„Парите са водител във всичко…“
Апостола вижда освобождението на България като всенародно дело, което ще намери израз във всеобщо въстание. Такава е отправната точка на възприетата от него тактика и в съответствие с нея стремежът да направи колкото се може повече българи съпричастни към революционното дело. Това във всяко едно отношение е новаторска, радикална идея, която до този момент е без аналог в Европа! Левски е основател и строител на единствената по рода си масова, народна, конспиративна организация, каквото не срещаме нито в италианската, нито в гръцката, нито в сръбската, нито в румънската, нито в която и да е освободителна революция, през последната четвърт на ХIХ век. Четири години след първата обиколка на Левски в „заспалата“, според някои, България, в резултат на „гигантската деятелност на този наш патриот“ (както се изразява Захарий Стоянов), възникват стройно организирани революционни комитети. Основано е Привременно правителство със седалище Ловеч, хиляди хора са посветени в „святото дело“, както са наричали тогава комитетската организация.
Същевременно обективността изисква да се признае, че идеята на Левски за освобождение чрез повсеместна революция не е посрещната еднозначно както от емиграцията, така също и вътре в страната. Самият Левски пред съда в София свидетелства: „Начетените българи, които очакваха напредък чрез просветата, намираха за опасно и неуместно искането на права с оръжие. Те бяха на мнение, че вместо да се прави това, напредъкът и просветата, и тия работи да се уредят чрез държавата, помощта на чуждите народи да се избегне. По такъв начин те се държаха настрана от нашите комитетски работи.“1 Тези сведения обясняват усилията на Левски да убеди просветените българи в страната, че османската държава не е в състояние да осигури напредък на християните, че тя е анахронизъм за европейския свят. Левски се налага като идеолог на националната революция именно с тези две прости и рационални идеи: общонародно въстание (а не местни бунтове) и създаване на нов тип държава. Тя ще бъде национална, българска държава, където всеки ще припознае българските закони!
Реализацията на това начинание обаче опира до паричните ресурси. Както заявява Апостола в писмото си от 11 април 1871 г. до Данаил Попов: „Парите са водител във всичко, тогава знайм и за какво да приказвами“. С течение на времето това се превръща във фундаментален проблем за Вътрешната революционна организация, който така и не се решава на практика. Първото докосване на Левски до пословичната стиснатост на заможния българин датира още от началото на революционната му дейност. От горчивия опит през 1871 г. Левски се убеждава, че разковничето за успеха на Святото дело в последна сметка са парите, т. е. въоръжението на неговата боса и гола комитетска армия. Поради това първият документ на БРЦК в България, с който той се обръща към сънародниците е писмо-призив до богатите българи за материално осигуряване на подготовката за революцията. Ето защо, въоръжаването на комитетите е изведено от Левски в главен военностратегически проблем на Вътрешната революционна организация. Този процес е силно зависим от икономическите условия на българското възрожденско общество. Главно условие за нормалното развитие на ВРО е формирането на парични фондове, чиято основна цел е да се осигури материално революционното дело: покупка, внос, прекарване, укриване на оръжието; устройване на тайни квартири, подземни скривалища; създаване на нови организационни звена; поддръжка на тайната поща и тайната полиция; закупуването на храна и медикаменти, необходими за дните на въстанието.
След като полага основите на ВРО, през 1871 г. Левски извежда на преден план проблема за финансовото осигуряване. Неслучайно в една от точките в устава на БРЦК се посочват пътища и методи за снабдяване с пари: „Централният комитет ще се снабдява с пари: а) като прави заеми, гдето би намерил, в името на българския народ; б) като приема събраните помощи от частните комитети и в) като употреби със съгласието на частните комитети каквито начини намери за най-добри.“1 Документите съдържат обилна информация за усилията в набирането на парични фондове и за мащабната дейност на Апостола при решаване на този стратегически проблем.
