Димитър Милов
Истинско удоволствие е да потънеш в един богат и разнообразен поетичен свят, но същевременно и голяма отговорност да дадеш своята оценка. Не ми се беше случвало за близо два месеца да прочета толкова много стихосбирки, да съпреживея вълненията и емоциите на своите колеги по перо. Общото ми впечатление е, че 2017 е много успешна и силна поетична година. Засилва се тенденцията от последните години за отговорността на творците пред Високото поетично слово, за тяхната по-голяма самовзискателност и самокритичност. А може би е съвсем естествено, защото това предизвикателство се налага от липсата на оперативна литературна критика или недостатъчно такава и пълноводието на лесно издадените стихосбирки, та се случва и някои ярки книги да бъдат затлачени и незабелязани. От срещата ми с предоставената ми поетична продукция през 2017 година аз не само съм окуражен, но и съм сигурен и за по-доброто бъдеще на изящната българска словесност.
Истинско литературно събитие е том първи „Поезия“ на Мара Белчева в серия „Личности“ на издателство „Кибеа“ със съставител и автор на биографичния портрет Милена Кирова. Том първи включва трите стихосбирки на поетесата Мара Белчева „На прага стъпки“, „Сонети“ и „Избрани песни“, Стихотворения, публикувани само в периодичния печат и стихотворения от архива на Мара Белчева, непечатани приживе, както и критиката за нея до края на 30-те години. И тук е мястото да цитирам някои от съвремениците Ј за нейните книги. Ето какво пише в литературната си бележка „За новата поетеса“ Димитър Бабев: „Има в стиховете на Мара Белчева елементи, които липсват на мнозина от нашите млади поетеси и поети и които почти достигат до художествено съвършенство. В това отношение тя малко се приближава до бащата на подобни жанри – Хайне и до общото настроение на Пенчо Славейковите „Сън за щастие“. А Малчо Николов в рецензията си „Сонетите на Мара Белчева“ отбелязва: „Затварям черните траурни корици с чувството като да съм бил на гости в дома на някоя наша уредна къщовница. Навсякъде ред, чистота, угледност. С тая грижа са създадени и сонетите на Мара Белчева и само тя може да ни обясни онова особено тежнение към накитност, при което условната форма почва да играе господстваща, подчиняваща роля. Нейните 26 (с петостъпни ямби) сонета напомнят правилно измерените лехи в цветарник.“ И ще завърша с цитат от рецензията „Избрани песни“ от Мара Белчева на Петър Динеков: „Ето първата рожба на новата година – една хубава книга, без съмнение. В нея е заключена поезията на благородната скръб по нещо отминало, изгубено сякаш безвъзвратно, което обаче се осъществява отново във възможностите на една по-висока действителност, за да донесе чистата радост на духовното успокоение.“А в бележките и коментара на публикациите на Албена Вачева за литературното наследство на Мара Белчева ще прочетем: „Поезията на Мара Белчева е своеобразна еманация на духовното, изразена с поетически средства на индивидуализма в българската културна традиция…“ Ето защо в началото написах, че том първи на Мара Белчева е истинско литературно събитие.
Изпитах респект пред книгата на Пенчо Пенев „Любов по рождение“ на издателство „Захари Стоянов“. Цялото Ј съдържание очертава облика на един завършен творец, на един нежен лирик с ясна поетическа концепция за света и човека в него. Това е третата стихосбирка на Пенчо Пенев, която съдържа 86 стихотворения (избрани творби от предишните две книги и нови стихотворения), както и 60 есеистични миниатюри и фрагменти. Още с появата на първата му стихосбирка през 2006 година „Наздравица за глухарчето“, със стихове, писани през 70-те и 80-те години на миналия век, поетите Петър Анастасов, Велин Георгиев и Георги Белев отбелязват, че се появява един нов самобитен творчески глас в българската поезия. От посланията на поета Пенчо Пенев лъха непосредственост, искреност и непринуденост. Оригинална образност, сложни метафори и изчистен стих. Удоволствие е да се потопиш в поетичния свят на автора. А есеистичните му миниатюри и фрагменти са чудесни естетико-философски размишления за същността на поезията, за свободата и съвършенството, за религията и родовата памет, за родината и за правосъзнанието на българите и партиите в България. И ще завърша с няколко щриха от професионалната биография на този нежен лирик – професор по конституционно право, министър на правосъдието, министър на вътрешните работи, съдия в първия състав на конституционния съд на Република България (1991-1997), първия директор на националния институт по правосъдието (2004-2011), член на Правния съвет към президента на републиката и т. н.
