Времето на сънищата и прозренията на писателя

Параскева МАРКОВА

В пос­лед­ни­те 20-30 го­ди­ни пи­са­те­лят Радослав Игнатов, ро­ден в Калиманица, Берковско, съз­да­де зна­чи­тел­но твор­чес­т­во – ка­то брой кни­ги и ка­то про­ник­но­ве­но прет­во­ря­ва­не на бъл­гар­с­ка­та дейс­т­ви­тел­ност в мът­но­то вре­ме на прехода. Особено зна­чи­ми за твор­чес­т­во­то му през то­зи пе­ри­од са кни­ги­те „Времето на съ­ни­ща­та”, 1995 г., „Лозята на Чичо Ной”, 2002 г., и „Новите лов­ни по­ле­та”, 2004 г. Обединителното в три­те кни­ги е при­със­т­ви­ето на ге­ро­ите Ной, Хам, Старците. Това е вре­ме­то на опи­яне­ни­ето от очак­ва­ни­те промени, пър­ви­те ра­зо­ча­ро­ва­ния и от­ча­яни­ето на героите, с ко­ето се оп­ре­де­ля и вре­ме­то ка­то вре­ме на очаквани, но не­осъ­щес­т­ви­ми промени, за­що­то след 20 го­ди­ни от на­пис­ва­не­то на пър­ва­та кни­га – „Времето на съ­ни­ща­та”, чи­та­те­лят раз­би­ра кол­ко дъл­бо­ко е би­ло про­ник­но­ве­ни­ето на писателя, ко­га­то е опис­вал те­зи съ­би­тия и е съз­да­вал те­зи герои. Както каз­ва един от ге­ро­ите в „Лозята на Чичо Ной” – „Промяната си е същата.”

Преди те­зи кни­ги Радослав Игнатов из­да­ва пър­ва­та си по­етич­на кни­га „Сълза вър­ху го­ре­щия ка­мък” (1984 г.), „Да те по­ви­кам”, (1988 г.), „Предай на­та­тък” (1994 г.), а след ро­ма­на „Новите лов­ни по­ле­та” той из­да­де кни­га с по­езия „Вторични ви­до­ве” (2005 г.) и ро­ма­на и романи „Обвинението за­щи­та­ва” (2010 г.)

Книгата си „Времето на съ­ни­ща­та” Радослав Игнатов на­пи­са през 1991 го­ди­на в Божурище. И наб­лю­де­ни­ята му, ко­ито ро­ди­ха ге­ро­ите на книгата, са от София и нейния район. Деветдесетте го­ди­ни на ми­на­лия век са на­ча­ло­то на пре­хо­да от то­та­ли­та­ри­зъм към демокрация, вре­ме на го­ле­ми надежди, из­ве­ли на ули­ца­та сто­ти­ци хиляди, „вре­ме на съ­ни­ща­та”, как­то го е на­ре­къл Радослав Игнатов. И сега, два­де­сет го­ди­ни след 1995 г., раз­би­ра­ме кол­ко про­зор­лив е бил пи­са­те­лят за не­осъ­щес­т­ве­ни­те на­деж­ди… Неговите съм­не­ния са в ло­ги­ка­та на ха­рак­те­ри­те на героите. Точно в тях той не е на­ме­рил ос­но­ва­ни­ята за оптимизъм. И ня­ма оп­ти­ми­зъм в кни­га­та за хората, ко­ито ще из­жи­ве­ят нас­тъ­пи­ли­те промени, че опи­яне­ни­ето из­б­лед­ня­ва и пог­ле­дът на ге­ро­ите му се ус­т­ре­мя­ва към небето, към космоса, мо­же би в очак­ва­не­то за но­вия потоп. Сцените за сре­щи­те на Хам с из­вън­зем­ни­те и пог­ле­ди­те на ге­ро­ите към не­бе­то в края на кни­га­та за­сил­ват чув­с­т­во­то на безизходност.

