Георги КОНСТАНТИНОВ
Едва ли има нужда да се обяснява кой е Сюлейман паша. Освен жестоката му разправа с българския град Стара Загора и позорната му слава в неуспешната за него Шипченска битка, непременно трябва да прибавим и варварското му намерение да унищожи София. Малко се знае, че след Шипченския провал, той е изпратил заповед до турския комендант на София да взриви всички софийски складове с боеприпаси и да опожари града. Само намесата на вицеконсулите Леандър Леге (Франция) и Виторио Позитано (Италия) пред коменданта предотвратява това варварско намерение. На 23 декември (4 януари) войската на генерал Гурко влиза в един по чудо спасен град…
И все пак мрачното име на Сюлейман паша е свързано главно с Шипченската епопея…
Някога, по времето на първите ми стъпки в телевизионната журналистика (има и такъв период в моята младост), срещнах доста странна личност. Случи ми се да седна на една маса в кафенето с човек, който нарече себе си „историк на свободна практика“ и който твърдеше, че притежава единствения екземпляр от книга, разказваща цялата истина за руско-турската война от 1877-1878 г. Дори ми я показа: тънка кафеникава книга с мека подвързия, доста поизмачкана – имаща, доколкото си спомням, противоречивото заглавие „Изгубени победи“ (или нещо подобно).
Постепенно разбрах, че книгата споделя турската гледна точка за освободителната за нас война. Особено ми се изясни това, след като чух, че тя е превод от турски, че е излязла у нас скоро след освобождението и е била посрещната тогава с нескрита неприязън – даже е била изхвърляна от някои обществени библиотеки. Затова било цяло чудо да се види в днешно време.
Човекът прелистваше пред себе си въпросната книга и ми прочиташе избрани пасажи, чийто смисъл водеше към едно главно твърдение: войната е била почти спечелена от турците – по-добро било тяхното въоръжение, несравнима била тяхната воинска храброст, имали не един и не двама талантливи военни началници, войната е щяла да бъде спечелена, ако…
Няколко „ако-та“ бяха посочени там, сега си спомням само едно: отрицателната роля на Сюлейман Хюсни паша, познат на българския читател и като Сюлейман Безумний (както го е нарекъл Иван Вазов в христоматийното си стихотворение „Опълченците на Шипка“).Този Сюлейман паша, чиято многохилядна Централна османската армия, е прехвърлена от Черна гора (където е жестоко потушила народно въстание) при Дедеагач и е нахлула по българската земя, за да реши изхода на войната.
И за мое удивление тогава – оказа се, че същият този Сюлейман, макар и с високо воинско звание „ферик паша“ (дивизионен генерал), всъщност бил…преподавател по литература. Преподавал значи, уроци за красотата на мерената и немерената реч в Цариградското военно училище – като едновременно заемал поста директор на училището. А в известен период е бил даже професор по литература в парижката Сорбона.
Книжката даваше пестеливо обяснение за неговата успешна военна кариера. Най-вероятно преминаването му от юдейска вяра към исляма, а и участието му в детронирането на султан Абдул Азис през 1876-та година са му спомогнали да се издигне като изключително важен военен началник.
По време на руско-турската война Сюлейман паша е повел към Шипка своите 48 табора (табор – турско название на батальон), наброяващи около 40,000 хиляди войника, с една стратегическа задача: да превземе Шипченския проход и после мощно да нахлуе в Северна България. Там е трябвало да се съедини с упорито сражаващия се в Плевен Осман паша и с бездействащата армия на Мехмед Али паша, укрепена в четириъгълника Русе – Шумен – Варна – Силистра. И подир това мечтано съединение турската победа, според книгата, била неизбежна.
След тежки сражения край Нова Загора и Стара Загора, значително превишавайки по брой руските части (а заедно с русите геройски се сражават в неравната битка както знаем и стотици български опълченци) армията на Сюлейман успява да влезе с бой в Стара Загора. Градът е разграбен, опожарен и е избита голяма част от българското население, най-вече жени, деца и старци… Заради успешната Старозагорска битка Сюлейман е награден със златна сабя от султана…
Предстои превземането на Шипка. За прочутата Шипченска битка е писано и говорено толкова много, че да се повтарят познати подробности е излишно. Все пак си припомням твърдението, прочетено от въпросната книга: едва ли е възможно да се намери по света главнокомандващ, който не би могъл да превземе важния проход с армия, превъзхождаща над 5 пъти броя на неговите защитници. Освен това главнокомандващият е разполагал и с 63 оръдия, както и с няколко ескадрона конница.
