Боян Арсов е роден на 15 юни 1993 г. в София. Завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ със специалност АКТЬОРСТВО ЗА ДРАМАТИЧЕН ТЕАТЪР в класа на проф. Сн. Танковска. Още преди да завърши академията за театрално и филмово изкуство получава покана да се включи в постановката “Ние сме вечни!” от Кирил Буховски в Театър “София” .
Той е един от номинираните за Икар през тази година в категория “Главна мъжка роля” в пиесата “Животът е сън” по Педро Калдерон де ла Барка. В пиесата той изиграва Сехизмундо. Останалите номионирани от тази категория тази година са Владо Пенев и Бойко Кръсъанов.
По този повод Боян разговаря пред Sofiapress.com.
Бихте ли разказали за своя живот и как се запалихте по актьорството?
Животът ми в момента до голяма степен е свързан с театъра и със сценичните предизвикателства, които поемам като актьор. На щат съм в Сатиричен театър „Алеко Константинов“, където участвам в няколко представления. Успявам да съчетая работата си в театъра с други проекти извън Сатирата. Играя в представления на Театър Азарян, Младежки театър „Николай Бинев“, Театър НАТФИЗ, Център за култура и дебат „Червената къща“, Софийската опера, както и в театъра в Пловдив. Всички те са много различни едно от друго като жанр, стил на актьорско присъствие, средства за постигане на максимална автентичност, посоки на търсене. Това ти дава възможност непрекъснато да надграждаш уменията си и да развиваш цялостния си инструментариум като артист. Освен професионалните ми ангажименти като актьор, съм и асистент по Актьорство в НАТФИЗ в класа на професор Снежина Танковска и пиша докторантура свързана с изкуството и работата на актьора. Наскоро с група съмишленици основахме сдружение – Театър ЗОНГ, чийто първи независим проект – представлението „Животът е сън“ по Калдерон в Център за култура и дебат „Червената къща“, донесе на екипа две номинации за престижните награди ИКАР 2019. В свободните си минути се опитвам да прекарвам повече време с близките си хора, да чета повече и да пътувам.
Винаги съм усещал силно желание да бъда на сцена и от малък търсех различни възможности да реализирам тази своя потребност. Родителите ми ме водиха много на театър и може би от тогава в съзнанието ми съществува една особена магичност около спецификата на актьорската работа и присъствие на сцената. Много исках един ден да бъда част от нея, не само като зрител, и съм щастлив, че се случва. Едно от най-важните неща за човек, според мен, е да намери своя начин да реализира вътрешната си енергия и заряд в комуникацията си със света и околните. Аз успявам да го правя от сцената, чрез изкуството на театъра. И съм благодарен за това.
Кога изиграхте своята първа роля в театъра?
Още докато учех в Академията, имах възможност да участвам в представления на професионална сцена под режисурата на Александър Беровски – един от ръководителите на „Студията“, актьорската школа към Читалище „Славянска беседа“, която посещавах преди да вляза в НАТФИЗ. В трети курс получих покана за главна роля в представление на Василена Радева /„Ние сме вечни“/ в Театър София – българска пиеса, която беше спечелила конкурс на театъра. Току що си бях взел дипломата за актьор, когато Стайко Мурджев ме покани в своя проект /„Турбуленции“/ в Драматичен театър Пловдив – представление по текстове на Камен Донев. Беше едно чудесно лято на репетиции в хубавия Пловдив заедно със страхотен екип от театъра и още няколко гости като мен. От две години съм в трупата на Сатиричния театър.
Коя е любимата ви роля и защо?
Всяка нова среща с дадена роля е като среща с абсолютно непознат човек в живота, който трябва добре да опознаеш за определено време и така да успееш да му влезеш под кожата, да уловиш неговия начин на мислене, неговите движения, че да могат да те сбъркат с него. Любим ми е този етап на търсене, на работа по ролята. Актьорът никога не знае до къде може да стигне в този процес. И когато представлението най-после се роди и заживее пред своята публика, моментите, когато актьорът успява за миг да забрави, че е той, а мисли и чувства като някой друг, са моменти на истинско щастие и голям полет на духа.
Какво е да си актьор в 21 век?
Да си актьор е отговорност. Отговорност пред екипа на представлението, пред автора на текста, но най-вече пред самия себе си и публиката, която ще те гледа. Отговорност, която поемаш от деня, в който прочетеш за първи път пиесата до последната минута на всяко следващо представление. Вярвам, че актьорът е постоянно търсещ човек, постоянно съмняващ се в истините за света, за реалното и неговото отражение. За да си актьор днес, трябва да си готов на промяна, да си гъвкав, концентриран, да рискуваш и да не се страхуваш, да черпиш енергия и заряд от всичко наоколо, от всяка нова среща с материалното или с нематериалното, да имаш какво да кажеш със своето присъствие на сцената, да си борец за ценности, за по-високи идеали, за повече смисъл, повече будност, повече щедрост.
Какво изпитвате, докато играете на сцената?
Ако човек е създаден, за да създава, то театърът е изключително благоприятна среда за създаване на нови и нови светове, където свободата граничи с необятното. На сцената чувствам свобода. Истинско удоволствие е, когато загубиш съзнание за това, което си ти, и заживееш в кожата на героя. А когато това се случи, само ръкоплясканията на публиката в края на представлението могат да те върнат към истинския живот. Тогава усещам лека тъга. А когато публиката напусне салона и сцената потъне в мрак, усещам много силна енергия на това място и се вълнувам.
Доволен ли сте от своята професия и нейното заплащане?
