Протестните движения в Близкия изток водят до огромни репресивни препятствия и рядко водят до щастлив край. Дори когато протестиращите “успеят” да свалят автократа, рядко успяват да прекратят автокрацията.
В Иран пречките пред успеха са обезсърчаващи. Докато повечето страни от Близкия изток се ръководят от светски автократи, насочени към потискане главно на ислямистката опозиция, Иран е ислямистка автокрация, насочена към потискане на светската опозиция. Този динамичен, невъоръжен, неорганизиран и безличен народ, търсещ икономическо достойнство и плурализъм, в сравнение с тежко въоръжената, организирана и грапава управляваща теокрация, която се подчинява на мъченичеството, не е рецепта за успех.
И все пак, срещу този неблагоприятен феномен, иранските анти-правителствени протести – макар и далеч по-малки от въстанието на страната през 2009 г. – са били безпрецедентни в географския им обхват и интензивност. Те започнаха на 28 декември в Машхад, а шиитският град често бе смятан за режим на крепост, като протестиращите изпяха лозунги като “напуснете Сирия сами, помислете за нас”. Те скоро се разпространиха в Кум, най-светия град на Иран, където протестиращите изразиха носталгия за Реза Шах, модернизиращият автор на 20-ти век, който безмилостно потискаше духовенството. Те продължиха в провинциалните градове с хиляди песнопения, “ние не искаме ислямска република” в Наджафабад, “смърт на революционерите” в Ращт и “смърт на диктатора” в Корамабад. Оттогава те се разпространиха в Техеран и стотици бяха арестувани, съобщи Би Би Си, цитирайки ирански представители.
Това, което предизвика тези протести, е предмет на дебат.
Някои доказателства сочат, че първоначално те бяха насърчени от твърдите сили да затруднят президента Хасан Рухани, но това, което ги подхранва, са същите оплаквания, които силите на антиправителствените протести навсякъде оказват: повишаване на разходите за живот, ендемична корупция , измами, лошо управление. В Иран добавете към този горчив коктейл както политически, така и социални репресии, които се водят от моралния пиедестал на ислямската теокрация.
Макар тези оплаквания да са разяждали години и дори десетилетия, сред десетките фактори, които отличават днешните протести от 2009 г., е смартфонът. Днес се смята, че 48 милиона иранци имат смартфони, всички оборудвани със социални медии и комуникационни приложения. Приложението Telegram смята, че разполага с 40 милиона потребители, неуловими от правителствения контрол, но не са имунизирани срещу блокиране на комуникациите, ако Техеран се опита да задвижи интернет.
Но докато иранците имат много по-добро разбиране как живеят другаде, останалата част от света има по-малко ясна представа за това как живеят иранците, като се има предвид ефективното изкривяване на Техеран от западното медийно отразяване. Малкото останали журналисти в Иран се тревожат за личната си безопасност. Много от най-добрите ирански писатели, учени и художници от тяхното поколение също бяха изгонени от Иран.
В същото време режимът е предоставил визи и достъп на онези, за които знае, че ще осигурят по-приятелско покритие. Министърът на външните работи Джавад Зафир е особено ефективен при манипулирането на западни журналисти, анализатори и длъжностни лица. Това създаде отвореност за нова поредица от журналисти и анализатори на общественото мнение, някои, от които едновременно търсят и насърчават бизнес възможностите в Иран.
Какво става сега?
Иранското правителство има най-висок процент на смъртни присъди на глава от населението в света, третира жените като граждани от втора класа, преследва гейове и религиозни малцинства и задушава свободата на словото. Корпусите на ислямската революционна гвардия (IRGC) и Басий милита са организирани, въоръжени организации, които практикуват репресии. Противниците на правителството, от своя страна, са невъоръжени, без лидери и без рул. Освен това Иран разполага с десетки хиляди шиити, включително ливанския Хизбула, които се култивират в продължение на години и в някои случаи десетилетия. За тези сили, затънали в битка, смазването на невъоръжените ирански протестиращи е много по-лесна задача от борбата със сирийските бунтовници или със сунитските джихадисти.
Докато някои изразиха надежда, че тези протести биха принудили иранското правителство да се опита да отговори на народните оплаквания, историята ни показва, че обратното е по-вероятно възможно. През следващите седмици и месеци очакваме, че режимът ще стане все по-репресивен. Иранските сили за сигурност процъфтяват, когато има несигурност. Някои от иранците дори се страхуват, че IRGC ще позволи на протестите да изпаднат в беда като претекст за разширяване на авторитета им в името на националната сигурност.
The atlantic