Героите на Радослав Игнатов, кой­то ги е наб­лю­да­вал край  хо­те­ли­те и бен­зи­нос­тан­ци­ите край София, на ми­тин­ги­те в сто­ли­ца­та имат биб­лейс­ки имена. Това са дя­до Ной, Хам, Голямата Мария, Кайни, Сав и стар­ци­те Исая, Ево, Симо и Сиро. В об­ра­за на Ной и тра­гич­ни­ят му, но мно­го смис­лен живот, пи­са­те­лят е пре­съз­дал бе­зу­ми­ето на вре­ме­то пре­ди промените, та­ка на­ре­че­ния то­та­ли­та­ри­зъм, и след това. В реч­та на ге­ро­ите има ези­ко­ви об­ра­ти ка­то в евангелията. Това е на­чин за ре­че­ва характеристика, с ко­ято се пос­ти­га по-го­ля­ма  дос­то­вер­ност на об­ра­зи­те, Но сред ге­ро­ите му с биб­лейс­ки име­на е и бе­зи­мен­ни­ят кмет… в ед­но безименно, но ре­ал­но село, кой­то е в уп­ра­ва­та /селсъвета/ от 1949 г. И пак е на власт, и пак ам­би­ци­ите му са да заг­ра­би кол­ко­то мо­же по­ве­че зе­ми – дър­жав­на земя, как­то и зе­мя­та на дя­до Ной, ко­ято ще бра­нят старците. Колизия, ко­ято още съ­пътс­т­ва сел­с­кия живот.

Младежи, ко­ито се бо­рич­кат пок­рай хо­те­ли­те ка­то ох­ра­ни­те­ли и при­би­рат пари, без да са свър­ши­ли ни­как­ва работа, са дру­ги­те ге­рои на Радослав Игнатов в книгата. Сред тях е и Хам…

„Далече зад нея из­п­ра­ща изстрел.” Това е пос­лед­но­то из­ре­че­ние от кни­га­та „Времето на съ­ни­ща­та”.  Но из­с­т­ре­ли ще тре­щят и в дру­ги­те кни­ги на писателя: „Лозята на чи­чо Ной”, „Новите лов­ни по­ле­та”…

„Времето на съ­ни­ща­та” е ед­но мно­го ка­те­го­рич­но  до­ка­за­тел­с­т­во за ин­те­лек­ту­ал­на­та ин­терп­ре­та­ция на това, ко­ето ста­ва наоколо, и син­те­зи­ра­не­то му в об­раз или метафора. Това вре­ме – де­вет­де­сет­те го­ди­ни на ми­на­лия век, с ця­ла­та му ро­ман­ти­ка и жестокост, бя­ха съ­ни­ща и са­мо сънища. А съ­буж­да­не­то ни сега, след 20 години, е отчайващо, за­що­то не сме щас­т­ли­ви от това, че пи­са­те­лят е бил прав още пре­ди 20 години, че всич­ко е би­ло са­мо блян. Но то бе­ше вре­ме­то и на „мът­на­та во­да”, в ко­ято ня­кои за­бо­га­тя­ха… В кни­га­та това са об­ра­зи­те на кме­та и Кайни, кой­то ще срещ­нем и в дру­ги­те му книги.

Трудни са кни­ги­те на Радослав Игнатов, но кой­то ис­ка да раз­бе­ре вре­ме­то на прехода, когато, на­дя­ва­ме се, не­ща­та ще дойдат на мяс­то­то си, и да­но но­ви­те поколения, ко­ито не са от­ро­ве­ни от то­та­ли­та­риз­ма и ав­то­ри­та­риз­ма на днеш­ния ни ден, съз­да­дат дру­ги условия, в ко­ито ще из­рас­нат дру­ги хора, ко­ито ще но­сят и зър­но­то на вяра, на справедливост, на човеколюбие, ко­ито тол­ко­ва са ни нужни.

