ДИМИТЪР АВРАМОВ – ПОЗИЦИЯ, НУЖНА НИ И ДНЕС

Той пише с лице към своето настояще, с убеденост, че помага за нормализирането на една уродлива действителност, с вътрешната потребност от утвърждаване на личността, на индивидуалността в сивотата на един казармен живот.

Естетиката на модерното изкуство е написана и издадена през 60-те години, тоест в този период от тоталитаризма в България, когато след смъртта на Сталин през 1953 г. (тогава Димитър Аврамов е на двадесет и три години и следва философия в Софийския университет) култът към личността започва да се разклаща, с което периодът на най-силна идеологизация и стагнация приключва. Три години след смъртта на Сталин официално е обявена нова линия и се признава, че са допускани грешки. Това се случва на ХХ Конгрес на КПСС през февруари 1956 г. и след него веднага в България (на Априлския пленум на ЦК на БКП) култът е отхвърлен, с което започва период на т.нар. размразяване, колебаещ се в амплитудите на отпускане и затягане от страна на властта.

През 1991 г. в послеслова към Летопис на едно драматично десетилетие Димитър Аврамов пише:

Априлският пленум бе зловещ маньовър, подло замислена и провеждана мимикрия, колосално лицемерие на комунистическата олигархия. Делата ѝ го разкриваха: не бе изтекъл и месец от тържествените уверения за десталинизация и тя започна да наказва сурово всеки опит за критика на нейната минала и настояща политика, макар че тази критика се вършеше по принцип крайно предпазливо и винаги от верни на партията кадри… Концлагерите продължаваха да функционират с цялата си интензивност; изселванията не спираха. Една ужасяваща вълна от арести и заточения на невинни последва смазването на Унгарското въстание през октомври-ноември 1956 г. – 6 месеца след „историческия“ Априлски пленум. (Аврамов, 1994: 422)

Формулата на Хрушчов за „мирно съвместно съществуване“ между двете антагонистични системи – буржоазната и социалистическата, биваше абсолютно изключена от областта на идеологията. Там противоречията оставаха непримирими, компромисите невъзможни. Както по времето на Сталин. С други думи студената война продължаваше и за да не отслабват бдителността и агресивността, се търсеха всякакви поводи, за да ги разпалват. (Аврамов, 1994: 423)

Един такъв повод е книгата на френския марксист Роже Гароди Реализъм без брегове, изключен заради нея от компартията като ревизионист. Тук само ще подчертая, че идеологическата конфронтация в областта на изкуството се облича в опозицията реализъм – абстракционизъм или формализъм.

И двете понятия са подложени на идеологически злоупотреби.Те са арена на идеологически сблъсък. И е много трудно в тази обстановка да се отстои на изкушенията на манихейското мислене. Реализъмили абстракционизъм се превръщат в кауза. Те стават емблеми, предизвикват съответно неприязън и отъждествяване дори когато не се следва сляпо дадена доктрина. А в атмосферата на една казионна критика възможността за излагане на рационални аргументи става още по-нищожна.

Една от тезите, които ще се опитам да обоснова, е, че в изследванията си върху модерната живопис, в изясняването на пътищата на авангарда (Димитър Аврамов употребява синонимно модернизъм и авангард, но прави разграничение между две фази – подчинена на индивидуализъм, и тази, при която индивидуализмът преминава в субективизъм), с концепцията си за това какво означава съвременен реализъм, Аврамов запазва дистанция спрямо идеологическите употреби в тази материя. Той формулира ясно своята позиция и я отстоява в полемика, както с представителите на казионния соцреализъм, така и с преекспонираната защита на абстракционизма от страна на неговите защитници. Със своята позиция той е необходим и днес, когато срещаме крайни становища на отрицание към авангардното изкуство, от една страна, а от друга, в рамките на еклектизма на постмодернизма, на едно своеобразно връщане към натурализъм. Концептуалната работа, извършена от Аврамов в неговите изследвания, е достояние и връх на българската хуманитаристика.

Да се върнем към времето на изолация и стагнация. Без да привлечем опита от тези години, не бихме могли да разберем постановките на Аврамов. Тогава, макар и рядко, в културния живот на България се случват събития, които показват, че са възможни търсения и творчески експерименти, пренебрегващи нормата и клишетата на социалистическия академизъм. Например чуждестранни изложби, които показват едно ново разбиране за реализъм дори когато са тематично „благонадеждни“ за властта. Тези събития, тяхното въздействие върху българските художници, догматичната реакция на критиката и неподготвеността на публиката са документално представени в книгата Летопис на едно драматично десетилетие. Българското изкуство между 1955-1965. Те са: в края на 1954 г. – изложба на полския плакат, и през 1955 г. две събития – изложбата на италианския художник, комунист, Ренато Гутузо и изложбата на мексиканската живопис[1].