Поетът Минчо Г. Минчев се представя с том I „Стихотворения“, писани в периода 1957-2017 година. Книгата е дело на издателска къща „Луна“ – Габрово. Близо 550 страници поезия. Огромна творческа енергия и вдъхновение са били необходими на габровския поет за създаването на такова творчество. Но точно тук Иван Есенски ще се намеси: „Минчо Г. Минчев не е габровски поет. Той е български поет и то чудесен.“ И аз ще се съглася с него и ще продължа в този дух. Минчо Г. Минчев е автентичен, искрен и самобитен поет. Той живее с поезията и поезията е неговият живот. Не пише, за да бъде забелязан, харесан или похвален, а защото така му диктува сърцето. Макар че издава първата си книга твърде късно – през 1992 година, когато е 54 годишен, той пише през цялото време – от ученическите си години до днес и така създава този том със стихове. Предстоят да излязат от печат още том II – поеми, епиграми, хайку, стихове за деца, миниатюри, есета, разкази, дневников роман и том III – публицистика и критика. Хвала му! И ще цитирам стихотворението му:
КЪСНО ЗАПОЧНАХ
да издавам книгите си…
Но ги писах, когато
моите връстници вече издаваха…
Бяха на върха…
Други станаха класици…
Сега моите книги, писани тогава,
са нови и се четат.
А техните са отдавна познати,
остарели, забравени…
Добре, че закъснях с книгите си…
А сме връстници…
Поезия 2017
Силна книга с избрани творби е стихосбирката на Ненчо Славчев „И сенките на птиците летят“ на издателство „Български писател“. Завладяваща и вълнуваща поезия, създадена от роден поет. В поетичния сборник са включени, освен нови и непубликувани творби и стихове от предишни книги на поета, дали наименование на отделните раздели: „Стихотворения без дъждобран“, „Безработна любов“, „Бонбони за бедни“, „Око сред материка“, „Съобщете на деня“, „Поеми“ и „Гротески“. Това е неговата житейска равносметка във връзка със седемдесетгодишнината му. Ненчо Славчев е утвърдено име в българската поезия и отдавна има признанието и уважението на своите колеги и почитатели. И то съвсем заслужено, защото талантливото му перо извайва изящни стихове със свежа образност, ярки метафори и съвършена мелодичност. Той е талантлив продължител на българската традиция в класическия стих с модерно и съвременно светоусещане. Майстор на детайла с тънка наблюдателност. До каквато и тема да се докосне, той те прави съпричастен, води те за душата и те кара да съпреживяваш заедно с него. А какво повече от това?! Ще завърша с неговото „Приказно стихотворение“:
Ще дойде хубавото време,
когато черната вода
ще изтече докрай край мене.
И ще се спусне вечерта.
Ще чакам бялата вода.
С душата си ще чакам даже!
И тя ще дойде, но кога –
не може никой да ми каже.
Но знам, че златната вода
е още някъде далече…
И аз самотен на брега,
дали ще я дочакам вече?
С особен интерес прочетох книгата с избрана лирика „Защо мъжете ставаме поети“ на поета от Варна Бойко Боев на издателство „Българска книжница“. Да си призная, не познавах творчеството на този поет и бях много приятно изненадан. От подбора на стиховете, направен от дъщеря му Ваня, се е получила една стройно композирана и монолитна книга, обединена в пет цикъла: „Ще ти говоря за любов“, „Пътуват уморени светове“, „Въздишки на вълни все чувам“, „Тогава времето е за поезия“ и „Стихът ми – изкрещяното мълчание“. А художествените фотографии на Росен Русинов имат своя принос към достойнството на стихосбирката. Любовта на поета към морето определя и живота му. Може би и затова е сътворена такава истинска поезия и той сам ще сподели:
Дали поезията е изкуство,
безкрайно дълго ще откривам сам.