По същество Левски е първият от българските революционни лидери, който поставя на преден план въпроса за осигуряване на достатъчно оръжие за въстанието. И на модерно оръжие, а не ловджийски шишанета и стари оръжейни системи. При това Апостола не разчита, че оръжието ще се намери от само себе си, а планира големи доставки. През 1881 г. води преписка с Филип Тотю и водача на одеските българи Николай М. Тошков за пренасяне на три хиляди пушки, купени от „одеския комитет“. По-късно числото достига пет хиляди модерни нарезни пушки и 14 500 от по-старите системи с гладка цев. Освен парични средства за тяхното закупуване, проблематично остава и пренасянето им. „Смятало се е, че това може да стане чрез съдействието на българския комитет в румънския град Плоещ или пък чрез мистериозният комитет (или революционен „кръжок“?) в Силистра. В усилията си да намери решение на тази трудна задача Тошков стига до авангардната идея оръжието да бъде натоварено на кораб, който да извърши умишлено корабокрушение на българския бряг. За съжаление, военното министерство в Санкт Петербург забранява снабдяването на българите с оръжие, тъй като не желае усложнения с Турция. Това не обезкуражава Левски, който призовава комитетите да купуват оръжие по всички възможни начини, включително от големия панаир в Узунджово.2 Както пише поп Минчо Кънчев, главно оттам тракийските дейци се снабдяват с оръжие, а Левски води преговори с оръжейна фирма от Швейцария. Доколкото може да се съди от документалното наследство на Левски и други извори, във Вътрешната революционна организация се е отдавало предпочитание на карабините и револверите, защото са по-лесни за пренасяне и в условията на градски бой са по-удобни.
Източници на финансиране
Няколко са основните източници на финансов приток. На първо място това са вноските на комитетските членове. По този начин Частният Български Революционен Комитет (ЧБРК) разполага с постоянни постъпления за текущи разходи. Левски утвърждава тази практика през пролетта и лятото на 1869 г. Част от постъпленията се предвижда да остават в местните каси, а друга, по-голямата част – в общия фонд на ВРО. От по-богатите са вземани предварително определени суми. По-бедните, които нямат пари, се иска да извършат определени дейности в полза на организацията: безплатни куриерски услуги, тайно пренасяне на оръжие, доброволна физическа работа. Вероятно някои от по-заможните са давали пари повече от един път, но запазените документи показват, че сумите не са били внасяни редовно, така че в случая не става дума за изисквания от Левски ежемесечен членски внос. Обикновено сумите са превръщани в грошове – основната парична единица в Османската империя, въпреки че вносителите са давали каквото имат – лири, наполеони, минцове и пр. Личният бележник на Левски е пълен с такива данни, но там правят впечатление сравнително малките записани вноски. Следователно събраните средства от доброволния членски внос се оказват крайно недостатъчни. Те покриват основно разноските по изграждане на революционната мрежа и не стигат за закупуване на оръжие и неговото транспортиране и съхраняване. Ето защо през 1870 г. Левски не отделя суми за въоръжаване на комитетската мрежа.
Върху събраните суми, изпращани или в Ловеч, или във Влашко, Левски осъществява строг контрол. За целта се води стриктна финансовоотчетна документация. Според програмните документи тя е отразена и в комитетски тефтери, разписки и пр. В писмата и окръжните на Левски до комитети се съдържат указания как да се издават разписките, как да се водят главните комитетски и касиерски книги. Такива е имало във всяко селище, където е основан комитет. За съжаление няма нито една „касиерска книга“, която да е достигнала до нас. Очевидно, след залавянето на Апостола, те са били ликвидирани повсеместно, тъй като в случай на арести и разкриването им, това би бил сериозен изобличителен документ за техните притежатели пред турската власт.
С повече информация разполагаме за разписките (квитанциите).3 Те са били частни или общи (централни), в зависимост от това дали лицето внася в комитетската каса или комитетът на свой ред препраща парите в общата каса на ЦК. Навсякъде в разписките е отбелязана стойността на сумата, а ако тя е в някоя от чуждите валути, които са били в обръщение в Османската империя (английски, френски, американски, немски, гръцки, руски, италиански), са превалутирани и записани и в грошове. Сумата се отбелязвана цифром и словом. Задължително се е изписвала също така и датата на издаване на разписката, а текстът от двете ѝ страни е идентичен. После документът се отрязва през средата, като лявата страна остава в кочана, а другата се предоставя за уверение на лицето или на комитета. Освен Левски, пълномощни лица, определени да приемат пари от частните комитети са: Ангел Кънчев, отец Матей Преображенски, Димитър Общи, Дидьо (Дико) Пеев Пощата, Васил Йонков Гложенеца, Сава Младенов, както и ръководителите на всички Частни революционни комитети.4 Сумите сравнително не са големи, отбелязвани в грошове и лири, като самата турска лира (златна и сребърна) е различна по стойност, в сравнение с гроша, който е основната парична единица, използван в бита на хората в ежедневното парично обръщение. Ето защо Левски превръща всички суми в грошове.
