Питър Линдберг е един от най-ивестните и обичани фотографи. Със своята ярко изразена чувствителност, финес и естествена красота в кадрите, той остави ярка след в историята на модата и изкуството. Представяме едно негово интервю, което да ни въведе в част от неговите идеи за създаване на изкуство.

Г-н Линдберг, изменила ли се е вашата представа за красота през годините?

Да, бих казал, че се е променила. Жена, която съм смятал за красива преди 30 години продължава да бъде такава гледайки нейните снимки днес. И все пак обръщайки се назад, отново бих казал, че много гримираното лице не ми говори нищо, ако някой се появи в моето ателие с много грим, по-добре да отиде и да го измие от лицето си, за да покаже личността която се крие отдолу.

В такъв случай кое е различното?

Нека да формилурам нещата така: Научих през годините, че красотата няма общо с младостта. Преди години снимах само млади момичета, но днес се вълнувам много повече и мога да оценя магнетичната красота на Шарлот Рамплинг и да се възхитя на това как тя излежда на 70 години. Да имаш завършено човешко същество пред себе си, което стои пред теб и носи цялата си история и биография на лицето си е невероятно.

Но, когато стане дума за индустрията това е доста неприемливо, нали?

Ако работя в сферата на рекламата, разбира се, че е недопустимо, особено когато става дума за козметика. Естествено всеки има избор освен ако, разбира се, наистина се съпротивлявате до момента, в който отказвате парите и в крайна сметка караш стар Fiat500 до края на живота си.  Но със сигурност бих могъл да посъветвеам клиентите си, че ретуширането и пипането на кадрите след това не е най-точното което трябва да се направи. Не може да изтриеш всяка гримаса от лицето, трябва да има изразяване, защото лицето засвиделства някаква ситуация и емоцията във всяка гримаса, в това е част от смисъла. Мисля, че най-опасно е при актьорите, когато изразителността на лицето се намалява до минимум.

По-голямо предизвикателство ли се крие в това да заснемате актьори пред професионалните модели?

Измамно е, защото все пак работата на моделите е да могат да позират пред камерата. От друга страна, актьорите са обучени да забравят за присъствието на камерата и това прави огромната разлика в моята работа. Дори да снимаш богиня, тайната е да провокираш, да я изкараш извън зоната й на комфорт, да я ядосаш, да извадиш от нея нещо…

Винаги ли имате самообладание?

Мисля, че това е важен елемент по време на работа. Например, ако видя, че светлината не е най-подходящата за ситуацията, защото прави снимката остра, аз продължавам да снимам и оставям човек сам да стигне до това заключение. Естествено ще дойде момент, в който самата снимка ще покаже, че това не е най-точната светлината и така заедно променяме начина на работата. Хората не са кукли, които аз искам да контролирам и няма нищо по-ужасно от фотограф, който непрестанно дава напътсвия и казва: ‘‘ Хайде скъпа, сега вдигни рамото малко повече или погледни наляво‘‘. По този начин ти създаваш роботи. 

Така и заснемате моделите си, с изчистени бели тениски…

Първо, аз казвам на клиентите си, че не бих модъл да работя за тях, защото не мога да заснема жена по стар и традиционен начин. Когато показах моите алтернативи и идеи за някои фотографии, те хвъриха снимките. Но после аз наистина намерих място за моделите си с бели тениски. Беше наистина вълнуващо това да се случи и те говорят много повече от каквито е да е било допълнителни фотографски намеси. След няколко месеца тези снимки с моделите бяха навсякъде и след 10 години отново ще имат значение.

Но всичко това продължи само малко повече от десетилетие…

Първо, всичко тръгна право към върха. Стана тенденция, която сякаш всички следваха. След моята снимка, беше видеото на Джордж Майкъл, след това Версаче нае тези модели. Линда Евангелиста си позволи да каже, че няма да стане от леглото за по-малко от 10 000 долара. И беше така, независимо от това, което казва днес. Ако тя се появеше на корица на списание, то те успяваха да продадат 25% повече копия. Но революцията стигна до края си доста бързо, когато индустрията откри тези модели за себе си. Този търговски свят, от който се бяха освободили, ги завладя. И разбира се, следващата революция във фотографията предстои да се случи.

Говорите за фотографи като Юрген Телър?

Точно така и всички британски фотографи, които се появиха към края на 90-те. Те брутализираха момичета: снимаха едни и същи лица, само че върху тях бяха нарисувани белези. Не ми хареса. При нас ставаше въпрос за по-автентична философия. Както и да е, този бум със супермоделите в крайна сметка избледнява, дори Синди и Наоми, които все още дефилират.

На кого бихте казали, че печели повече от ерата на супермоделите: Синди и Наоми, или вие?

Бих казал, че те печелят от мен. Около 1990 г. когато започнах да опитвам да въвеждам разкази в работата си със серия от снимки на Хелена Кристенсен и тези марсианци. Но това приключи веднага, защото със супермоделите те бяха революция сами по себе си, нямаше нужда от повече история. Едва когато времето им бавно приключи през 2000 г., най-накрая започнах да правя неща като моите идеи за нашествието на Марс. Това беше период, в който наистина трябваше да се стараеш да правиш снимки. И накрая, отново можете да станете фотограф!

Фотографии: Peter Lindbergh