Реакцията и възприемането на тези изложби свидетелстват колко догматично е разбирането за реализъм, какво враждебност управлява възприятието на публиката, но и колко разтърсващо са повлияли те на онези, които са били отворени към новото. След споменатите изложби пред художници и критика започва ясно да се очертава дилемата: съвременен реализъм или казионнен академизъм. Именно в тази атмосфера на зараждащ се нонконформизъм, на разчупване на догмата и на изолацията, на първи търсения на индивидуален израз при художниците, Димитър Аврамов започва в началото на 60-те своето изследване Естетика на модерното изкуство. Той го пише с лице към своето настояще, с убеденост, че така помага за нормализирането на една уродлива действителност, с вътрешната потребност от утвърждаване на личността, на индивидуалността в сивотата на един казармен живот.

Обект на изследване са френското изкуство, живопис и литература в периода от средата на XIX век до 30-те години на XX. Авторът изследва концепции за изкуството, а не конкретни творби. В центъра на вниманието му е теорията изкуство за изкуството като позиция на твореца, като отношение към обществото и към изкуството, като отношение към външния свят. Реалистите на XIX век Курбе, Домие, Коро оспорват и отхвърлят условностите на неокласицизма. Техните открития са мястото, откъдето тръгват импресионистите. След тях следват добре познатата поредица от школи. Тъй като Аврамов подчертава като водещ за своята концепция сблъсъка между художник и общество, подчинено на меркантилни ценности, именно конфликтът с рутината прави модерните школи негови главни персонажи в книгата му. Но прави впечатление, че очертавайки тяхното място, той много по-обстойно разглежда прехода, трансформацията на реализъм в натурализъм. Тази диференциация е много важен момент. Доктрината на реалистите на XIX век, според която художникът дава отрязък от действителността и не морализаторства, говори за честност и отказ от добре познати условности, както и за поемане на риска на новаторството. Тези художници въвеждат нови сюжети. Те искат да бъдат от своето време, а това е най-главната ценност на модернизма според Димитър Аврамов. Но когато позитивизмът като светоглед взима връх, тогава се отваря път към утопични позиции, сродни на тези, които са възприети от сциентизма. Аврамов не употребява това понятие, но той разглежда обстойно идеите за живопис и литература, според които да се използват методите на документацията, на факта е новият път за постигане на съвременно изкуство. Защото намерената по този начин истина е ценна именно със своята обективност.

Тъкмо някои от споменатите художници бяха едни от най-ярките защитници на идеята за автономност на изкуството. Проникнати от позитивния дух на своето време, те считаха вярното изображение на действителността за първостепенна задача на твореца, но обхванати от социално и морално безверие, те се опитаха да отстранят от това вярно изображение всяко предварително намерение или тенденция, да отнемат от него всичко, способно да трогне сърцето и да стимулира към действие. Ето защо, макар и външно да изглеждаха твърде близки до естетиката на реализма, вътрешно, в най-дълбоката си същност те бяха негова противоположност. Оттук произтичаше тяхната ненавист не само към официалното буржоазно изкуство, изразяващо господстващия морал и вкус, но и към борещия се за социална обнова реализъм. Неведнъж Курбе като най-ярък и дръзновен защитник на реализма ставаше обект на подигравки от страна на натуралистите заради неговото намерение да предаде на своето изкуство едно по-дълбоко морално и политическо звучене. (Аврамов, 1969: 127)

Този цитат е от главата „От природата до абстракцията”. Всъщност всяка една от главите на Естетика проследява в избрания от Аврамов аспект хода от концепция за изкуството, която се противопоставя на социалната действителност като с това свое отхвърляне се обявява срещу статуквото, към концепция за изкуството, която отхвърля действителността като ненужна за него. Тази диференциация на Димитър Аврамов е според мен същността на неговото виждане за процесите в модернизма. В увода на първото издание, както и на второто, той говори за втори том като задължителна, интегрална част на цялостния замисъл на труда. Публикуваният през 1969 г. том по замисъла на автора би трябвало да бъде последван от втори том. В увода към първото издание четем:

Настоящият труд бе замислен и написан не само като естетическо, но и като социологическо изследване на модерното изкуство. Обективни трудности обаче осуетиха цялостното му отпечатване. Все пак надявам се в недалечно бъдеще да публикувам и останалата, социологическа част – безусловно необходима за пълното разбиране на сложната и противоречива проблематика, която поставя модерното изкуство и неговата естетика. (Аврамов, 1969: 7)