Нека си припомним какво е било действителното положение тогава. По време на първото Сюлейманово настъпление на 21 август 1877 г. горе е имало 7500 руски войници и български опълченци. Още в първия ден по стръмните склонове и по самия път са атакували над 20 хиляди турски войника – пехота и подкрепяща я черкезка конница. А предварителният артилерийски огън бил безпощаден… Само в този първи ден българи и руси са отблъснали 11 турски атаки – не само с пушечна стрелба и със залпове от (всичко) 27-те на брой руски оръдия, но и с „камъни и дърве“. Така е и през следващите пет дни. Имало и случай (според руския кореспондент, писателя Немирович-Данченко), когато 15 български опълченеца възпират с изстрели и щикове и обръщат в бягство около 150 турски войника. През тези дни героичните защитници понасят кървави загуби – над 2 хиляди убити руси, а така също и около 600 български опълченци. Немирович-Данченко споменава вълнуващ факт, съобщен му от военните лекари: сред загиналите шипченски защитници не е забелязана дори една рана от изстрел в гърба. Най-често загиналите опълченци край връх св. Никола и на Орлово гнездо имали по няколко рани в гърдите… Както знаем – към края на битката „трупове мъртви хвръкнаха завчаска”, „боят се превръща на смърт и на щик“ и… „тогава Радецки пристигна със гръм“…
Неслучайно цитирам прочутата творба на Иван Вазов. Защото по-нататък и за стихотворението „Опълченците на Шипка“ става дума в тази турска книга!
Така започва кратката, но доста впечатляваща легенда, която ми поднесе моят случаен познат, обявил себе си за „историк на свободна практика“.
Размахвайки книгата, ми обясни, че 3-4 години след приключването на войната Сюлейман Хюсни паша е арестуван и даден под съд. Формулировката на обвинението била смазваща – нещо от рода: „За бездарно ръководене на битката и за липса на активност на войските му…“. Процесът срещу него продължил около една година…
Искали са за Сюлейман смъртна присъда. От гледна точка на военното обвинение – няма съмнение, че амбициозният преподавател по литература не е притежавал кой знае какви стратегически и тактически дарби. Притежавал е само неизмерима жестокост, доказана с хилядите цивилни жертви и варварски разрушения по балканския му път. Поставили са под въпрос и пълководческата му активност – обвинявали го например, че на 25 август е дал временна почивка на уморена и понесла тежки загуби войска. И че в този промеждутък от време е пристигнало главното подкрепление за шипченските защитници. Макар че, обективно погледнато, атаките на Сюлейман в останалите дни са били настойчиви и непрекъснати. А дори това се оспорвало в строгия съдебен процес…
Обаче никой от обвинителите не отворил и дума за това, че не толкова лошото командване и „липсата на активност“ на пашата, а невероятната героична защита на прохода от българи и руси е причина за Сюлеймановото поражение.
Тогава тази правдива теза разгърнал пред съда адвокатът на Сюлейман. Изглежда, че и той, като Сюлейман, е имал някакви литературни интереси, защото е знаел за новонаписаното стихотворение на българския поет Иван Вазов „Опълченците на Шипка”. И решил това стихотворение да бъде привлечено като главен свидетел на защитата. Поръчал бързо да се преведе на турски език…
И тогава под сводовете на военния имперски съд зазвучали онези разтърсващи стихове:
…Буря подир буря! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: „Търчете! Тамо са раите!“
И ордите тръгват с викове сърдити.
И „Аллах!” гръмовно
въздуха разпра.
Върхът отговори с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми,
камъни и дървье,
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват
без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт
да изложи,
и един враг повеч мъртъв
да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът –
идат като тигри, бягат като овци
и пак се завръщат;
българи орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда,
ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют…
Каква ти липса на активност, какво ти неизползване на войнишкия ресурс? И свръхдаровит пълководец да е бил Сюлейман, той пак е щял да се сблъска с тази саможертвена, наистина „спартанска” защита на Шипченския проход… Когато „щикът се пречупва, но волите остаят“!
Прочутото Вазово стихотворение така силно въздействало на имперския съд, че Сюлейман паша успял да избегне смъртната присъда. Бил осъден само на заточение в азиатските предели на империята – умира в Багдад чак през 1892 година. А голяма част от неговите офицери, участвали в Шипченската битка, тогава били осъдени и разстреляни….
Ще си позволя ироничен коментар – сигурно са получили най-тежката присъда, защото за тяхната лична „активност” в битката не се споменава в стихотворението на Вазов…
Е, така е останала в паметта ми тази история, приличаща на легенда, разказана ми от човека, размахал пред очите ми измачкана кафеникава книжка. Сега нямам намерение да я търся по библиотеките, за да се уверя колко и докъде легендата е истинска…
Легендата ми трябва такава, каквато е.
Ноември 2018 г.
