Едно интервю на ЕЛИАНА МИТОВА
Романът „Не подлежи на осиновяване“ (издателство “Лексикон”) предизвика огромен интерес сред читателите
Една талантлива авторка си позволи да хвърли светлина в сфера, която малко познаваме – света на децата, израснали в социалните домове. В романа си „Не подлежи на осиновяване“ Александра Шехтова споделя с читателите мъчителни тайни от собственото си нерадостно детство, прекарано в дома за изоставени деца в Хасково. Съдбата на главната героиня в романа, момиченцето Дани, всъщност е нейната собствена. Александра е едно от онези будни и любознателни деца, които не са имали късмета да бъдат осиновени още като бебета. И това обстоятелство е оставило траен отпечатък върху живота им. Те израстват като особена категория хора, дамгосани от обществото, което ги е създало… Авторката посвещава романа на непознатата жена, която ѝ е дала живот – тоест на биологичната си майка. С надеждата той да попадне в ръцете ѝ и тя да съумее правилно да разчете заложените в него послания.
„Не подлежи на осиновяване“ е роман, който провокира много въпроси. На някои от тях Александра Шехтова отговаря в това интервю.
Четивото на моменти е потресаващо, предизвиква и гняв, и сълзи от факта, че невинните деца са подлагани на такива унижения.
– Казвате в едно интервю, че присъствието на ДС в романа е художествена измислица. Имате ли конкретни данни, че службите са наблюдавали и сиропиталищата?
– Като обикновен човек няма как да имам достъп до подобен тип данни. А и щом нещо се отнася до ДС, изобщо до държавни тайни, ясно е, че това се води секретна информация. До колкото съм запозната, и ако е така, подобен тип информация се оповестява след някакъв определен период от преструктурирането или прекратяването дейността на подобен тип държавни образувания. Не зная точно какъв е срокът за тази процедура според българското законодателство. Например за Русия той е 50 години.
Но нека по-опростено и конкретно да обясня какво значи това. Че от времето на преструктуриране на ДС, което се случи след 1989 г., този тип държавни тайни от онова време ще могат да бъдат разсекретени най-рано някъде през 2040 г. Тогава може би ще разберем дали заложеното в романа ще се окаже истина или ще си остане художествена измислица.
– До каква степен са достоверни описанията за режима в Дома в Хасково? Вярно ли е, че тоалетните са били заключвани и че провинилите се деца са наказвани с лишаване от храна?
– Да. Потвърждавам, че описанията в романа за някои от порядките в дома са истина. Лично съм ги преживяла. Имам си моето логично обяснение защо се е постъпвало така. И заради това чудесно разбирам наличието на подобен тип тормоз, който всъщност е бил необходим за целите на ДС.
– Съществуваше ли в живота Ви малкият Виктор, приятелят на Дани в сиропиталището? Какво стана с него после? Поддържате ли връзка с някои от Вашите връстници в Дома?
– Не. Виктор е измислен герой за целите на романа. Не поддържам никаква връзка с никого от онзи период в Дома. А и няма как да се случи това. При осиновяването се сменя личността на детето и се прекъсват всички връзки с дома и с хората от онова време. Всичко се забулва в тайна. Неслучайно е създаден и този чл. 105 от Семейния кодекс, който се грижи именно за „тайната на осиновяването“ – тайните от миналото да не бъдат разкрити.
– Наистина ли преживяхте катастрофа, както е описано?
– Спомням си бегло катастрофата – мотор, кръстовище и удар. Но как се случи? От онзи момент паметта ми не дава подробности. Ще споделя нещо лично. Спомените за живота ми реално започват от 5-годишна възраст със събуждането ми в болницата и дългия ми престой там. За годините преди този момент не са останали никакви спомени. Бяло петно, което много ме тормози…
Тормози ме и фактът, че не мога да открия хора от онзи период, които биха ми помогнали да наредя пъзела на живота ми от това злощастно детство, с липсващите парчета.
