КАЛИН ДОНКОВ
БЛУС
Съмнения, възторзи, страх –
съдбата просто се развлича.
А теб след век те разпознах!
И само век ще те обичам.
Оттатък залеза, отвъд
нощта тъмнеят бариери.
Не иде прошка, нито съд…
Любима, събуди ме вчера!
В дълбочините земетръс
предвкусва свойта премиера.
Животът е опасно къс…
Побързай, целуни ме вчера!
Пропуква се безкрайността.
С греха на ангел ще вечеря.
Подай стиха ми на свещта!
Не чакай: забрави ме вчера…
ПОЕМА
Любовта ни посочва с тревожни очи.
Любовта ни избира. Любовта ни закриля.
И добавя в прегръдката нервно усилие –
сякаш края така ще отдалечи.
Любовта в непресметнати думи гърми.
За душите ни смешно и мъдро се грижи.
Заковава ни кратко в живота подвижен
и помага да бъдем в тълпата сами.
Любовта под огромен часовник върви.
Боязливо разтяга на ласките срока.
Някой ден остарява – както всичко наоколо.
И тогава извръщаме хладно глави.
А когато избяга в случайно такси,
разпилейте писмата, изнесете портретите.
Оставете във стаите една роза да свети.
Любовта ще се върне – да я угаси…
ЦЕНА
Когато ги отрови яснота
и мъдрост сечивата им ограби,
поетите вечерят със смъртта,
тъй както вий вечеряте със хляба.
Преуморен от връщане назад,
най-гордият единствен ще измоли
след победения в телата глад
необходима за духа неволя.
Оставен от последния тролей,
от дрезгави наздравици облъчен,
най-тъжният поет ще ви разсмее
и музика за всички ще поръча.
А щом самата дума връхлети
и със опасна мярка го премери,
най-бедният нехайно ще плати
цената на всеобщата вечеря.
Легнете си навреме този път.
Прозореца му прашен забравете.
Ще ви събуди призори стихът.
Но няма да бъдите поета…
