Нова изложба на Доменико Гноли в Люксембург показва как художникът използва елементи от сюрреализма и поп – арта, за да представи нещо съвсем различно.
Доменико Гноли (1933 – 1970) е индивидуалист с характерен, отличаващ се стил. Дотолкова, че ни е трудно да го категоризираме твърдо към което и да е направление. А пък защо ли ни е нужно?
Животът му протича бохемски. За него са ежедневни големите компании, коктейлите. Той е познат със своя стилен външен вид, едно истинско денди с внимателно подбран тоалет, което не се лишава от фини удоволствия. Жени се два пъти и умира едва на 36 години.
Да оставим настрана светския живот. Доменико може(и е наричан) сюрреалист, паралелно с това обаче е причисляван и към поп – арт движението. Не можем да дадем еднозначно тълкуване на големите по мащаб и елегантни платна на художника и да ги класифицираме с убеденост към което и да е от двете направления. Те сами по себе си отхвърлят идеята за обусловеност. В тях всичко зависи изцяло от личната перцепция, с която образите започват игра на постоянно изскачащо и отхвърлящо се значение.
Характерно за картините на Гноли е концентрацията върху един отделен фрагмент от интериора на някое стайно помещение. В него отделен предмет е от интерес за окото. Той силно се приближава и приближава към наблюдаващия. Превръща се в главно действащо лице. Това може да бъде идеално оправена завивка на легло, облегалка на стол или обувка. Други използвани мотиви са части от човешкото тяло, които често има досег с предмети от ежедневието – коса или пък горната част на глава.
Една от най-интригуващите му творби е възел на вратовръзка, чийто детайл е представен с толкова голям зуум, че трудно би могло да се каже какво точно е изобразено от първия път. Изглежда сякаш две червени линии деликатно се срещат една с друга.
Платната на художника навяват чувството за изящество и подреденост в живота на един бохема. Представете си неговата спалня, в която внимателно е наредена колекцията от шапки, ботониери, връзки. Там, пред огледалото, той всяка сутрин старателно сресва прическата си по последна мода и парфюмира своята кърпичка с инициали. Това е комфортната атмосфера на определен начин на живот, който е на изчезване през 60-те години на миналия век. В такава обстановка пребивава артистът, а и неговото обкръжение се състои от все подобни на него личности. Неслучайно късните му платна, направени през 1968 и 1969 носят нотка на самотност и тъга по отминаващото.
Доменико рисува последните си работи в своята частна вила на остров Майорка, където живее предимно сам. Изчезващ вид от един разпадащ се свят. Той отлично осъзнава тази ефимерност. От друга страна картините му запечатват тотеми на лукса, на един търсен и амбициозен разкош, към който той е зависим и може би в известна степен цени. Все пак Гноли е изключително търсен и добре платен илюстратор през 60-те., което се постига само с целенасочено усилие за успех.
Обаче това не би трябвало да е всичко, нали така?
Приближените до болезненост изображения са повече от разказ за материализма на едно денди. Повечето от тях сякаш са тесни за своята рамка и създават илюзията, че всеки един миг като че ли ще се излеят от нея. Това едва ли е случаен ефект. Човешкото присъствие не е изолирано и изтласкано от вещите. То се усеща през абстрактната концентрация върху отделни части на тялото или през самите предмети, които са натоварени със значение, само защото се употребяват от човека.
В нашето съвремие нуждата от тях е в такава степен обесисивна, че тяхната те заживяват метафизичен самостоятелен живот.
Заедно с вещите изпъкват и отделните фрагменти от тела на хора, върху които предметите се полагат или потребяват. Първо тези части се набиват на очи, те са важни за показване на социален статус или за да предизвикат впечатление у другите.
Индивидът може да бъде изобразен единствено посредством пътя, по който е сресал косата си или с вратовръзката, която си е избрал.
Картините на Доменико Гноли лесно могат да се свържат с италианското съвременно кино от тези десетилетия.
Нотката на самота не ви ли напомня за “Сладък живот” na Фелини? Имаме и мъж, прелъстител, дон жуан, чийто изпразнен от съдържание материален свят по някакъв начин препраща към “Леопрдът” на Висконти. Параболата за изтощената и отмираща италианска аристокрация, обживяваща сицилиански дворец, която ще бъде заместена от духа на “Нова Италия”, е сходна донякъде с атмосферата на испанското жилище, в което Гноли обособява своето студио.
Както вече споменахме, по направление Доменико не е нито сюрреалист, нито пък е част от армията на поп – арта. Той лавира между тях, но е преди всичко индивидуалист, който не се влияе дотолкова от конкретно течение. Реализмът му е пределно ясен и традиционен, но решението всичко да бъде приближено до болезненост го засилва дотам, че го превръща в абстрактност, Тя иззема реалността от картините на Гноли. Те са винаги между.
В тях разпадането на света на вещите изглежда като отражение на изхабяването на остарелия, претенциозен с материалността си живот на неговото поколение. Това е невъзможност, която сама осъзнава собствения си излишък на фона на променящите се културни енергии на 60-те години. Те са алегория на своето време, само защото изтичат с отрицанието си в бъдещето. В това, което ще последва.