Важна форма на контрол, осъществяван от Апостола в редиците на ВРО са ревизиите на комитетските каси. Тях Левски прави при посещенията си в частните революционни комитети. От спомените на Тодор Пеев например, председател на Етрополския революционен комитет, научаваме, че при пристигането си в града, Левски преглеждал редовно комитетските сметки. А секретарят на комитета правел доклад за състоянието и делата на Етрополския комитет, за връзките му с други комитети, за отчетността на внесените суми. По тази система, местните революционни дейци най-напред привикват да спазват строга финансова дисциплина в своята практическа дейност. Освен това, за всички по места става ясно, че парите са най-важният инструмент на организацията, от което зависи успехът на народното освобождение. А не средства за лична употреба на Апостола, каквито обвинения са отправяни по негов адрес от страна на противниците му.
Отчетите на частните революционни комитети дават ценни сведения за материално-техническата база на организацията. Те са били нужни на Левски, за да прави своя обобщен отчет пред делегатите на Общото събрание в Румъния, проведено през април и май 1872 г. Отчетите съдържат информация за извършената работа в съответния град и околните села: колко пари е внесъл комитетът в касата на Централния комитет; на кого са предадени средствата; дали срещу тях са получили разписки; чрез кого пратката е приета; коя е датата на издаването на отчетните документи; броят на разписките и техните точни номера, за да може да се прави проверка и пр.5 От тези отчети са запазени единични бройки. Те са кратки и не отговарят на всички въпроси, поставени от Левски. Революционният комитет в Орхание (Ботевград) например, съобщава, че членовете му са 16 души. В града и околните села има 200 пушки, за „пръв позив“ (т. е. при първо призоваване) са готови 150 души, а за по-малки войводи – 10 души. Отчетите на революционните комитети в Северна България – Правец, Осиковица, Джурово, Тетевен дават кратки сведения за броя на членовете (наричани „работници“), броят на българските къщи в селището и количеството на притежаваното оръжие. Аналогично е и положението в Южна България. Тези важни данни от 1871 година говорят за липсата все още на готовност за вдигането на едно прибързано народно въстание.
За съжаление бъдещите събития го потвърждават. Сметка в тефтерчето на Апостола показва, че той е предвиждал да се събере в комитетската каса сума от около 6 625 000 гроша. При положение, че на 125 000 съмишленици на „святото дело“ се наложи данък от 1 австрийски минц, равен тогава на 53 гроша.6 Тези цифри разкриват една от големите надежди на Левски – готовността на българите да „скокнат“ като един и с делата си да съдействат да се свали тиранията. За съжаление, времето не стига! Създадената от Левски комитетска мрежа едва надхвърля една десета от мечтаните цифри, свързани с организационното състояние и финансовите възможности на ВРО. Неслучайно той призовава в окръжното си до революционните комитети от януари 1872 г.: „Друго спасение няма освен по-скоро да си продадем и ризите си, та да се добием със средства и да заиграем нашето си хоро“. Два месеца по-късно – 29 октомври, Апостола праща до комитетите последен отчаян зов „Пари, Пари, Пари!“
В хода на подготовката за въоръжено въстание Левски разбира, че не може да разчита само на доброволните вноски, които правят членовете на местните комитети. Първо, защото те са малки и на второ място, тъй като постъпват нередовно, защото болшинството от хората са бедни или малоимотни. Поради тази причина в началото на 1871 г. той стига до решението да се вземат пари чрез разговори и доброволни споразумения със заможните българи. А ако те не откликнат на поканата – и с насилие. (В „Позива на Привременното българско правителство“ се отправя апел към тях да жертват част от натрупаното богатство „пред народния ни жертвеник“). Левски оценява реално обстоятелството, че без средствата на богатите българи не е възможно да се създаде значим паричен фонд и да се закупи модерно оръжие.
