Таз вечер галерия “Контраст” представя изложбата “Поколения” на Христо Харалампиев – скулптура и Кирил Харалампиев – живопис.
В един разговор с Христо Харалампиев по повод поколенията и родовата приемственост, той каза: „Ако децата в едно семейство не са запознати с изкуството, те си остават еднопластово развити“. Това не се отнася за семейството на Христо, в което изкуството е било органична част от всекидневието. Баща му е завършил живопис при Илия Петров, макар че след това се реализира в друго поприще, за да стане един от най-известните български хореографи. След тази среща с Христо се замислих, че сред художествената гилдия имаме редица примери на приемственост в занаята и в посвещението на изкуството, именно затова темата „Поколения“ ме заинтригува и решихме да започнем поредица от изложби, в които да представим подобни фамилии в Галерия „Контраст“, без да смятам, че не е имало прецеденти преди това, напротив.
Разликата между Христо Харалампиев (1953) и сина му Кирил (1981) е близо 30 години. В нашето динамично време това се равнява на три поколения. Какво е това, което ги свързва и разграничава?
Спомням си първите стъпки на Христо след Академията в края на 70-те години, когато още
чиракуваше в ателието на Валентин Старчев, бързото му освобождаване от академичното щудиране и изработването на свой стил през годините, разпознаваем и оригинален. Творбите му в областта на триизмерната скулптура бяха в традициите на чистата пластика, позната от Любомир Далчев, Величко Минеков и Валентин Старчев, макар че в тях по-експресивната форма, разнообразена в изказа чрез съчетанието на керамика с метал или стъкло, белязаха неговата оригинална преработка на познатото в тази област.
В ниския релеф обаче Христо Харалампиев определено си извоюва приоритетно място. Той бе този, който въведе и утвърди у нас, равноправно с останалите жанрове в изкуството, пластичните възможности на ниския релеф. Започвайки със своите повествователни пана, той успя да преодолее липсата в нашето изкуство на подобна традиция, както тя например е развита на базата на Античността и Ренесанса в Италия, и фактически превърна своите пространствени диптиси и триптиси не в декорация към интериора, а ги разви като самостоятелен жанр със своя собствена функция и пластика. Пластика, която разчиташе на променящата се игра на светлината върху тънкия релеф на бронзовата повърхност, чрез която се изваждаха или потъваха определени епизоди от сюжета. В част от тях, към тази изконна игра на светлина и сянка се прибави и търсеният ефект от позитива и негатива в двете крила на композициите, нещо което той накрая използва и в пластиките от стъкло, разчитайки на ефекта от разглеждането им от двете им страни. В последните години Христо Харалампиев допълни своя език, вкарвайки деликатно фрагменти от ажурна материя, чрез които постига търсена декоративност, без да излиза от своето разбиране за пластичност. В тази насока е и сполучливото използване на цветната патина, подсилваща експресията на творбите му.
Така, смея да твърдя, че с новите бронзови картини-релефи, безпрецедентни в нашето изкуство, Христо Харалампиев успя не само да извоюва полагащото им се самостойно място като жанр, но и чрез тематичните разработки – серията за кръстопътния човек на ХХ век, разпънат, мултиплициран, разпокъсан от своите собствени екзистенциални проблеми и дебнещите го отвсякъде опасности, женски и мъжки торсове, да ги наложи недвусмислено като успешен опит за разширяване на изразните възможности в пластичната култура у нас.
Когато видях в ателието плътните, наситени цветово платна на Кирил Харалампиев и тези в духа на лиричната абстракция, си помислих, че той – синът е избрал това поприще в изкуството с цел да се разграничи от баща си. Но един внимателен поглед и кратък разговор бе достатъчен, за да се убедя, че това е по-скоро въпрос на вътрешен, чисто негов избор, отговарящ на една малко необичайна за съвременниците му чувствителност, духовна нагласа и премереност в контактите и в осмислянето на света.
Не бях учудена от това, че Кирил Харалампиев избягва показните названия на работите си извън техния жанр – Пейзажи. Не ме изненада и съзнателното бягство от конкретика и демонстративност в предмета на живописване, а афинитетът му към класическите похвати при изграждането на картините. Това е живопис, правена сръчно с четка, т.е. с ръце. И не само това. Картините му показват умело владеене на експресивната сила на цвета сам за себе си, както в дисонансите, така и в монохромни съчетания в зависимост от състоянието в природата, отговарящо и на неговото собствено преживяване и търсена съзнателно хармония. В тази насока уроците на неговия учител от Академията Валентин Колев не са отишли напразно. За мен не по-малко привлекателни са и големите му, изпълнени със смесена техника, импресии, в които е даден простор за различни интерпретации в зависимост от интелигентността на зрителя и неговото емоционално състояние.
Съпоставката „баща – син“ (Бащи – Деца) показва от една страна континуитет в продължението на артистичното поприще на фамилията Харалампиеви, при запазване на всеки от тях на параметрите на собствената творческа свобода. От друга, творбите в експозицията разкриват влизане духа на времето, в което те са създадени, но без стремеж към екстравагантност, а чрез вродена и у двамата чувствителност и деликатност, резултат от натрупване и интелигентност, формирани в артистичната аура на фамилната традиция.
Проф. Аксиния Джурова