Постиженията му на тво­рец са не в опи­са­ни­ето на края на един век, кой­то си отива, а в ана­ли­зи­ра­не­то на чо­веш­ки­те съд­би в един процес, поч­ти неп­ред­ви­дим ка­то локация, ка­то действия, в ко­ито се изя­вя­ват характерите: палежът, на­ми­ра­не­то на дел­ва­та с имането, стъл­к­но­ве­ни­ето меж­ду Хам и Кайни…

„Лозята на чи­чо Ной” на Радослав Игнатов е за­вър­шек на продължителен, пло­дот­во­рен и съ­дър­жа­те­лен труд. Авторът си е пос­та­вил труд­на­та за­да­ча със сред­с­т­ва­та на ху­до­жес­т­ве­но­то твор­чес­т­во да нап­ра­ви про­чит на на­ци­онал­на­та ни съд­ба в един про­дъл­жи­те­лен пе­ри­од от вре­ме – пос­лед­ни­те пет­де­сет години.

„Лозята на чи­чо Ной” не се вмес­т­ва в рам­ки­те на обик­но­ве­на­та пред­с­та­ва за ро­ман­но повествование. Нещо по­ве­че – труд­но бих­ме мог­ли да оп­ре­де­лим нейния жанр. Критикът Минчо Бенчев я на­ри­ча „бе­лет­рис­ти­чен сбор­ник”. Самият ав­тор го­во­ри за жан­ро­вия ха­рак­тер на книгата, ка­то спо­ме­на­ва ня­кол­ко разказа, две новели, ед­на по­вест и един роман. Моето мне­ние е по-различно. Като пос­та­вям при ин­терп­ре­та­ци­ята на кни­га­та ак­цен­та вър­ху об­ра­за на разказвача, кой­то обе­ди­ня­ва те­зи части, тол­ко­ва раз­но­род­ни жанрово, склон­на съм да на­ре­ка кни­га­та ав­то­би­ог­ра­фи­чен роман. Роман е пре­ди всич­ко с пре­съз­да­ва­не­то на пре­лом­но ис­то­ри­чес­ко време, на на­род­на­та съд­ба в дни на съ­зиж­да­не и раз­ру­ха със сис­те­ма­та на ху­до­жес­т­ве­ни об­ра­зи – га­ле­рия от чо­веш­ки съд­би на търговци, на селяни, ху­дож­ни­ци и поети, ми­тин­гу­ва­щи и преследвачи, на же­ни…

Като се­ри­озен ли­те­ра­ту­рен тво­рец Радослав Игнатов не се е и доб­ли­жа­вал до ли­те­ра­тур­на­та щам­па – об­щоп­ри­ети­ят вид на романите, с ко­ито се приспиваме. Ще ци­ти­рам кни­га­та му „Аз, Господи”. В ми­ни­атю­ра­та „Деца на храс­та­ла­ка” Радослав Игнатов пише: „Това ли са инструментите, ко­ито тра­ди­ци­ята пред­ла­га­ше на писателя: доб­ре об­ри­су­ва­ни характери, интрига, при­ем­ли­ви диалози, бръ­що­ле­ве­ния за любовта, за об­щес­т­ве­но­то по­ло­же­ние на героя, зак­лю­че­ни в ма­жо­рен акорд. И аз ли ис­ках да вля­за в то­зи празник, и аз ли про­явя­вах стре­меж да ста­на та­къв писател, и аз ли щях да ста­на член на то­ва съглашение, и аз ли щях да из­жи­вя­вам по съ­щия начин?”

„Лозята на чи­чо Ной” с ес­те­ти­ка­та си, до ко­ято пи­са­те­лят е вър­вял ня­кол­ко десетилетия, но­си бе­ле­зи­те на откривателството, на различието, на ху­до­жес­т­ве­на от­да­ле­че­ност от об­щоп­ри­ето­то в литературата. Но за та­зи книга, за да дос­тиг­не чи­та­те­лят до нейна­та красота, е нуж­на естетическа, ли­те­ра­тур­на подготовка. Нужни са ин­те­лек­ту­ал­ни усилия, за да се съп­ре­жи­вее за­ед­но с ав­то­ра съд­ба­та на героите, в ко­ито е вгра­де­на днеш­на­та съд­ба на България.