Но думите – с магията на чувствата,
как искам – като хляб – да ви раздам!
Така би могъл да постъпи само роденият поет. А Бойко Боев е такъв.
С него приключвам и прегледа на поетичните книги с избрани творби.
Изключително плодотворна е 2017 година за четирима поети, които издават по две книги с нови стихотворения. Това са Боян Ангелов, Петър Динчев, Георги Ангелов и Светла Дамяновска.
Едната стихосбирка на Боян Ангелов „В сянката на хоругвите“ е със знака на издателство „Захарий Стоянов“, а другата – „Помръкнала е реката“ – на издателство „Български писател“. Изглежда поетът е в своя апогей и това са неговите звездни поетични мигове. Въпреки че може да бъда упрекнат в пристрастност, аз не мога да не отбележа, че това са двете му най-физиономични книги. Те са обединени с по три цикъла, първата – „Всичко“, „Сълза“ и „Месечина“, а втората – „Оскъдица“, „Приемане на тъгата“ и „Рапсодия“. В тях той продължава да развива търсения от предишните си поетични послания – за свободата и непокорността, за честта, достойнството и подлостта, за непреходността на земното и вечността на духовното. В предговора на книгата „В сянката на хоругвите“ Иван Гранитски е написал: „У малцина от съвременните български поети живеят духовните послания на поети като Александър Геров, Христо Фотев и Андрей Германов.“ И аз споделям това мнение на Гранитски, защото Боян Ангелов е талантлив последовател на споменатите поети с високи естетически критерии, които той майсторски отстоява в книгите си. Поет с модерно светоусещане, което е ясно изразено както в стихотворенията в класически стих, така и в по-свободния. Поезията му е наситена с богата метафоричност, свежа образност и философски прозрения. Такава е мисията на поета: да окриля мечтата, да воюва за нравствените добродетели и да се бори за съхраняването на националната идентичност. И ще подкрепя това свое мнение с цитат от финала на стихотворението му за Димчо Дебелянов „Демир Хисар“:
Припада нощ… Като разкъсан стон
кавал глада на горестта засища,
а римите от някакъв шансон
потъват в спомени и коренища.
И гарванът разперил е криле,
обхожда своето богатство жалко…
Непобедено, бойното поле
заспива,
но с един поет по-малко.
Впечатляващи са двете поетични книги Петър Динчев „Пътеки към изгрева“ на издателство „Български книжници“ и „Полъх на смола“, издание на Фондация „Читалище-1870“, излезли в навечерието на неговата 80-годишнина. В първата са включени „Триптих за големия ден“ и 14 монологични поеми, написани талантливо и с чувство на почит и преклонение пред ярки имена на възрожденски творци и национални герои от нашето минало, а „Полъх на смола“ съдържа 18 сонетни венци. Книгата е посветена на непрежалимата му съпруга – голямата родопска певица Бойка Присадова. Сонетният венец е много труден жанр и за него е необходимо отлично владеене на класическия стих, а поетът Петър Динчев, от висотата на творческия си опит, е успял да се справи чудесно с това предизвикателство. Книгата започва със сонетния венец „Чеда на планината“ – поетът е възторжен от гордите хора на Родопа планина и завършва с сонетния венец „Горчилка“, затова че „животът зъл за гушите ни е хвана“, че „дивакът всичко питомно руши“ и т. н. За да се усети тази невероятна атмосфера, книгата заслужава да се прочете. Аз се затруднявам в предпочитанието си кой точно сонетен венец да посоча – „Вдъхновение“, „Озарение“, „Меко сияние“ или „Баладичен шепот“, „Унес над Смолян“, „Орфеево светилище“… Но ще заключа, че това е безспорен успех за поета.
Георги Ангелов посреща своя 50-годишен юбилей с поетичните си книги „Пепелище“ и „Солта на земята“, отпечатани в издателство „Фльорир“. Той е утвърдено име в българската поезия, мислещ творец, който води откровен диалог с читателите. И двете му книги са талантливо написани, стойностни и мъдри. Те са послание за повече обич към човека, който трябва да открие вярното място в нашето съвремие, за повече доброта и благородство. Затова посланията на поета са зов за пробуждане на общественото съзнание. Поетът във философските си прозрения предупреждава какво може да се случи, ако не се отърсим от нихилизма, апатията и страха. И двете книги на Георги Ангелов са с предговор от литературния критик Георги Н. Николов, който много точно е усетил поезията му. И аз му вярвам за отговорността пред думите.
