За продължаващия вече 4 месеца скандал с наградата „Иван Пейчев”
Анжела ДИМЧЕВА
Не бих се изказвала по темата, ако този дебат не беше добил такива чудовищни размери в печатни и онлайн медии, вкл. се стигна до размяна на обиди, клевети, политически заигравки и недостойни инсинуации.
Повече от 28 години работя за единна българска литература и култура. Боли ме заради този нездравословен климат в нашата разцепена от омраза гилдия. Сътруднича и на леви, и на десни издания. Идейните ми позиции са десни, не само защото дядо ми е буржоазен академик от началото на 20 век, но защото съм убедена, че България трябва да скъса с диктаторския начин на мислене, действие и управление. В същото време съм на мнение, че Съюзът на българските писатели е исторически и актуално действащ център на литературните процеси – затова членувам в него. Бих казала на всички, които определят СБП като „казионна и комунистическа отживелица”, че това абсолютно не отговаря на истината. Над 400 от членовете на СБП са нови автори (30-40-50-годишни). Те нямат нищо общо с комунистическия строй и не изповядват тази идеология. Никой не им казва как и какво да пишат, нито къде да публикуват. Идват всяка година на общите събрания на организацията, изказват се, излагат нови идеи. Издават книги в широка палитра от частни издателства, получават награди на конкурси на национално и местно ниво. Като редактор във в. „Словото днес” (2008-2012 г.) аз давах път на страниците му на произведения от автори, принадлежащи към целия политически и естетически спектър. Следователно непрестанните нападки срещу ръководството на СБП от страна на проф. Михаил Неделчев и на някои други „корифеи” от Сдружение на българските писатели представляват едно гъделичкане на собственото им его, един търсен PR в медиите – „вижте ни, ние сме борци срещу онези старомодни, скучни автори!”. Дори имат наглостта да обобщават, че СБП е „сборище на графомани”, без да си дават сметка, че тук членуват живи класици на литературата ни (Анжел Вагенщайн, Найден Вълчев, Любомир Левчев, акад. Антон Дончев, проф. Милена Цанева, проф. Чавдар Добрев, проф. Симеон Хаджикосев, Георги Константинов, Неда Антонова, Калин Донков, Ивайло Балабанов, Михаил Белчев, Весела Люцканова), популярни автори от средното поколение (Христо Карастоянов, Недялко Славов, проф. Златимир Коларов, Атанас Капралов, Маргарита Петкова, Деян Енев, Ивайло Диманов, Здравка Евтимова, Павлина Павлова, Славимир Генчев, Бойко Ламбовски, Димитър Милов, Николай Дойнов, Камелия Кондова), писатели-преводачи, които популяризират родното слово по света (Ахмет Емин Атасой и Хайри Хамдан) и съвсем млади автори – 30-годишните Елена Денева, Невена Борисова, Елена Алексиева, Николай Владимиров и др. Председателят на СБП Боян Ангелов е дал пълна свобода както на редакторите във в. „Словото днес”, така и на членовете на Управителния съвет по всички парливи въпроси на литературния живот. Той не е цензор, напротив – даже е прекалено демократичен и си партнира успешно с Асоциацията на софийските писатели (водена от Захари Иванов) и с други писателски формирования у нас и в чужбина.
Скандалът с наградата „Иван Пейчев” се явява „пяната” на едни много дълбоки противоборства, изцяло генерирани от несменяемия цар на „десните писатели” Михаил Неделчев, който открито си признава, че е спонсориран вече над две десетилетия от „Отворено общество” и други подобни задокеански фондации. И понеже голяма част от членовете на „неговото” Сдружение желаят да го свалят от власт, той не провежда отчетно-изборни събрания на тази организация, няма официален сайт, не представя никакви годишни отчети пред членовете… Въобще изживява се като едноличен господар! И който си позволи да каже и дума срещу него, веднага с ярост е оплют и отритнат от казана с благинките (пък бил опонентът негов съидейник, член на Сдружението, приятелче от първите години на демокрацията!). Всички кирливи ризи на тази продажна организация лъснаха чрез скандала на „Литературен вестник” преди две години. Очевидно казионната и недемократична, направо монархическа структура на писатели у нас е точно Сдружението на българските писатели. А не Съюзът на българските писатели, който провежда по устав всяка година отчетни събрания, както и на всеки 4 години избира нов председател и нов управителен съвет.
„Ако знаех, че Мишо Неделчев така ще се окопае във властта, няма да върши нищо в полза на членовете, а само в своя собствена изгода (и на малка група доверени лица), аз нямаше да напусна СБП през 1994 г.! В това Сдружение, на което уж съм член от средата на 90-те, нищо не се случва!” – това са думи на един ужаван наш професор, който лично ми се оплака, че въпросното Сдружение е генератор на измислени постмодерни авторчета и джендър припознати теоретици, а истински качествените писатели въобще нямат думата и са изолирани – те даже реално не знаят дали тази организация е легитимна пред Европа, след като има несмеяемо ръководство две десетилетия.
Скандалите с литературните награди оказват пагубно влияние и върху творците, и върху читателите. Стана обичайна практика двете основни писателски организации у нас да се „състезават” коя от тях да окупира дадена национална награда. То не бяха задкулисни игри и надцаквания с наградите „Христо Фотев”, „Добромир Тонев”, „Славейковата награда”, „Иван Николов”, „Яворовата награда”, „Йовковата награда”, „Пеньо Пенев” и много други. Не оправдавам в случая и действията на СБП, чийто Управителен съвет би трябвало да изработи ясни правила за участието си в журирането и въобще отношението си към конкурсите в страната. Във всяка една от подобни истерични ситуации става дума за влияние, приятелства, пари и разменяне на услуги. А не за наистина безпристрастна оценка на създаденото от съвременните автори.