Съществено мяс­то в идейна­та тъ­кан на ав­то­ро­ма­на „Лозята на чи­чо Ной” има рамката, в ко­ято е пос­та­ве­на кни­га­та – пред­го­во­рът и пос­лес­ло­вът на автора. Радослав Игнатов е на­ре­къл въ­ве­де­ни­ето „Едно из­ре­че­ние за при­ро­да­та на не­ща­та и са­ми­те не­ща” (вмес­то предговор). В ези­ков сми­съл той е пос­тиг­нал в ед­но из­ре­че­ние да ка­же тол­ко­ва мно­го неща, но най-важ­но­то от тях е лу­дос­т­та на чо­ве­чес­т­во­то да тър­си водачи, след ка­то е зат­ри­ва­ло мъд­ре­ци­те и про­ро­ци­те – и то­ва се пов­та­ря­ло ка­то по спирала, щом се про­ме­ни по­со­ка­та на движението. Проникването в те­зи ре­до­ве е жестоко, за­що­то ка­то че ли ня­ма жив водач, мъд­рец или пророк, ко­ито да се оце­ле­ли в не­на­сит­ния по­рив на чо­ве­чес­т­во­то да про­ме­ня дви­же­ни­ето си… Може би са­мо тво­ре­ни­ето на чо­веш­кия ум – ли­те­ра­тур­но­то твор­чес­т­во и изкуството, мо­гат да бъ­дат ис­тин­с­ки­те водачи, ако не ги пос­лед­ва и тях унищожението. Както съ­що се е случвало.

Първият раз­каз от кни­га­та – „Промяната си е съ­ща­та”, за­поч­ва с ед­на поч­ти апо­ка­лип­тич­на картина: „… зак­лю­чен с два ка­ти­на­ра об­щин­с­ки съвет, фел­д­шер­с­ки ка­би­нет със за­ко­ва­на врата, зак­лю­чен с три ка­ти­на­ра киносалон, клуб за­пор­тен с пет катинара, канцеларии, и те по съ­щия на­чин запортени, в края на ре­ди­ца­та от врати – вит­ри­на­та на Мило Евреина. И витрината, и тя е същата.” „… И се е свря­ло мъж­ко­то на­се­ле­ние на се­ло­то в дю­кя­на на Мило Евреина”, кой­то е пос­ре­щал тези, ко­ито са пра­ве­ли те­ке­зе­та­та и пос­ре­ща се­га тези, ко­ито са от Поземлената ко­ми­сия…” И на тия, и на ония е ка­зал ед­но и съ­що нещо. Сякаш вре­ме­то е спряло! „Като по­жи­вее по-дъл­го човек, забелязва, че всич­ко това, къ­де­то му ви­кат живот, си е все съ­що­то”, си каз­ва то­зи герой. А по-на­та­тък в книгата, чрез всич­ки­те съд­би на ос­та­на­ли­те ге­рои се на­ла­га ед­на ис­ти­на – чо­ве­кът труд­но се про­ме­ня…

Ако се ана­ли­зи­ра об­ра­зът на раз­каз­ва­ча – обоб­ще­ние на вре­ме­то и ко­ли­зи­ите на прехода, кой­то е опи­сал с га­ле­ри­ята от образи, съ­пътс­т­ва­ли го в не­го­во­то битие, е нуж­на от­дел­на статия. Сега мо­жем да ка­жем само, че с то­зи об­раз – обе­ди­ни­тел на от­дел­ни­те час­ти на книгата, пи­са­те­лят е прос­ле­дил чо­веш­ка­та му съд­ба в ла­ти­но­аме­ри­кан­с­кия сми­съл на по­вес­т­во­ва­ни­ето… Той е навсякъде. Разказвачът е обобщение, фо­кус на ана­ли­зи­те на времето, на хо­ра­та и дейс­т­ви­тел­нос­т­та… Всичките идеи и образи, вну­ше­ния и емоции, с ко­ито е из­ко­ва­но повествованието,  го­во­рят за един оцеляващ, лу­тащ се в би­ти­ето си човек, кой­то тръг­ва от сниз­хо­ди­тел­ния хумор, за да стиг­не до са­мо­убийс­т­ве­ния ана­лиз на соб­с­т­ве­но­то си поведение, ко­ето в жи­во­та му го при­нуж­да­ва да ста­не тър­го­вец на оръ­жие и едва ко­га­то осъз­на­ва то­тал­на­та греш­ка на своя живот, ко­га­то се сре­ща с же­на­та на съ­щия то­зи живот, му пред­с­тои да ум­ре…