Ето и първият куплет на стихотворението „Равносметка“
Не ми е все едно дали живях.
И знам, ще трябва да се отговаря
за всяка дума като станем прах,
пред Бог и пред децата
на България.
И последният автор с две издадени книги през 2017 г. е Светла Дамяновска. Това са „Синини върху душата“ и „Розариум и други хайку“. Първата съдържа 44 стихотворения и 4 есета. Повече от десет години е композирана тази книга, дълго премисляна и писана до влизането Ј в издателство „Медия груп“. Тя е разделена на три раздела: „Любовни синини“, „Шамарите на ежедневието“ и „Синила от бича“, като във всеки раздел са включени по няколко триптиха. Стиховете Ј предизвикват сериозни размисли за делничните проблеми. Много болка и бунт има в тях от случващото се в нашето общество, от манталитета и равнодушието на хората, от духовното обезличаване на индивида, от запустялата природа и красота. Мисля, че книгата би спечелила, ако по-малко бяха епиграфите, разделите и наименованията на циклите, но въпреки това, „Синини върху душата“ е монолитна стихосбирка. „Розариум и други хайку“ е сборник с тристишия, включващ 111 хайку, организирани в три раздела и дванадесет цикъла. За разлика от първата тя се чете на един дъх. Аз изпитах удоволствие от книгата. Ще цитирам едно тристишие от цикъла „Розов календар“:
Октомври –
рожденият ми ден пристига
с букет от късни рози.
Пожелавам на Светла Дамяновска да продължава да пише свежи стихове, за да получи и свежи рози.
Позволих си да бъда малко по-обстоятелен за книгите с избрани стихове и за авторите на по две книги, издадени през 2017 г., защото за първите те са една равносметка за извървяния творчески път, а за вторите – плодотворна и вдъхновена година на творчески търсения и постижения.
Богати, разнообразни и оригинални са темите и идеите в повечето от книгите с нови стихове, които вълнуват читателите и предизвикват дълбоки размисли както за нищетата на нашия делник, така и богатството на духовния свят.
Бих откроил книгите „Самосън“ на Любомир Левчев, „Хармония“ на Димитър Христов, „Птица ми подсказва свобода“ на Драгомир Шопов, „Полетът на влечугите“ на Чавдар Тепешанов, „Човекът, който ти маха щастливо“ на Гълъб Ковачев, „За красотата“ на Любомир Чернев, „Нов сезон“ (или между есента и зимата) на Станислав Пенев, „Времето на лирическия герой“ на Драгни Драгнев, „Без поводи“ на Петър Драгиев, „Самотни редове“ на Стефан Личев, „Вълча песен“ на Венци Росманов, „Очите на дъгата“ на Антон Кабрански, „Изгубеният ключ“ на Боян Чимов, „Пазачът на стихиите“ на Емил Елмазов, „Съвест“ на Йотко Кадемов, „Непоискани дълбини“ на Динко Динков, „Кодове“ на Стефан Мандов, „Малко закъснял“ на Тодор Георгиев и „В утробата на залъка“ от Ангел Кроснев.
Добри думи заслужава и книгата „Делю войвода“ на Величко Пачилов. Това са 40 разказа в стихове за прочутия войвода, написани въз основа на песните, преданията и легендите, които авторът е слушал в детските си години. Не бих подминал и книгата „Преди залеза на моя делник“ на Славейко Чамурлийски. Една честна и откровена книга на добро равнище, каквато е и стихосбирката „Кърпикожух“ на Чанко Райчев, автор на седем романа. Допадна ми и книгата „Последното врабче“ на Васил Иванов. Това е лирико-сатира, един труден жанр, с който авторът се справя успешно.