Този втори том остава непубликуван. В увода към второто издание, написан през 1996 г., (самото издание излезе през 2009 г., т.е. 13 години по-късно!, когато Димитър Аврамов вече не бе сред нас) отново има твърдо уверение, че за цялостния замисъл е необходима и втората част. Именно обсъждайки въпроса за реализма, той пише:

С оглед на гореказаното модерното изкуство не бива да се идентифицира само с разновидностите на естетическия пуризъм. Наистина той е двигателен импулс и характерна доминанта в естетиката на модернизма, но извън него съществуват и други, не по-малко важни течения, школи и автори, които творят с модерни средства, без да споделят неговите стремежи към редукционизъм и херметизъм. Нещо повече – някои от тях отстояват възгледа за един нов, съвременен реализъм, който никак не е чужд на философско-метафизически, сюрреалистични, окултно-символични, експресивно-персоналистични, нравствено-социални и дори директни политически послания.

На тези разновидности на авангарда е посветен вторият том на този труд, който за съжаление остана непубликуван, и сега, след толкова години, се нуждае от съществени допълнения. Ако Бог ми даде време и сили да го довърша, естетиката на модернизма, убеден съм, ще се открои в цялото си сложно и противоречиво многообразие, а модерното изкуство – като изключително вълнуващ и богат на символи и внушения пластичен образ на нашето време. (Аврамов, 2009: 32-33)

Уви, това не се случи. В периодиката през 70-те години Димитър Аврамов публикува обширни студии, които очевидно са били част от този втори том. През 2010 г. бе издаден том, озаглавен Етюди върху модернизма. Марияна Фъркова, която подготви изданието, ми каза, че съставителството и подредбата принадлежат на самия автор. Можем ли да съдим по този том за тази втора необходима според Аврамов част, застъпваща социологическа гледна точка според думите в първия предговор, и която ще представи форми на съвременен реализъм според втория предговор? Според мен, да. Както споменах по-горе, в Естетика прави впечатление редуцираното представяне на реализма в сравнение с натурализма. През 70-те години излизат студиите, с които започва томът Етюди върху модернизма –„Спорът за реализма” (1971 г.), „Изкуство и природа”, „Динамичният стил в модерното изкуство” (1970 г.), „Отчуждението в модерното изкуство” (студията е писана през 60-те, но остава непубликувана до 2010 г.). Съпругата на автора, Мария Аврамова, ми предостави ръкопис  със заглавие Естетика на реализма, който, останал незавършен и съответно непубликуван, включва изброените студии. Това, което трябва веднага да се уточни, е, че този ръкопис разглежда реализма на XIX век, но в увода се визира и XX век. Спорът за реализма през XX век е представен чрез две крайни позиции – на Андре Малро и на Роже Гароди. Реалии от текста говорят, че той е писан именно през 70-е години. Пo него, както и по публикуваните в периодиката и по-късно включени в тома Етюди върху модернизма, можем да реконструираме подхода на Аврамов за втората част на Естетика. Отново сме в полето на концепции за изкуството, но тук споровете, различните гледни точки, освен че носят твърде голяма степен на пристрастност, но и си служат с принципно многозначни понятия – реалност, истина и пр. И тук Аврамов щеше да оспори догматичното идеологизиране и да отхвърли манихейското мислене. Затова е добре да разглеждаме текстовете от Етюди върху модернизма, най-малкото тези, които съставят първия раздел, именно като части от неосъществения втори том на Естетика. Тогава по друг начин ще се концептуализира понятието реализъм в аспекта на „динамичния стил”, на функционализма и др.

Но да се върнем към първия том. Споменатата по-горе Летопис на едно драматично десетилетие. Българското изкуство между 1955-1965, документираща събитията и поведението, доминиращия манталитет по времето, когато възниква замисъла на Естетика, е книга, чрез която ще се възстановява това, на което се противопоставя Димитър Аврамов чрез изследването си за модерното изкуство. Добре е да се припомни, че тя е предадена в издателството „Наука и изкуство“ през 1986 г., т.е. преди падането на режима. Но е публикувана едва през 1994 г, т.е. след 8 години, и което е още по-срамно – разделена е от издателя на две части. Втората част остава дълги години непубликувана. Едва през 2015 г. е издаден целият текст на изследването. За съжаление – без илюстрациите, подбирани с много усилия от автора, но загубени по редакциите през годините. Инициатор на това издание е поетът Борис Христов. Оставаме с тягостното впечатление, че някогашната посредственост и ретроградност продължават да владеят лостовете в културния ни живот, сега съчетани и с пазарния интерес.