Отделна те­ма са жен­с­ки­те об­ра­зи – от Гера Мицина, през Голямата Мара („Хам”) до ху­дож­нич­ка­та Ава („Не за­къс­ня­вай за ве­че­ря”). Типажи, ко­ито сви­де­тел­с­т­ват за жи­тейс­ки познания, но и за романтика, плод на ко­ято са изящ­ни­те сце­ни от лю­бов­ния жи­вот на героите, ко­ито мо­гат да се срав­ня­ват са­мо с по­етич­ни­те пос­ти­же­ния на ав­то­ра…

Другата стра­на на рам­ка­та е послесловът. Ден за пазар. Тук па­за­рът е ме­та­фо­ра на би­ти­ето – „Човек се юр­ва­ше бур­но нап­ред – да изложи, да продаде, да се вмести, да разузнае, да сравни, да от­ре­че це­лия свят в име­то на осо­ба­та си, да си спом­ни и да забрави, да се ви­ди с при­яте­ли и да на­ме­ри вра­га си, да нап­ра­ви откритието, че на то­зи свят ви­на­ги му е лип­с­ва­ло всичко, да уточни, че све­тът е до­сущ ка­то не­го в то­ва отношение, да ку­пи на вну­ка си кебапчета, а за се­бе си би­ра и тъж­но да се от­тег­ли ней­де в сянка, да пре­дъв­че гор­чи­ва­та си съдба, ка­то я по­лее с още по-гор­чи­во­то питие.

„Тъй бе някога. Тъй бе някога, а и се­га си е тъй.” Така за­поч­ва пос­лес­ло­вът и за­вър­ш­ва категорично: „Как да купиш, ка­то не мо­жеш да продадеш!”

Не мо­жем да от­ми­нем чес­т­нос­т­та на писателя, ко­га­то прос­ле­дя­ва и пре­ос­мис­ля тая лю­бо­пит­на „сре­ща на вре­ме­на­та”, „аб­сур­ди­те на бъл­гар­с­ко­то би­тие”, част от същ­нос­т­та на жи­во­та на планетата, до­ми­ни­ран от из­веч­на­та бор­ба меж­ду доб­ро­то и злото, меж­ду Бога и Дявола.

Има ед­но сти­хот­во­ре­ние на Радослав Игнатов, кратко, в ко­ето той е из­ра­зил сво­ето от­но­ше­ние към творчеството, към из­вес­т­ния рес­пект от бе­лия лист, ко­ето ще си поз­во­ля да цитирам, за­що­то не­го­ви­ят за­ми­съл е прос­му­кан в по­вес­т­во­ва­ни­ето на книгата, за ко­ята ста­ва дума:

„Надвесен над бе­лия лист, над страш­ния лист, за ни­кой не си припомням. Чудесен – све­тът ми край нас се изнизва. Не зная се­га – и не питам, чии са те­зи стран­ни от­ло­мъ­ци щастие; нез­ри­ми ли си­ли ги водят. В коя ли лю­бов съм потомък? Под дълбокото, глу­хо и ня­мо не­бе – гле­дам без­мъл­в­ния лист, зап­лаш­вам за страш­ния лист. И от орис орисан, за­ви­сим – тук си оставам.”