И оттук нататък искам да поставя акцент върху силното женско присъствие, което, както отбелязаха в докладите си за поезия през 2015 г. Димитър Христов и 2016 г. Иван Есенски, все повече се засилва. С възхита и удовлетворение четох техните книги и се радвах на овладяното поетическо майсторство, на емоционално обагрените стихове, на различните почерци и стилове (отдавна е заглъхнал спорът за класически или свободен стих), важното в случая е, че успешно са реализирали своите творчески възможности. Това са книгите „Нощна река“ на Светла Гунчева, „Пясъчна роза“ на Катя Кремзер, „Сезам, затвори се“ на Виктория Катранова, „Думи за обичане“ на Кети Бозукова, „Зверски кротка“ на Амелия Личева, „Арена“ на Мая Вапцарова, „Любовта е равна на любов“ на Рада Добриянова, „Българин не е печална участ“ на Стоянка Митева-Балева, „Очите на Катерина“ на Катя Маринова, „В душата ми… пари“ на Кристиана Добрева-Станкова, „Заспа последният щурец“ на Мария В. Николова, „Обречена на обич“ на Веселка Колева, „Безкрайна реалност“ на Искра Енева, „Романтичен сакс за летни минувачи“ на Мая Митова, „Светлината на моя ден“ на Йоанна Папазова и „Марсианска трева“ на Мая Данева.
Насочих вашето внимание към по-ярките книги, отпечатани през 2017 г. но добри думи заслужават поетичният дебют „ANANDROMOUS“ на Людмила Калоянова – вдъхновена книга, написана от органичен талант, както и втората стихосбирка „Anamnesis Vitae“ (Начало на оздравяването) на Кристина Макавеева, книгата „Огънят на тревите“ на Ваня Георгиева, „Лятото на влюбените“ на Славка Антонова, която живее в Канада и „Измамността на самотата“ на Вили Ро (Величка Петрова), която живее в Германия, което е показателно, че за българското слово няма предели. Тъжна е книгата на Вили Ро, малко в повече ми дойдоха сълзите в нея, но няма как да бъде иначе, защото още е отворена раната по загубения Ј съпруг. И накрая, извън регламента, искам са насоча вниманието ви към още една силна книга „Казано по мъжки“ на поета Димитър Никифоров, която не е предоставена за прегледа, но понеже съм автор на предговора и съм възхитен от поезията му. Неотдавна и писателския вестник „Словото днес“ публикува един цикъл от него.
Така завършвам прегледа на българската поетична продукция за 2017 г. Бих искал да кажа повече неща за всяка книга и нейния автор, но съм ограничен в обема, а пък би трябвало да премина и към прегледа на поезията за деца, както и към поетичните книги за хумор и сатира. Бих могъл да обобщя, че бяха представени от издателствата и книги на автори, които не са членове на Съюза на българските писатели, а на други сдружения или нечленуващи никъде, което от своя страна е показателно, че този Съюз на писателите не е затворена организация, херметеризирана, както тук-таме се пише, а напротив. Може да има много сдружения на писателите, но българската литература е една и би трябвало да се разглежда като такава. Тук няма отново да повдигам въпроса за оперативната критика, защото занимаващите се с нея се броят на пръстите на едната ръка: Благовеста Касабова, Георги Н. Николов, Пенчо Чернаев, Панко Анчев и Иван Гранитски…, както и други въпроси – за липсата на преводачески школи, за книгоразпространението, за авторските права, за Закона за българския език и т. н., защото това са много сериозни и наболели проблеми, които са на вниманието на Съюза на българските писатели и за тях са необходими отделни литературни дискусии.
В НЕОБЯТНИЯ
ДЕТСКИ СВЯТ
Поезия за деца 2017
Особено съм пристрастен и взискателен към поезията за деца. Авторите трябва да подхождат много внимателно и с голяма отговорност към стиха, към неговия ритъм и точните рими. И да бъдат откровени, защото децата веднага усещат фалша. Искам да изтъкна и голямата роля на художниците, които илюстрират детските книги, те почти стават съавтори и визуално допринасят за завършеността на поетичния замисъл. Какво е положението с издадените книги за деца през 2017 година? Само осем книги са предложени за преглед. Много или малко са те? – все се питах и не намирах отговор. Някои от авторите, пишещи и поезия за възрастни, са познати имена и на детската аудиторията.
