Вернисаж: 01.09 – 18:30 часа
София, ул. Врабча 12 Б / Sofia, Vrabcha Str. 12 B
Михаил Михайлов
Иван Мудов
Рассим
Симеон Симеонов
Станка Цонкова – Уша
Куратор: Вера Млечевска
Произведенията в изложбата са резултати от краткотрайни и интензивни процеси, от дългогодишни аналитични експерименти, а в някои случаи от случайно скупчени прашинки или епохални наслоявания на пластове. Всички картини съдържат различни скорости, малки отрязъци на ускорението и забавянето във времето, някъде между Големия взрив до кадър на забавена скорост.
Времето може да е запечатано в разливащото се петно, което застива в обагрена лепкава утайка на платното или се спуска скоростно по гладък лист хартия залят с реактив. Разливането на веществото има градация и мирис – температа и маслото миришат различно, интензивни като миризмите в кухнята, докато готвим. Но не така миришат картините на Рассим. Те имат собствен индивидуален мирис – излъчване на молекулите , което засвидетелства стареенето на картина.
Материята се сгъва и напуква от процеси като образува малки вдлъбнати канали, все едно набраздява съдбовните линии на дланта. В това на пръв поглед произволно движение на линиите сякаш има някаква очевидна, но неразгадаема карта – лабиринт от параболи и криви непроницаеми като делтата на Ориноко. Може съсредоточено да последваме с поглед някоя отчетлива крива, докато се изгубим в друга и да си кажем, че в това няма никакъв смисъл.
Структуратa на кристална решетка е по-стабилна – тя обещава някаква рационална формула, макар и студена като втвърдена за десетки милиони години магмена маса. Такава ни се представя обозримо в повърхността на планински масив разчертан и овладян във векторен 3D модел. Сред острите пречупвания в една линия се издига някакво набъбване, издуване и признак за органична интензивност, която Симеон Симеонов се бори да удържи в един лист хартия.
Всяка една структура следва еднопосочния си ход да се разпада и рои на отломки, камъчета, песъчинки, а после се смесва с органичните люспи на микро системите – чисто и просто прахоляк по пода. Секреция на битието, която издава неизбежния хаос и разпад дебнещ от всякъде в подредения свят на човека.
Художниците улавят тези процеси, което могат да тестват само чрез материята и докато се борят с времето, което им избягва или изисква тяхното стоическо търпение.
Вера Млечевска