В она­зи да­леч­на 2002 година, след ка­то из­ле­зе кни­га­та „Лозята на Чичо Ной” по­пи­тах Радослав Игнатов как­во пос­ла­ние от­п­ра­вя към чи­та­те­ли­те с то­ва заглавие. Ето как­во ми от­го­во­ри той:

– Връзката е с гръц­ка­та митология. Лозята, гроздето, ви­но­то са от­к­ри­тие на Одисей. В кон­тек­с­та на Светото пи­са­ние пър­во­от­к­ри­ва­те­лят на бо­жес­т­ве­на­та са­мо­заб­ра­ва е Ной. Повече от де­сет го­ди­ни ме за­ни­ма­ва прит­ча­та за Ной и не­го­ви­те синове, която, све­де­на до ед­но изречение, е свър­за­на с Божията заб­ра­на – де­те­то да не виж­да го­ло­ти­ите на своя създател, ес­тес­т­ве­но не са­мо в пре­кия сми­съл на глаголодействието. От 7-те си­на на Ной един­с­т­вен Хамет прес­тъп­ва Божията воля, ко­га­то Ной се на­пи­ва от пло­да на сво­ето от­к­ри­тие – лозата, и опиянен, тър­си сян­ка да по­лег­не под нея. Именно то­га­ва се случ­ва непоправимото, зна­ей­ки по­ве­ля­та на Отеца, мо­же би от чис­то чо­веш­ко любопитство, един­с­т­вен от се­дем­те си­на на Ной, Хамет съ­зи­ра под от­мет­на­та­та ро­ба го­ло­то тя­ло на своя баща. Това е и при­чи­на­та Хамет да бъ­де низвергнат. Според пи­са­ни­ето Хамет ста­ва ба­ща на вто­рос­те­пен­ни­те хора, ко­ито всъщ­ност пък ста­ват твор­ци на чо­веш­ка­та ци­ви­ли­за­ция за­ед­но с греш­ки­те и не­дос­та­тъ­ци­те й и с нейна­та пър­во­бо­жес­т­ве­ност и из­веч­на­та вът­реш­на бит­ка меж­ду доб­ро­то и злото.

В то­зи сми­съл аз се опи­тах да про­че­та не­ща­та в тях­но­то днеш­но измерение, ка­то съм си поз­во­лил фри­вол­ния жест, метафоричен, про­чи­тът да бъ­де как­то литературен, та­ка и социологически.

В ра­бо­та­та си съм свел пог­лед вър­ху пос­лед­ни­те 50 го­ди­ни от съ­щес­т­ву­ва­не­то на бъл­гар­с­ка­та дър­жа­ва и на­ци­онал­на­та ни литература. Първите се­дем­де­сет-осем­де­сет стра­ни­ци в из­вес­тен сми­съл са ими­та­ци­он­ни (ин­вер­си­ите в словореда), ко­ето е на­ча­ло­то на ко­да към „тайни­те” и от жи­во­та на она­зи част от нацията, ко­ято съв­сем не смя­та се­бе си ка­то второстепенна, ка­то пред­с­та­ви­тел на вто­ро­ка­чес­т­ве­на­та част от чо­веш­ка­та раса.

Що се ка­сае до посланието, бих мо­гъл да из­пол­з­вам заг­ла­ви­ето на Дядо Вазова от „Под иго­то” – „Пиянството на един на­род”, са­мо че не в он­зи обе­ди­ни­те­лен смисъл, кой­то ба­ща­та на бъл­гар­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра вла­га в своя текст, а напротив, във вре­ме на деструкцията, във вре­ме на тро­ше­не­то…”

Попитах го още как виж­да бъ­де­ще­то на сво­ите ге­рои и на България в кон­тек­с­та на све­тов­но­то раз­ви­тие при та­зи ана­ло­гия на заг­ла­ви­ето с прит­ча­та за Ной.