С книгата си „Кратки загадки“ Кирил Назъров продължава да утвърждава името си като добър познавач на детската психология. Това са гатанки, написани с голямо майсторство и с фино чувство за хумор, които предизвикват децата да мислят.
Ето един пример:
Скрил се в планината чичко
и след мен повтаря всичко.
Но не го ли викна, знам,
той не се обажда сам!?
Неслучайно негови творби се включват в учебници и учебни помагала. Пожелавам му неговите слова дълго да отекват в детските сърца.
Петя Александрова също е утвърдено име в детската поезия. Нееднократно е получавала и награди. В книгата си „Как да порасна“ тя е включила девет стихотворения, но и те са напълно достатъчно за нейното цялостно звучене, подкрепено от чудесните илюстрации на художника Петър Спиридонов. Книгата се чете на един дъх, написана е с чувство за мярка, с лек закачлив хумор. Давам за пример стихотворението „Писмо“:
Кравата на всички мляко дава.
Значи е приятел тази крава.
Щом ми е приятел, то тогава
ще Ј пиша днес на тази крава:
„Пращай мляко с повече какао!
Поздрав и целувки, краво. Чао!
Много приятна изненада за мен бе книгата „Петленце момченце“ на Анита Тарасевич. Познавам я като автор на лирични книги, но не и на стихове за деца, което е значително по-трудно и се изисква специална нагласа. В книгата са включени двадесет и три стихотворения, които се четат много леко, макар че не са толкова кратки, защото са написани на много пластичен език. За да съм убедителен в мнението си, ще цитирам началото на стихотворението „Маца“:
За закуска
Маца схруска
три бисквитки
с вид на рибки.
– Стига! – рече. –
Искам вече
рибка цяла
да съм яла.
Аз съм жива,
не фалшива,
ни играчка!
Вдигам стачка!
Ако днеска
риба треска
аз не схрускам,
е… напускам!
Похвална е тази игривост на стиха. Впечатляващи са илюстрациите на художника Спас Спасов. Не се съмнявам, че книгата ще предизвика интереса на децата.
Следващата книга е „Приключенията на страхливия вълк Гошо“ на Чичо Ники (Николай Пенчев) с картинките на Надежда Кацарова, както е отбелязано на корицата. Книгата носи емблемата на Книгоиздателска къща „Труд“. Навярно и на нейния автор е струвало много труд, както и талант, за да опише тези приключения на вълчето Гошо. Накратко, това е интересна и забавна история – една свирепа вълчица ражда три вълченца: Пешо, Гошо и Николай. За разлика от братята-юнаци, Гошо е страхлив, не се включва в нищо по-опасно и майка му го изоставя. Той уплашено бяга от гората и попада в един храсталак близо до река. Там го откриват полски обитатели – кон, магаре, зайци, таралежи, гъски, окаляни свине и др., които мислят, че е опасен и кръвожаден звяр и искат да го нападнат и изгонят в гората. Но пристига Баба Костенурка, вижда, че е малко невинно вълче, което трепери от страх и успокоява всички. Стават приятели и Гошо заживява с тях, поотраства, става силен, но все така добряк. И когато от гората идват два свирепи вълка – братята му и искат да изядат неговите приятели, Гошо надмогва страха си и се хвърля в люта битка срещу тях, помагат му и горските обитатели – новите му братя и така успяват да се спасят и да ги прогонят.
Книгата заслужава внимание, авторът умело е пресъздал тази история, стихът му се излива естествено и непринудено. Ето един откъс, който е показателен:
И започва схватка дива,
във която се убива.
Брат на брата скача лошо,
но се бие мъжки Гошо.
Няма ужас, няма страх,
щом като е нужно, ах,
своите добри приятели
от сивите нападатели
той сега да защитава.
Бие се, не се предава!
Изненада тези двама
Пешо, че и Николай.
Може би все пак накрай
Гошо ще е победител,
на животните спасител!
Може би книгата би спечелила повече при по-прецизна редакторска намеса, за да се избегнат архаични форми, които се срещат на места, което е недопустимо в съвременния български език, особено пък в поетична книга за деца. Примери: „Та това е сал кутре“, „От вас мож да ме е страх“, „Глутницата всички гони, а отпред кат вихрогони“ и т. н. Вероятно книгата ще има и второ издание, където може да бъде избегнато това.