– Как си обяснявате поведението на лелките, които бият, наказват, лишават от храна? Лоши хора по рождение, изнервени от ситуацията, ниското заплащане?
– По онова време, знаете, имаше работа за всеки. Времената не бяха така стресови и толкова несигурни, както са сега. Това в дома си беше специализирана програма за обучение. Нещо като казармен ред, но пригоден за деца. Имаше служителки в дома, които стриктно го изпълняваха. Разбира се, имаше и такива, които се държаха майчински и ни обгрижваха с внимание. Т.е. като че ли по този начин ни се показваха различните лица на живота.
– Явно сте попаднала в добро семейство – образована сте, пишете книги. Трудно или лесно свикнахте с Вашите осиновители?
– Не мога да отговоря еднозначно на този въпрос по ред причини. Но напасването беше доста трудно. Всъщност, връщайки се назад във времето, на осиновителите ми, като че ли им е било доста по-трудно с мен, отколкото на мен с тях. Все пак бях трудно и особено дете, с обременено и травмирано вече съзнание. В някои ситуации бяха безсилни да се справят с мен. Знаем, че има доста случаи на разсиновяване на осиновени вече деца, поради невъзможност за адаптация на детето към новите условия и средата на живот. Това се оказва поредният тежък момент от живота на сираците. Опасна ситуация, на която не се обръща необходимото внимание. А този повторен отказ, това повторно отхвърляне, води вече до много тежки за психиката на детето последствия.
За щастие това не се случи с мен. Осиновителите ми никога не се отказаха от мен и ми помогнаха, с каквото можаха. За което имаха и моята благодарност.
Но си мисля, че ако не беше голямата разлика във възрастта ни и ако не бях преминала през казармения ред на дома, нещата между нас можеха да се случат чудесно.
С чиста съвест обаче мога да кажа, че имах късмета да попадна на беззкрайно добри и великодушни хора, какъвто в моите очи например беше баща ми. Осиновителите ми бяха личности с висок морал, с достойнство, прекалено честни. Успяха да изпълнят напълно социалната си функция на родители.
– Бяха ли склонни те да Ви помогнат да намерите биологичните си родители?
Не, категорично не. Имахме доста спорове на тази тема. И това само ме караше още повече да се отдалечавам от тях, да се затварям в себе си и да не споделям нищо сериозно, което се случваше в живота ми. Доста ненужни лъжи и заплахи се изговориха заради желанието ми да намеря корените си, да разбера коя съм.
Именно това отричане, тези строги забрани от тяхна страна, ме караха да мисля, че тук има нещо нередно, че се прикрива някаква по-сериозна тайна, засягаща миналото ми.
– Правихте ли опити вече като зрял човек да ги откриете?
– Да, неведнъж. И винаги удрях на камък. Но сега, след като излезе книгата ми и се заговори за нея, се намериха хора, които ми дадоха насоки за търсене. Периметърът се стесни до две жени с еднакви имена – и двете родили момиченце в един и същ период. Разбира се, сега от мен зависи докъде ще стигна в проучването на тази нова информация.
– Докато бяхте ученичка, а и по-късно, срамувахте ли се да казвате, че сте осиновена?
– Не. Никога не съм се срамувала от това. Пък и защо аз да се срамувам за действията и постъпките на други? Моя ли е грешката, че съм останала без биологични родители?
– Наясно ли сте как става осиновяването на деца днес в България? Българските осиновители са изправени пред ужасяващи трудности, пред корупционни практики.
– Донякъде следя темата и смятам, че процедурата по осиновяването е станала още по-тромава и още по-брутална в определени случаи. А и твърде порочни практики и ненужни организации се създадоха уж в полза на сирачетата. Облагите очевидно са за друг. Да не говорим, че практиката за приемните семейства е напълно опорочена. Тя сериозно ощетява децата без родители.