Може да звучи леко наивно, но аз съм още в началото на своя път като актьор и ентусиазмът ми и искреното ми желание да се занимавам с театър ме занимават много повече от финансовите измерения в нашата професия. Вярвам, че при много колеги е така. Това разбира се не значи изкуство за без пари. Напротив. Биха могли доходите в тази професия да бъдат повече, но това е част от по-голям проблем свързан въобще с финансирането на изкуството и културата в нашата страна. Не се инвестира достатъчно в театъра като носител на нещо много по-голямо, а не просто като повод за развлечение. Във Франция, например, е прието известни актьори от Комеди Франсез да посещават училища и гимназии и да будят интереса на децата, да ги насочват към театъра като към едно духовно и красиво място. Изкуството на театъра има много мощен заряд като проводник на идеи, философии, идеали и ценности. Ето Молиер, например, в своите високи комедии е правил абсолютна дисекция на епохата и обществото, в което е живеел. Изобличавал е нравствените недостатъци на хората, присмивал се е над лицемерието и пустотата на духа дотам, че Католическата църква, вече губеща своето влияние пред това на абсолютния монарх, го е преследвала и е възпирала представленията му. От съвременна гледна точка това вече ни звучи много далечно, но то именно иде да подскаже, че изкуството, в това число и театъра може да бъде изключително мощно оръжие в едно общество, не само в двора на Луи XIV. У нас има още много какво да се прави в тази посока, не говоря само за средствата, а за енергията, мисълта, каузата, наречена театър. Театърът е среща, диалог на високо ниво с човека отсреща, но за да има къде да се случи тази среща, трябва да има безкомпромисно търсене, автентичен заряд. Мисля, че много актьори имат този стремеж в началото, но бързо се отказват. Обезсърчават се от невъзможностите. И да – от несигурните и недостатъчни финансови стимули. Също така са необходими и подходящи условия. Има театри по провинцията, които буквално капят, мазилката в гримьорните пада по главите на артистите, стените са облепени със стари изхабени плакати, за да скрият следите от разрухата, която цари по тези места…Много тъжна гледка.
Смятате ли, че е възможно българите да посещават повече театрите, отколкото кината. И ако да, каква е причината за това според вас?
В една пиеса на Тенеси Уилямс един от героите казва, че хората ходят на кино, за да видят собствените си неизживени истории. Но дали това не важи до някъде и за публиката в театралните салони? Живото изкуство на театъра е много голяма притегателна сила. Законът на тук и сега в театъра прави всяко представление уникално по свое му и неповторимо спрямо предходното или следващото. Театърът е най-истинската и красива лъжа, от която можем да бъдем част и това действа особено на човека. Подмамва го да дойде и да гледа. Да бъде част от нещо голямо. Има представления в столичните репертоарни театри, които се играят вече над 10 години при пълни салони и не дават индикации, че скоро ще започнат да страдат от липса на зрителски интерес. Това е удоволствие за актьорите, които за толкова дълъг период все още продължават да бъдат част от една обща история, но и за публиката. Напоследък, когато ходя на театър, залите общо взето са пълни. Значи хората гледат, интересуват се. Афишите са пълни с класически пиеси, модерна драматургия, по-комерсиални представления, независими театрални проекти, по-авангардни и нетрадиционни сценични опити. Изборът е голям. А когато представленията наистина имат този мощен заряд и проекция за напред в схващането ни за заобикалящия ни свят, то наистина си струва.
Според вас какво е мнението на чужденците които са гледали български театър?
Театърът е локално изкуство. Той е част от общия контекст в една страна в неговите социални, политически, исторически и идеологически измерения. Тоест по един начин говори на хората, които живеят в тази среда, по друг начин на онези, които не са част от нея и идват отвън. Разбира се, има класически текстове, които затова са такива, защото носят в себе си концепции и въпроси, които са вечни и общовалидни за човека, независимо от неговия произход. Театърът носи в себе си идеята за зрелище, образът на сцената може да въздейства по различни начини на възприятията на публиката, но не вярвам кой знае колко чужденците да се впечатлят от ефектите и динамиката по нашите сцени, тъй като в Европа нещата в тази посока са на много по-високо ниво. И като техника, и като ресурс, и като умения на хората, които се занимават с това. На нас ни остава да се стремим да ги догоним. Интересно е и обратното отношение – как българската публика възприема чуждестранните спектакли? Театърът е живо изкуство и в тази връзка един запис не може да се сравнява с реалното ни присъствие на дадено представление. Затова е добре, човек да пътува и да гледа театър навън. Чудесна възможност, обаче, е програмата на NT LIVE THEATRE, която ни дава достъп до представления, които се играят в момента по Лондонските сцени. Освен това в рамките на платформата WORLD THEATRE IN SOFIA / СВЕТОВЕН ТЕАТЪР В СОФИЯ всяка година можем да гледаме различни гостуващи спектакли на водещи европейски режисьори и трупи и по този начин също да си сверяваме часовниците, което ми се струва важно.
Ако имахте възможност да избирате между всяка друга професия без актьорство, каква щеше да е тя?
О, не знам, може би щях да искам да се занимавам с друг вид изкуство, ако не с театър. Щях да свиря на инструмент или да се науча добре да рисувам.
Какво бихте пожелали на читателите на Sofiapress.com?
Да рискуват повече и да се предизвикват повече. Когато актьорът излезе от зоната си на комфорт и провокира въображението си и мисленето си в различна посока, възможностите и перспективите за по-голям и по-значим успех се увеличават. Мисля си, че така е и с човека въобще!
А Sofiapress.com пожелава на Боян дълъг и успешен творчески път.