Интересна е книгата „Гъбки като бели зъбки“ на Славейко Чамурлийски. Много свежест има в нея. Авторът е от Добричкия край, пише за възрастни и деца. Мисля, че детските му книги са повече, където той успешно утвърждава името си. В настоящата книга е включил 50 стихотворения, които звучат много естествено и непринудено и леки за възприемане от детското съзнание. При малко по-голяма прецизност към стиха стихосбирката би спечелила. Ще цитирам стихотворението, дало заглавието на книгата.
Отидохме с баба в гората,
гъбки за чорба да берем.
Бели чадърчета са над тревата:
не смеем с ръце да ги допрем!
Надпреварваме се с баба двете,
Коя повече гъбки да си набере.
Усмихват се те като цвете;
В кошница всяка да ги прибере.
Гъбките – наредени като зъбки –
сутрин поляната красят!
– Ах, колко много бели гъбки,
с топлина и влага те растат.
Книгата за деца „Мили палавници“ на Иван Вунчев е с картинки за оцветяване.Тя е дело на издателство „Български писател“. Авторът е включил седемнадесет стихотворения, които говорят за добре овладяна техника. Тук няма спъване и преминаване от един ритъм в друг. Пестеливо и художествено авторът защитава темите си, натрупал е опит от предишните си детски книги. Езикът му е свеж, образен и звучи съвременно. Ето пример със стихотворението „Мечтател“:
Прикрила е със синята забрадка
горичката зеленото си чело,
а любознателният очилатко
мечтателно тревата гази смело.
В небето, пълно с тайни, пак се взира –
трепти над него мълчалива бездна –
той мислено витае във всемира
и тръгва по пътеката си звездна.
Много интересна е книгата „Артисти“ на Юлия Момчилова. Тя е и автор на илюстрациите, които трябва да бъдат оцветени. Книга, която кара децата да мислят. Вдъхновеното Ј перо разказва за една фантазия-пътешествие до всички континенти, от които момчето Божидар довежда по едно непознато животно в родния си град Бургас, за да участват в градския концерт. Летейки със самолет над океани и морета, момчето си измисля и други истории за риби, рибари, лодки, скутери и русалки. Юлия Момчилова е утвърдено име в българската детска поезия. Тя много успешно и професионално се справя с поставената си цел, води диалог с малкия читател, експериментира, задава въпроси и ги учи да размишляват. Определено книгата е крачка напред в развитието Ј. Отлично владее класическия стил. Пример:
За Австралия съм чел –
странен континент,
за животни – друг модел
и темперамент.
Кенгуру – скокливо мил –
няма конкурент.
Малкото си бебе скрил
в джоб-апартамент.
Ще му кажа, че след час
имаме концерт в Бургас.
Бебето си да покаже,
скокове и фокус даже,
акробатики страхотни –
чудно шоу със животни.
Ще завършим прегледа на поезията за деца с двете стихосбирки на Йоанна Папазова „Азбуката в птичия свят“ и „Детство мое“. В първата си стихосбирка тя запознава децата с някои интересни птици, подредени по азбучен ред. Тя започва със стихотворението „Албатрос“ и завършва с „Ястреб“. Йоанна Папазова е завършила агрономство и добре познава растителния и животинския свят. Издала е немалко стихосбирки за деца с познавателна и образователна цел. В случая и двете Ј книги са полезни и ценни за децата. Авторката не е многословна, запазила е чувството за мярка, езикът и е свеж, стихът – близък до детското светоусещане. Определено 2017 година е плодотворна за авторката – една книга с лирика и две поетични книги за деца. Пожелавам Ј вдъхновение и още славееви песни. Ще цитирам стихотворението „Южен славей“ от стихосбирката Ј „Азбуката в птичия свят“:
Севера той не обича,
зная, „Южен“ се нарича –
че е най-добър певец,
е избран за първенец.
Там, високо в планината –
в гъсти клони във гората
цял ден прави серенада
на съпругата си млада.
В заключение мога да кажа, че книгите с поезия за деца, макар и малко на брой, имат определен принос в обогатяването на българската литература.
