На 16 декември 1770 г. се ражда геният на немската класическа музика Лудвиг ван Бетховен. Неговото творчество е знаково за прехода между класицизъм и романтизъм.
В началото успехите на Бетховен като композитор са свързани с кариерата му на виртуозен пианист. Само през първите 10 години във Виена, където той пристига през 1792 г.) той създава 20 от своите 32 клавирни сонати, между които Соната за пиано № 8 до минор, оп. 13 („Патетическа“) (Grande Sonate pathétique op. 13 in c-Moll) и двете сонати оп.27, от която втората е известна като Лунната соната. При всичко това импровизациите на пианото са важен източник на вдъхновение за Бетховен като композитор.
На 29 март 1795 г. Бетховен се представя за първи път пред виенската общественост като пианист и композитор със своя концерт за пиано B-Dur op. 19. През 1798 г. той предприема едно концертно пътуване към Прага, Дрезден и Берлин, което се превръща в голям негов успех включително и финансов. Това турне, което е по инициатива на Лихновски, следва пътя на пътуването, което князът прави с Моцарт през 1789 г.
Но Бетховен страда от прогресивна загуба на слуха и остра форма на тинитус. Напуска Виена през 1802 г. и заживява в Хайлигенщат (днес вече част от Виена). Глухотата му пречи да общува, затова Бетховен или чете по устните на хората, или ги кара да пишат на хартия, но никога не отговаря на глас, защото не е искал другите да разберат, че слухът му е увреден. Пише Хайлигенщатско завещание – писмо до братята си Карл и Йохан, за да им съобщи, че слухът му се влошава и да им завещае инструментите си. „С радост очаквам смъртта“, пише Бетховен.
Въпреки неговите големи проблеми със слуха, той навлица в най-продуктивния си период – създава и утвърждава своя уникален стил.
Между есента на 1802 и 1812 г. Бетховен композира шест от деветте си симфонии. Между тях са и 3-та симфония (героична), 5-а симфония и 6-а симфония (пасторална), както и 4-ти и 5-и концерти за пиано, последната версия на 3-ти концерт за пиано, концерта за цигулка оп.61 и пет струнни квартета оп. 59 Nr. 1 – 3, op. 74 и op. 95. По това време той композира и първия вариант на своята единствена опера “Фиделио“. На 20 ноември 1805 г. е показана за първи път с първоначалното си заглавие „Леоноре“, но по-късно още два пъти е преработвана.
Благодарение на усилията на Бетина Брентано, сестра на поета Клеменс Брентано, се организира среща на Бетховен и Гьоте. Срещата им става през месец юли 1812 г. в курорта Теплице, където и двамата пребивават. Резултатът от тази среща между двамата велики хора на изкуството е противоречив: и двамата са донякъде разочаровани един от друг. Гьоте пише на жена си, че не е срещал по-енергичен и по-сърдечен човек на изкуството от него. През септември същата година пише на свой приятел, че талантът на Бетховен го удивлява, но за съжаление самият той е необуздана личност, която не греши като счита света за отвратителен, но с това не го прави по-привлекателен за себе си и за другите. За негово извинение и за съжаление е, че губи слуха си, което вероятно по-малко му пречи като музикант, а повече на неговата душевност. А Бетховен пише на своя издател Хертел, че Гьоте харесва дворцовия въздух повече, отколкото подобава на един поет, който трябва да е първи учител на нацията.
Има история, почти анекдотична по време на срещата на двамата гении в Теплице. По време на разходка срещат намиращия се там по това време император Франц ІІ в обкръжението на своята свита и придворни. Гьоте, отдръпвайки се встрани, се покланя дълбоко, докато Бетховен преминава през тълпата придворни едва докосвайки шапката си.
От 1812 г. животът на Бетховен започва да се влошава видимо. Наред с проблемите в личния му живот започват проблеми с доходите му, както и влошаване на състоянието на слуха му до пълната му загуба. От 1813 г. Бетховен започва да използва слухова тръба, за да комуникира със своята среда. Слуховите тръби са изработени от Йохан Мелцел (Johann Nepomuk Mälzel), който е и изобретателят на метронома, специално за Бетховен. От 1818 г. се доказва и използването на така наречените разговорни тетрадки, при което неговите събеседници записват това, което искат да му кажат, както и записки на самия Бетховен. Поради напредналата загуба на слуха той не може да се проявява повече като пианист.
След повече от десетгодишна пауза Бетховен отново се обръща към симфониите и създава своята Симфония № 9. През 1824 г. той я завършва. Последната част с хоровото изпълнение на Одата на радостта на Шилер е изключително популярна. Първата премиера на Деветата симфония е представена на 7 май 1824 г. заедно с части на тържествената меса на Бетховен и е посрещната въодушевено от публиката. При премиерата по свое желание Бетховен стои до диригентския пулт за подкрепа и даване на темпото, но на оркестъра е дадено указание да не се съобразява с него, а с Михаел Умлауф, който е асистент диригент. Още при месата публиката започва да аплодира бурно. При завършването на симфонията Бетховен не се обръща да приеме овациите на публиката и тогава Каролина Унгер (алт), която участва в изпълнението на одата на радостта, внимателно го обръща към публиката. По това време Бетховен е напълно глух. През 1985 г. част от „Одата на радостта“ е приета за официален химн на Европейския съюз. Химнът е израз на идеалите на обединена Европа: свобода, мир и солидарност.
Малко преди смъртта си Бетховен работи върху своята Десета симфония, която не завършва. Бетховен прекарва последните месеци от живота си на легло, посещаван от много свои приятели, познати и почитатели. Той умира на 26 март 1827 година, на 56-годишна възраст. Причината за смъртта му остава неизяснена.