Що се отнася до наградата „Иван Пейчев” – очевидно местните литературни авторитети в Шумен и региона желаят сами да решават на кого да присъждат това отличие. За какво им е тогава СБП? Още повече Община Шумен предоставя финансовото изражение на приза. За какво им е грамотата с печата СБП? Но явно търсят столична или национална етикираност на тяхната награда. Да, добре, но защо тогава не се съобразяват с предложенията на председателя на журито, който по статут на наградата е председателят на СБП? Ами да си променят статута и да правят каквото искат! Да дават наградата всяка година на Антонин Горчев, примерно.
Едно литературно обсъждане вътре в журито би трябвало да се проведе спокойно, аргументирано, с поне три предложения от всеки член. Да се помисли кой от кандидатите не просто е написал една въздействаща поетична книга, а кой от тях се приближава до запомнящата се авторефлективна стилистика на Иван Пейчев. На подобен принцип се връчва наградата „Биньо Иванов”, в чието жури участвах четири години – именно духовното и естетическо родство с патрона на дадена награда трябва да е водещо. В обсъждането между членовете на журито за „Биньо Иванов” ние номинирахме над 15 автори, давахме точки за всеки един от тях и който събере най-много точки, той взима наградата.
Какво на практика обаче става с наградата „Иван Пейчев”? И на първото заседание, и на преразглеждането СБП предлага по 5-6 автори и техните книги – сред тях са безспорно талантливите поети Ивайло Диманов и Валентина Радинска. Опонентите им („шуменското ядро”) – като удавници за сламка – са се хванали за Петър Чухов. И на двете обсъждания те не допускат никакъв шанс за номинация на други имена… Естествено следва скандал и взаимни нападки. Е, какво да си помисли страничният наблюдател – освен че тук действат други, задкулисни игрички. А самодоволните изяви на проф. Неделчев по БНТ и други медии ме навеждат на мисълта, че той е кукловодът. Как той ще преживее дори една седмица, без да нахълта в ежедневието на обикновените хорица сутрин от екрана на БНТ? Без да изиграе ролята на преследван от някакви „комунистически конспирации”… Ето ти и подходящ сюжет – наградата „Иван Пейчев”! Нали трябва Неделчев да поддържа имиджа си на „инакомислещ” интелектуалец пред спонсорите си! Нали трябва да разбива с нападки и обиди „цитаделата” на СБП! Нали трябва да е постоянно в ролята на последна критическа инстанция… Не чувства ли, че става смешен?
А Петър Чухов всъщност е един много добър белетрист и нетолкова добър поет, според скромното ми мнение. Стремежът му да превръща свободния стих в заложник на пародийната метафора, да подкопава устойчиви понятия и символи чрез ирония, невинаги му се получава. Прочитайки двете стихотворения („Логично” и „Шие Райна Княгиня…”), които са обект на скандала, читателят остава с един лош вкус в устата и просто затваря тази книга, забравяйки я на мига. Търсената оригиналност тук влиза в територията на фиаското. Има сакрални понятия, които не можеш да превръщаш в пошло зрелище – червеи да дъвчат и рецитират предсмъртните стихове на Вапцаров… Литературоведите обичат да говорят за взривяване на канона, за провокативността като най-ценно качество. Но дали Салвадор Дали щеше да е велик, ако беше само провокативен? И Радой Ралин беше провокативен, но притежаваше харизмата на човек с етическо, катарзисно въздействие чрез словото си. Това не би могло да се каже за Петър Чухов.
Къде е коренът на цялата тази война в нашата литература? Това е бедността, мизерията, неуважението от останалите членове на обществото ни. Творците у нас само за няколко години се сринаха от пиедестала и добрия си жизнен стандарт през 80-те години на 20 век до дъното на социалната йерархия. И тази тенденция не се обърна дори и след приемането ни в ЕС. Борбата за всяка (дори и смешна във финансово изражение!) награда е борба за оцеляване на пишещия човек. Затова, колеги писатели, нека спрем това самоизяждане в гилдията, а да поставим заедно въпроса за целенасочена държавна политика в областта на културата – за увеличаване на бюджета за култура, който е най-нисък в Европа (0,5 %), за спазване на авторското право (има ли изобщо дори един литературен вестник или списание, което да заплаща хонорари на сътрудниците си?), за финансиране на творческите съюзи от държавата и от спонсори, които да имат интерес да подкрепят културата. Да въведем директивата PLR (авторски права в библиотеките) в родното законодателство, да изискаме държавно популяризиране на българската литература по света – преводи, пътувания на писателите по международни проекти, участие на наши лектори в чуждестранни университети.
А дали ще си вземе наградата Петър Чухов… Ще я вземе, разбира се, но това няма да го направи нито втория Вапцаров, нито нов Иван Пейчев.
Убедете се сами:
Петър Чухов
ЛОГИЧНО
Тъмно е
стрелбището на лунапарка
спи Зайо-Байо
вечния си сън
спи Кума-Лиса
до локума
спи и
бутилката с шампанско
до пирамидата
от кофички
спят също
клечките кибритени
като войничета
под строй
дълбоко спят
обесените орехи
не спят обаче
червейчетата във тях
те движат челюсти
и рецитират:
разстрел
преди разстрела
червеи
това е толкоз просто
и логично
