През лятото на 1860 г., Едуард Мюрибридж издаваше книги. Това беше донякъде проблематично, тъй като той беше книжарник. Едуард предава магазина си в Сан Франциско на брат си и тръгва да закупува стоки.
Едва ли знаеше, че това пътуване щеше да промени света завинаги.
Връщайки се към Сан Франциско, изведнъж конете, дърпащи каретата, се подплашват и тя полита по стръмен каменист път. Каретата се удря в дърво, а Мейбридж излита от нея и при падането удря главата си в камък.
Девет дни по-късно се събужда в болница на разстояние от 241 километра от дома му.След инцидента го мъчат много здравословни проблеми – вижда двойно, вие му се свят, изгубил е и повечето си сетива – не може да чува, да усеща вкусове или помирише каквото и да е. Най-сериозно обаче се е променила личността му.
Преди това Мейбридж е сърдечен и общителен човек, който има добър бизнес нюх. След случилото се започва да предприема повече рискове, става ексцентричен и често сменя настроенията си. По-късно дори убива любовника на жена си.
Освен това е много вероятно да е станал гений.
Въпросът за това, откъде идват творческите прозрения – и как да се получи повече от тях – остава обект на големи спекулации от хиляди години. Според учените, те могат да бъдат задвижвани от всичко, от умора до скука. Самите хора- феномени имат други, дори по-малко убедителни идеи. Платон каза, че те са резултат от божествената лудост. Или, както вярва Фройд, произхождат от подтискането на сексуалните желания. Чайковски твърди, че моментите “еврика” моментите се раждат от хладно главозамайване и технически познания.
Но доскоро повечето разумни хора се съгласиха за едно нещо: творчеството започва от нашия разум. Със сигурност не може да се каже, че удрянето на мозъка, натискането му, зарязването му, изстрелването му или лишаването му от кислород биха довели до лишаването на всякакви големи видения, притежавани от неговия собственик.
Именно тук историята на Мейбридж става още по-интересна. Той заминава за Англия, където креативността му наистина се развива. Зарязва продажбата на книги и става фотограф, при това един от най-известните в света. Освен това започва да изобретява неща. Преди инцидента не е подал нито едно заявление за патент, а през следващите две десетилетия подава поне 10 такива.
През 1877 г. Мейбридж се хваща на бас, който му дава възможност да комбинира изобретателността си и фотографията. Легендата е, че негов заможен приятел бил убеден, че конете могат да летят. Или, по-точно, че краката им са едновременно във въздуха докато животните тичат. Мейбридж не бил съгласен.
За да докаже правотата си, той използва няколко фотоапарата, които автоматично се задействали, когато конят мине покрай тях. След това използвал „зоопраксископ“ – ранно проекционно устройство, което му позволило бързо да прожектира няколко отделни снимки, за да създаде усещането за движение.
Мейбридж бил изумен от това, че конят наистина за кратко бил във въздуха докато тичал. Но по-важното е друго – с експеримента си Мейбридж всъщност заснема първия филм. И, да – доказва, че конете могат да летят.
Невероятният обрат в живота на този мъж и трансформацията му от продавач на книги в креативен гений според някои се дължи на инцидента, който той преживява. Възможно е Мейбридж да е имал „синдрома на саванта“, при който впечатляващи способности се проявяват само след контузия или заболяване на мозъка. Това е изключително рядко състояние, като в световен мащаб има едва 25 потвърдени случая.
Кои са и какво им се е случило
Един от тях е свързан с Тони Сикория – хирург, ударен от мълния в парк в Ню Йорк през 1994 г. Мълнията минава директно през главата му и го оставя с неустоимото желание да свири на пиано. Като за начало той свири чужди произведения, но скоро започва да пише свои собствени мелодии, които постоянно се въртят в главата му. Днес е пианист и композитор, а освен това продължава да е и практикуващ хирург.
Друг такъв случай е този на Джон Саркин, който от хиропрактик се превръща в художник след като преживява сърдечен удар. След инцидента в него веднага се появява нуждата да рисува. Негови произведения са били публикувани на страниците на The New York Times, създавал е корици на албуми, а писател, награждаван с наградата „Пулицър“, e разказал живота му в книга. Картините му се продават средно за около 10 000 долара.
Защо се случва това? Как работи? И какво ни учи то за това кое прави генийте специални?
Има две основни теории по въпроса. Според първата, когато нещо те удари по главата, ефектът е много подобен на това да си се надрусал с LSD. Счита се, че психеделичните наркотици спомагат за засилването на креативността като повишават нивата на серотонин в мозъка – или т.нар. „хормон на щастието“.
Това води до „синестезия“, при която повече от един регион на мозъка се активизират едновременно и възприятия, които по принцип са отделни, стават свързани.
Много хора не се нуждаят от наркотици, за да изпитат това. Почти 5 процента от населението има някаква форма на синестезия. Най-често срещаният тип е този, при който думите биват асоциирани с цветове. Например, актьорът Джефри Ръш вярва, че понеделниците са светло сини.
Когато мозъкът е контузен, мъртвите и умиращите клетки изпускат серотонин в заобикалящите тъкани. Това, изглежда, води до нови връзки в отделните части на мозъка, точно както при вземането на LSD. В същото време това позволява на човек да открива връзка между неща, които на пръв поглед нямат общо.
Но има и алтернативно разбиране. То се появява през 1998-а, когато група невролози забелязват, че петима от пациентите им, страдащи от деменция, са също така и доста добри художници.
Един от тях е „Пациент 5“. На 53 години мъжът преминава кратък курс по рисуване, макар преди това да не е имал интерес към такива занимания. Случва се така, че това съвпада с началото на неговата деменция. Няколко месеца по-късно той вече има проблеми с говора. Става раздразнителен и ексцентричен. Но с напредването на болестта му творческите му умения и рисунките му стават все по-добри.
За да разберат какво се случва, учените сканират мозъците на пациентите. В 4 от 5-те случая те откриват поражения по лявото полукълбо. Изследване от 60-те показва, че двете половини на мозъка се занимават с различни задачи. Обяснено накратко, дясната е домът на креативността, а лявата – центърът на логиката и езика. Лявата обаче постоянно опитва да надделее и да доминира, притъпявайки определени типове мислене – по-оригиналното, креативно мислене, тъй като това подобрява способностите ни да взимаме решения.
Теорията е, че колкото по-сериозно се увреждали левите полукълба на мозъците на пациентите, толкова повече се развивали десните.