Покрай третото издание на Фестивала на българската книга в Брюксел, който се проведе през септември тази година, се запознах с хора, които работят в помощ на осиновяването на български сираци в Белгия. Обсъждайки темата с тях, научих за доста фрапиращи случаи на осиновявания. Подлежащите на осиновяване минават през ужасии. Оказва се, че процедурата в Белгия е бавна и отнема някъде около 3-4 години. Но за деца от България тя е допълнително усложнена и забавена, защото българските власти, като че ли не искат да дават сирачетата.
Така, както аз разбирам ситуацията, днес нищо не се е променило в сравнение с времето, описано в романа. Съдбата на тези деца си остава в ръцете на алчни, корумпирани чиновници. Иска ми се да дам конкретни примери в тази насока. Но темата е толкова деликатна, с брутални, направо скандално цинични елементи, че ми става ясно защо осиновителите не искат да се разчува за това. Искат да запазят собственото си достойнство и това на осиновеното дете.
– Смятате ли, че осиновеното бебе трябва да знае, че не е биологично дете на родителите си, или тайната трябва да се запази?
– Тайната трябва да отпадне. Странно е как в наше време, когато агресивно ни налагат либералност и толерантност, когато се навъдиха всякакви организации, борещи се уж за правата на кой ли не, не се обръща внимание на тази явна дискриминационна политика на държавата към осиновените. Тя им отнема изначалното право на идентичност – да знаят кои са в същност, и откъде и как тръгва животът им на тоя свят.
Гласно заявявам позицията и мнението си, че този закон и този чл. 105 от Семейния кодекс са порочни и предразполагат към огромна корупция, своеволия и ненаказуеми престъпления.
Ще си позволя да споделя нещо лично, макар и малко встрани от въпроса Ви. Никога не се примирих, че ми бе сменено името, което съм носила в първите години от живота ми… И никога не го забравих… Но такава е „волята“ на закона – налага смяна на идентичността в процеса на осиновяването и прекъсване на всякакви връзки и отношения с хора от миналото на осиновения. Ето ви един много прост пример за явна дискриминация.
България продължава да бъде мащеха, блато за тези деца, а и за много други категории хора.
– Посветихте книгата на жената, която Ви е родила. Ако е жива и се срещнете, какво ще и кажете?
– Ако… Когато я срещна, ще му мисля. Пък и както се случи – ще действам според човека, който ще застане пред мен, и ситуацията, която ще се създаде. От това ще зависи какво ще ѝ кажа. Предварително не си правя планове, защото няма как да знам по какъв начин ще протече една такава среща. Но факт е, че търся отговори на въпроси, които не ми дават мира и които мога да получа само и единствено от тази жена.
– Финалът на „Не подлежи на осиновяване” е отворен. Очакваме втора част, кога ще бъде готова?
– Когато, тогава. Правя едно проучване, свързано с една от сюжетните линии във втората част на тази история. И това ще отнеме време.
Да поясня, че при написването на първата част се наложи също да направя проучвания за целите на романа. Наложи се дори да изуча основите, принципите и методите на астрологичното познание, за да опиша и придам по-достоверен образ на главната героиня. Това задълбочаване в дебрите на астрологията ми отне година и половина. Едва след това се върнах към писането на романа.
Сценарият за напиването на втората част се развива аналогично. Почти всичко е в главата ми и просто си чака да бъде облечено в думи.
– Сама ли сте в живота, или успяхте да създадете семейство?
– Сама. Напълно сама, все още без семейство и корени – без родители, без братя или сестри, без мъж, без деца. А някак с годините се превърнах и в безродник.
Като гледам, няма изгледи това положение да се промени и за напред… Отдавна спрях да гледам в тази посока.
– Самотата някак си се превърна в необходимост за мен. Нужна ми е. Колкото и странно да ви звучи, тя е моето спасение от хората. Хората вече са ми твърде шумни, емоционални, егоистични, нетактични, арогантни; душевадци – без да го осъзнават; склонни са с лекота да нагрубят; твърде жестоки и цинични станаха в приказките и поведението си…
Самотата просто ми дава необходимия мир и спокойствие на душата.