Публикуването на Естетика става благодарение на демагогската игра на властта в рамките на непоклатимите принципи на идеологията. С оглед на интересуващата ни тема, тя може да бъде формулирана като реализъм срещу абстракционизъм или прогресивно срещу загниващо общество. Така Аврамов като млад учен с избора на предмета и проблематиката стъпва върху минирано поле. Макар че всичко през този период носи идеологически печат, все пак има области и теми, където възможностите за спасяване от това резултатът от научното ти изследване да е предварително предначертан са малко по-големи, където е по-лесно да се спасиш от клишетата на догмата. Да се пише за буржоазното изкуство означава опасност от влизане в модела на манихейското мислене, според което светът е разделен на две части – ние сме представителите на добрата, а врагът – на лошата.

През 90-те години Аврамов работи върху текста на второ издание на Естетиката като включва и нови глави. Съпоставката между двете издания ще открои не само големия стилист, но ще покаже промяна във формулировките и термините, за да се откроят постановки, които заради цензурата преди той е оставил в по-общ вид – например вместо твърдението „Реализмът не е натурализъм”(215) Аврамов пише сега: „защото реализмът, взет в многобройните му исторически и регионално обусловени варианти няма нищо общо с безличното изображение“. Именно това е неговата теза – реализмът е историческа категория, а не идеологическа. Съвременният реализъм поема в себе си откритията на модернизма. Той е немислим без индивидуални търсения, не може да има един стил. Показателна в това отношение е главата „Спорът за многообразието на реализма” в Летописа. Безличното изображение на соцреализма не е реализъм. Модерното изкуство в етапа на своя нонконформизъм предполага автономен индивид, който е в конфликт с институции и условности, които го обезличават. Вместо: „фотографски точното копиране на природата е нещо фактически невъзможно, макар че се среща в теоретическите съчинения и изказвания на някои натуралисти“ (212), в новото издание ще прочетем: „буквалното имитативно възпроизвеждане на природата, мислено като огледално копиране, е нещо фактически невъзможно“. Тук Аврамов отчита новия статут на фотографията и промяната на визуалните нагласи на аудиторията. Вместо: „натурализмът и теорията изкуство за изкуството“, във второто издание се казва: „натурализъм и изкушенията на естетическия пуризъм“. Така авторът въвежда същностна диференциация, като обособява концепции, които наистина са в рамките на отхвърляне на морал, политика, религия, за да се осъществи обръщане само към изкуството. Но това отхвърляне означава неприемане на ценностите на буржоазното общество на интереса и бездуховната меркантилност. Концепциите, които носят в себе си бунтарския заряд на неприемащия конвенциите на обществото, към което отношението е само презрение, са разграничени от тези на теорията изкуство за изкуството, които са откровено херметични. Тези и други подобни промени като мисъл присъстват в първото издание. Тук те получават само експлицитен вид. И още един пример – Аврамов цитира стихове на немски философ и поет, но не му казва името, докато във второто издание го посочва: Ницше.

* * *

Аврамов бе полемичен човек, имаше изградена позиция и я защитаваше. Той се утвърди като учен, чиято ценностна система не влезе в противоречие с написаното от него през онези тъмни времена. Но сега, когато опасността от манихейското мислене съвсем не е отминала, за да се проявява под различни нови форми, още веднъж се убеждаваме колко е необходимо да осмислим, както подобава, направеното от Димитър Аврамов.

Рая Кунчева е литературовед, специалист по теория на литературата, доцент в Института за литература при БАН. Области на изследователски интерес – стихознание, методологически проблеми на изследването на литературата. Подготвя изследване върху Валтер Бенямин. Автор е на монографиите: Стихът като възможност за избор и Метрика, свободен стих, сонет. Стихознанието преди и сега. Съставител и редактор на международни и национални сборници.

На главната страница: Ренато Гутузо, Разпятие, 1941 г.

Аврамов, Димитър, 1969, Естетика на модерното изкуство, София, Наука и изкуство, ред. Исак Паси, първо издание; 2009, второ издание, Издателска къща „Кибеа”

Аврамов, Димитър, 1994, Летопис на едно драматично десетилетие. Българското изкуство между 1955-1965. Част първа, София, Наука и изкуство.

Аврамов, Димитър, 2010, Етюди върху модернизма, София, ИК ФЪН ТЕЗИ – ЕООД, ред. Марияна Фъркова.

Аврамов, Димитър, 2015, Летопис на едно драматично десетилетие. Българското изкуство между 1955-1965, София, Издателство „Стефан Добрев”, ред. Мария Аврамова, Борис Христов.

Рая Кунчева