– В пла­но­ве­те си мис­ля и ос­та­на­ли­те си­но­ве на Ной да ги из­кар­вам на аре­на­та… Далеч съм от мисълта, че ста­ва ду­ма за вто­рия по­топ… Но не съм да­леч от мисълта, че ако чо­ве­чес­т­во­то не про­яви дос­та­тъч­но зрялост, апо­ка­лип­си­сът ще бъ­де по-мал­ко стра­шен… Изумен съм от опи­ти­те за под­мя­на на ду­хов­ни­те стойности, и то по-спе­ци­ал­но в стра­ни­те от та­ка на­ре­че­на­та Източна Европа, със стойнос­ти­те на ед­на държава, ко­ято по най-ек­с­пан­зи­вен на­чин тър­си ва­ри­ант да се спа­си от соб­с­т­ве­ни­те си стойности, за­ме­няй­ки ги с онова, ко­ето ние при­те­жа­вах­ме са­мо пре­ди бро­ени го­ди­ни и мо­же би час­тич­но сме тех­ни соб­с­т­ве­ни­ци и днес и мо­же би ще про­дъл­жа­ва­ме да ги има­ме…

Необходимо ли е да подчертавам, че в най-теж­ки­те мо­мен­ти от сво­ето раз­ви­тие Западът е чер­пел енер­гия от Изтока. Лично аз съм ка­те­го­рич­но убе­ден в то­зи факт от кул­ту­ро­ло­ги­чен ас­пект и с ча­со­ве бих мо­гъл да го­во­ря на тази те­ма…”

„Лозята на чи­чо Ной” е съ­би­тие в на­ци­онал­на­та ни литература, ли­те­ра­ту­рен факт, кой­то ес­те­ти­те те­пър­ва ще из­с­лед­ват и анализират. Писателят е осъ­щес­т­вил сво­ята за­да­ча ка­то творец. Неговото раз­би­ра­не за сми­съ­ла на пи­са­тел­с­кия труд от­к­рих в ед­на от ми­ни­атю­ри­те от пре­диш­на­та му кни­га „Аз, Господи” – „Живях ка­то в ро­ман”. „Човек тряб­ва да ос­та­вя пис­ме­на ди­ря след се­бе си са­мо ка­то се ан­га­жи­ра с настоящето, и то с на­деж­да­та да го промени.” В то­зи сми­съл „Лозята на чи­чо Ной” е кни­га за близ­ко­то минало, за нас­то­ящия ден и за вярата, че ще има про­мя­на към добро…

„Новите лов­ни по­ле­та” (2003 г.) е след­ва­ща­та кни­га на Радослав Игнатов, в ко­ято глав­ни­те ге­рои са Хам, Кайни и стар­ци­те Исая, Сево, Симо и Ево. Това е психотрилър, ако си поз­во­ля да из­пол­з­вам то­зи тер­мин от ки­но­то на ужасите. Мисля, че в бъл­гар­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра на пре­хо­да и мут­рен­с­ко­то вре­ме в на­ча­ло­то на но­вия век ня­ма по-сил­на книга, в ко­ято да е пре­съз­да­де­но из­раж­да­не­то на об­ла­да­ни­те от ал­ч­ност същества, ка­къв­то е из­ро­дът Кайни. Тук е раз­к­ри­та и ця­ла­та тра­ге­дия на глав­ния ге­рой Хам, раз­к­ри­ти са но­ви чер­ти от ха­рак­те­ра му, за­гат­на­та е не­го­ва­та смърт… Тържество на злото, но и кра­ят му – със смър­т­та на Кайни…

„Обвинението за­щи­та­ва” (2009 г.) ав­то­рът е оп­ре­де­лил ка­то ро­ман и ро­ма­ни (по­ве­че от 800 стра­ни­ци са две­те книги). Неговите ге­рои са нашенци, ко­ито дейс­т­ват в гло­бал­ния свят – от Северозапада, до София, Белград, Прищина, Лондон, Ню Йорк, Париж, Сидни, Кандахар… Героите са де­пер­со­на­ли­зи­ра­ни – Момчето, Момичето, Коментаторът, Шефът, Професорът…

Двете кни­ги –  „Habeas corpus” и „Съображения за си­гур­ност”, са свър­за­ни с героите, ко­ито са ед­ни и съ­щи в два пе­ри­ода от жи­во­та на България – пре­ди и след промяната.

