето място в Европа. Но къде е проблемът? Той е в това, че на тези хора, на българите, не може да им се създаде, дори да им се внуши чувството, че вземат участие в правенето на история. У тях има чувство на безсилие, че те нищо не могат да променят в живота. Избират на четири години едни, после други, които нищо не променят в живота им, а правят каквото си щат. След още четири години ги свалят и избират други. Но през това време няма никакви механизми, чрез които човек да чувства, че участва в историята. Унгарците направиха два референдума, и макар не успешни, им се даде възможност нещо да избират. Ами швейцарците не случайно са на първо място в Европа в това отношение. За един клозет да се направи на площада те правят референдум. Това дава самочувствие на човека, че той има стойност, има място в живота. Тоест тази липса на контрол върху поведението на хората, които управляват, се отразява върху психиката на хората от народа по един ужасен начин. Всеки казва: „Боже мой, какво мога да направя аз, като нищо не зависи от мен!” Значи няма механизми на въздействие!
– А загуби ли наистина във времето на преход, тоест в наше време, българинът своето национално достойнство?
– От твоя въпрос знаеш ли кое е най-важното? Това, че ти слагаш в него думата „достойнство”. Има глава в Конституцията на Европа с централно място на тази дума „Достойнство”. В България не се говори за достойнство, неудобно е, не е модерно, не е интересно да се говори за него. Камо ли да се бориш за национално достойнство, за родолюбие. Някои дори казват, че това е старомодно. А за какво друго живее човек, ако не за своето достойнство, за това да има самочувствие като личност, като член на едно общество, на един от народа, ако щете, като гражданин на човечеството. Ето тези неща трябва да се възпитават у младия човек. Но кой го прави днес? От сутрин до вечер в България се говори за пари, удобства, вещи. И не постигнати чрез як труд, а по други начини. Японците например заплащат своето благоденствие с такава работа, за която ние си нямаме и понятие.
– Ами нали българинът е пословично трудолюбив?
– Да, той е трудолюбив, когато вярва, че трудейки се постига нещо за себе си. Този милион от българи, които са в чужбина, работят така, че им пращят всички мускули. Тоест, влизайки в друго общество, където си казва – да, аз работя, но ми плащат, има резултат от труда ми, той не щади дори здравето си. Същите тези хора могат да работят така и в България, но трябва някой да ги организира.
– Твоята представа и твоята философия за думите демокрация и свобода, спрягани непрекъснато в кухо пространство според мен?
– Нашият разговор започва да навлиза в безкрайните прерии на философията. Демокрацията е една форма на управление на обществото, постигната след изминат невъобразимо дълъг исторически път. Но демокрацията не е най-доброто, което човечеството е завоювало. Просто тя е най-доброто нещо в момента. Само с няколко думи и аз мога да оборя демокрацията от гледна точка на тези, които я атакуват. Но по-добро от това в момента наистина няма. Трябва обаче да знаем, че демокрацията не е само форма на спазване на закони, тя е форма на отношение на човека към действителността. И едновременно форма на свобода и форма на ограничение. Защото, самоограничавайки своята лична свобода, ти можеш да се разбереш с останалите хора. Невъзможно е да правиш каквото си щеш. При нас се получи така, че свободата се бърка със слободията, тази наша хубава дума. Свободата е душевно състояние, при което човек се чувства свободен, но той много добре знае докъде може да протегне краката си, тоест знае колко голяма е чергата му. Това си е един гроб. Свободата на човека е да си протегне краката в един ковчег. Тогава той наистина е свободен.
– Говорим за книгата ти „Време разделно”. Обяснимо е защо тя така нашумя, защо само у нас е издадена 12 пъти, а зад граница е преведена на десетки чужди езици. Но продължава ли читателят, българското общество, да общува с Антон Дончев и чрез следващите негови книги: „Пробуждане”, „Сказание за времето на Самуила”…, „Николай Рьорих, Ярило слънчицето и бога Агни”; „Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес и т.н.?
– „Време разделно” продължава да се чете, продължава да се продава, да се преиздава. Този роман просто живей. Но по някакъв начин хвърли сянка върху другите ми книги.
– През годините между мен и теб се изграждаше приятелство, което никога не сме афиширали, но сега ще ти призная, че има неща, които страшно са ме хранили чрез твоите книги и чрез твоето поведение на писател и човек. Дотолкова доколкото съм имал възможност да го съпреживявам. И бях щастлив да съм свидетел на връчването на Голямата литературна награда за 2004 година на Софийския университет „Св.Климент Охридски” на тържествената церемония в аулата на първото българско висше училище от ректора на университета проф. Боян Биолчев. Как се чувстваше като академик в това светилище писателят Антон Дончев в блестящата университетска тога?
– Човек не трябва в такива случаи да се взема много насериозно. Трябва да правиш нещата така, че да не се отличаваш и да не се отделяш от другите хора. В известни моменти трябва да се примириш с мисълта, че хората по някакъв начин изразяват своето уважение, своята любов към тебе и ти трябва да ги приемеш, защото иначе се получава неприятното за теб високомерие. Но вътре в себе си не бива да променяш собственото си мнение за това какво се е случило с теб и как трябва да реагираш. Защото с получаването на тези големи награди има един момент на хазарт, а и на случайност. Аз самият съм бил член и председател на жури и ми е било трудно да реша кой да получи награда. Тогава съм прибягвал и до хвърлянето на зар за Иван или за Драган. Това се отнася и до моя милост и не е изключено заедно с мен тази награда да са я заслужавали още трима или четирима мои колеги. Но просто късметът е бил мой. Преценката не бива да се приема винаги като абсолютно справедлива. Дано има сила, която може най-точно да ни преценява!
Снимки и интервю – Sofiapress.com
Златка Вълканова, Петър Андасаров
