Просто защото е уникален и е със сигурност един от най-стойностните филми, излезли през последните години и най-стойностната анимация от… повече от последните години. “Да обичаш Винсент” на Дорота Кобела и Хю Уелчман.
Разбирам, може и вече да сте го гледали, не е откриване на топлата вода, защото премиерата му се състоя в края на 2017 година, беше на Оскарите, които всички следят и т.н. Но ако изборът ми е демоде, то и Дом на киното са демоде, защото все още има прожекции на “Винсент”. Та, ако поради някакви обстоятелства филмът е минал покрай вас, все още има шанс. На 14 юли от 17:00 може да го гледате в гореспоменатия киносалон.
Картините на Ван Гог оживяват пред очите на зрителя, който успешно влиза в тяхната атмосфера и стилистика. За тази цел, режисьорите целенасочено не са наели аниматори, които да участват в проекта, а художници. Така се придобива достоверност. Хю Уелчман е преценил, че аниматорите ще теглят продукцията повече към своята изразена стилистика, а художниците успешно ще създадат правилните репродукции в стил Ван Гог. Броят им е 125, сред които е и българската художничка Елизабет Христова (която е изрисувала над 700 маслени картини за филма, представляващи 1 минута екранно време). Всъщност, авторите на филма са пуснали обяви из цял свят, като е имало 5000 кандидати. В крайна сметка са нарисувани общо 65 000 картини (или фрейма), но вследствие изискването на техниката, само 1000 от тях са останали. Това е, поради наложителността за крайния ефект, да се рисува върху вече създадена картина. Т.е. тя се дораздвижва и променя, а предният й вариант е изгубен, останал някъде под повърхността.
Използваният метод е от части аниматорският подход ротоскопинг. В него се използват действително заснети кадри и при прожектиране, върху обекта се поставя стъкло, на чиято повърхност се анимира. Върху реалните кадри. В случая, обаче, филмът е заснет на зелен екран, на който при пост-продукция са поставени картини на Ван Гог и след това, на базата на тези създадени кадри, художниците прилагат своята живопис, използвайки маслени бои. Резултатът във филма е 12 кадъра в секунда. Това представлява много сериозен труд, като отнелото време за финалната изработка на “Да обичаш Винсент” е четири години.
Сюжетът е провокиран от писмата на Ван Гог и по-специално, последното, адресирано до брат му. От тук се задвижва криминалната основа на филма. Дали всъщност художникът не е убит? Не издавам чак такава информация, но ви уверявам, че у вас ще бъдат провокирани много разсъждения, които са нормални за един добре направен ноар филм. Развитието напомня на книга на Агата Кристи, в която, в затворен кръг от хора всеки е заподозрян и прикрива нещо. Тук, това се случва по време на изложба на Ван Гог, продължаваща час и половина.
Това, което също носи кредит и позитиви на филма и екипа може да е и следното: киното се развива, всичко се експонира и преекспонира, видели сме всевъзможни произведения от различни жанрове с техните сценарии и сюжети, и често още в началото знаем как ще приключи историята, но ето, че въпреки това, има шанс и има хора които не просто правят кино, а сътворяват празник на изкуството. В цялостност, защото киното е единственото, обединяващо всички останали. И това, че през 2017 година излиза такъв филм, е одухотворяващо. Това което следва – можем ли да очакваме “Loving Modigliani” или “Loving Monet”, или “Loving Dali”? “Loving Pablo”? Момент. Моя грешка – “Loving Picasso”… Или пък, да избягаме от клишето и да се надяваме нашето НФЦ някой ден да одобри проект с името “Loving Златю Бояджиев” или “Loving Мърквичка”. “Да обичаш Майстора”? Всичко е възможно и този филм малко или много го доказва.
Естествено, при потенциалната направа на подобни филми от този род, уникалността ще избледнее, защото ще стане нещо модерно, а както знаем – избледняването на уникалността често води до редуциране на качеството, защото цялото това направление би се превърнало в даденост. Но, сега не е така. Което отваря една друга тема – за въпросните най-престижни награди – Оскарите. Това, което се очакваше, поради всички качества които изброих и цялата продукционна статистика, бе този филм да спечели категорията за анимационно кино, но това не се случи. Интересно нещо – През 2011 година всички бяха възхитени и прехласнати по филма “Артистът”, който дори спечели награда за най-добър филм, който реално е репродукция на нямото кино от преди 100 години, но се води иновативно да репликираш нещо, което вече е изминало и не се практикува. Наградата е за смелостта на авторите на филма, че през тези модерни времена се създава нещо такова. От тогава, разбира се, никой не е правил такъв филм, но това е друг въпрос. И все пак, по тази логика, когато нещо е уникално, не би ли следвало “Да обичаш Винсент” да получи златната статуетка? Двойни стандарти.
Спечели “Коко”, който не е дотолкова художествен филм, колкото касов. Както има една фраза в английския – “hit and run”. Поредният такъв в еднотипната стилистика на Дисни и Пиксар, които явно са успели да направят толкова голям монопол, че да заблудят дори и така наречената Академия. “Коко” е продал много пуканки, закупени от родителите, придружаващи своите успешно изманипулирани от рекламните кампании деца. За сравнение, бюджетът на “Винсент” е 5.5 млн. долара. На “Коко” – 175 – 200 млн. долара.
Та, можем ли да говорим за някакъв тип зависимости? Изгледайте и двата филма и преценете. Единият от тях със сигурност е успех за киното. Както казва и режисьорът на филма: “Без съмнение успяхме да създадем най-сложната форма за правене на филм през изминалите 120 години”. Ако до сега не е проличало пристрастието ми, то сега ще проличи – гледайте “Да обичаш Винсент”, защото е прекрасен!
Автор: Пламен Михайлов