„Обвинението за­щи­та­ва” е още ед­на го­ля­ма книга, меж­ду чи­ито стра­ни­ци са опи­са­ни яв­ле­ния и хо­ра от пла­не­тар­но­то все­кид­не­вие – за­що­то и ние ка­то на­род се „раз­ви­ва­ме” в кон­тек­с­та на без­ду­хов­нос­т­та на земята, с пред­чув­с­т­ви­ето на пи­са­те­ля за края, до кой­то ни во­ди то­ва ма­те­ри­али­зи­ра­не на света, та­зи ал­ч­ност за богатство, за за­бав­ле­ния и праз­но­та­та на съществуванието. И ако се за­мис­лим вър­ху яв­ле­ни­ята от днеш­ния ни ден, ще раз­бе­рем за­що са тол­ко­ва от­чайва­щи вну­ше­ни­ята на пи­са­те­ля…

Споделям на­пи­са­но­то от Боян Ангелов, че Радослав Игнатов е сред оне­зи бъл­гар­с­ки писатели, ко­ито не поз­во­ли­ха име­то и дар­ба­та им да бъ­дат из­пол­з­ва­ни за ев­ти­ни спе­ку­ла­ции с иде­оло­ги­чес­ки доктрини.

В та­зи кни­га пи­са­те­лят отс­то­ява етич­ни­те прин­ци­пи на бор­ба­та със зло­то и сво­ята на­деж­да за тър­жес­т­во­то на доброто. Тази идея той е вло­жил в об­ра­за на Професора – ед­на от го­ле­ми­те му спо­лу­ки да из­г­раж­да ху­до­жес­т­ве­ни образи. И ще за­вър­ша сво­ето пи­са­ние с ду­ми­те на Професора в края на ро­ма­на „Съображения за си­гур­ност”:

„Живеем меж­ду два свята, два свята, чи­ето сли­ва­не се осъ­щес­т­вя­ва в човека. Придвижването на те­зи све­то­ве един към друг по­раж­да сблъсък, раз­ру­ха и смърт. Само в човека, над­рас­нал предразсъдъците, с ко­ито све­тът е закърмен, ста­ва въз­мож­но прид­виж­ва­щи­те се един към друг бре­го­ве да се до­кос­нат и от сли­ва­не­то им да се из­диг­не све­ще­ни­ят връх на хармонията. Коя е силата, ко­ято във времена, по­доб­ни на времената, в ко­ито живеем, мо­же да из­ле­ку­ва чо­веш­ко­то съ­щес­т­во от не­из­беж­на­та при­ко­ва­ност към модели, роли, догми, клишета? Естествено, любовта. Тя е, ко­ято про­буж­да дълбините, в ко­ито всич­ки сме ед­но цяло, в ко­ито чо­ве­кът прос­то е същество и за­щит­ни­те бро­ни и ризници, из­г­раж­да­ни от ве­ко­ве в нас, от не­до­ве­рие един към друг, от страх, от омраза – изчезват. Човещината… Нормалната чо­ве­щи­на е вър­хов­ни­ят ко­рек­тив на со­ци­ал­ни системи, идеологии, ре­ли­ги­оз­ни догми, не­за­ви­си­мо от то­ва да­ли чо­век вяр­ва в тях или не: Човещината, която, кол­ко­то и да е под­чи­не­на на света, в кой­то живее, един ден се про­буж­да и – съз­на­тел­но или не – се про­ти­во­пос­та­вя на нах­лу­ва­що­то отвън.”

„Талантът в из­кус­т­во­то е ви­на­ги про­рок”, пи­ше един мъ­дър човек, ро­ден в Русия. Духовно се про­ме­ня на­ши­ят свят и вър­ви към три­ум­фа на човещината, каз­ва ни Радослав Игнатов в го­ле­ми­те си книги, съб­ра­ни в „Обвинението за­щи­та­ва”.