Измерения и последици на „революционния терор“
Първоначално Левски апелира към националното чувство на богатите възрожденци. Призовава ги да помогнат на „святото дело“, настоява да се осъзнаят, защото е близко времето за разчистване на сметките: „Разберете! Решили сме се вече, или да ви съберем, или да ви поразим“. На друг един чорбаджия от Карлово той заявява: „Скоро, скоро е денят на общонародното въстание. И на сборното място секи ще се вика да даде работата си, според силите на секи един, както му е казано да върши. У когото няма работа, грозно ще се наказва, а фамилията му ще бъде изгонена из Българско.“
Необходимостта от крайните мерки за набиране на парични средства кара Левски да пристъпи към изпращане и на т.нар. „заплашителни писма“, наричани още циркулярни, призивни и пр. По всичко личи, че на Общото събрание през април-май 1872 г. въпросът за набавяне на средства е бил разискван, най-малкото при обсъждане на „Устава“. Без допустимостта за политическите обири да е изрично посочена в „Устава на БРЦК“, там се предвижда, освен заеми, помощи и пр., и насилнически начини за доставяне на пари. Към него Левски пристъпва през лятото на 1872 г. Навсякъде където е минавал, той винаги е оставял кога по едно, кога по две от тези писма, за да се връчат на определени хора. Както се вижда от записката в „Личния бележник“, само в Сливен той е оставил 13 броя „печатни писма“, с едно и също съдържание. В тези документи се съдържа и болка, и надежда, че заможните българи ще внесат своята лепта за освободителното дело. В тях той ги призовава в името на свободата да се направят жертви и да се дадат пари за революционното дело. Тези писма отразяват революционния дух на възрожденската епоха, но в тях заплахата все още стои на заден план. За Левски е важно чорбаджиите сами да се убедят в необходимостта от събиране на финансови средства за делото. Първата грижа на всеки човек, подчертава той, е „да мисли за народа си“, а най-важната му длъжност е да се бори за неговата свобода. Апостола изрично посочва, че жертвите, които богатите ще направят не ще отидат напразно. Те ще бъдат възнаградени с благата на свободата и признателността на поколенията.
Тези призиви обаче не срещат адекватен отговор. Обективността изисква да се признае, че богатите в Котел, Трявна, Елена, както и в по-големите градове като София, Варна, Бургас, не са вярвали особено на Левски и са участвали слабо в неговите революционни проекти. Чорбаджиите остават глухи към призивите на Апостола. Това той признава сам: „За жалост още не можахме от нигде да изкопчим нито една пара – пише Иван Драсов до Данаил Хр. Попов на 21 юли 1871 г. – само сме в надежда, че кога и кой ден ще се осъществи тая надежда, не знам… От писмата ние тука дадохме на двоица-троица, но удовлетворителен отговор нямаме.“7 В началото на юли 1872 г. Левски характеризира с едно кратко изречение постоянните материални трудности и оскъдицата, в която е живеел и работел: „Днес съм останал без жълтичка и съм в големи мъки“.8
Нужно е да отбележим и враждебното отношение към дейността на ВРО, проявено от онези забогатели българи – чорбаджиите, които натрупват богатствата си от сътрудничеството с османската власт. Поради това в „Нареда на работниците за освобождението на българския народ“ чорбаджиите се причисляват към тираните и се заклеймяват като първи врагове на освободителното дело: „Ние причисляваме в числото на нашите врагове и противници и ония български изроди и чорбаджии, които пречат на народната ни цел, и ще ги преследуваме навсякъде и сякога.“ Следователно, българи богаташи има, но те са туркофили, които не застават на страната на революцията, напротив – противопоставят Ј се. Заможни българи има и в чужбина (главно във Влашко), но с малки изключения те не дават пари за революционното дело. Доказва го отношението на най-големия банкер във Влашко – Христо Георгиев към Васил Левски. Между тях има конфликт, освен на политическа, и на парична основа. За това говори писмото на самия Христо Георгиев до Найден Геров от 14 юни 1869 г. Съгражданинът на Левски от Карлово го смята за човек, готов да „продаде и баща си за пари“ и съветва Найден Геров да не се доверява на Левски: „Стига сега толкова, на приказките на Дякона да не се дават уверение“.9 Ето защо Левски остро заклеймява и богатите българи извън България, които не приемат и не вярват на революционното дело.
Документалното наследство, оставено от Левски недвусмислено говори, че работата свързана със събирането на пари, с цел осигуряване на необходимия финансов ресурс на ВРО не е вървяла. Плановете му до 15 септември 1871 г. да си закупят 100 000 пушки и „тихо“, без да се „догади правителството“ да се разнесат из България се провалят. Обективно погледнато, тази задача поначало е била нереалистична. Средствата за закупуване на такова количество оръжие възлизат на „астрономическата“ за революционната организация сума от 1 200 000 златни лири или 138 000 000 гроша.10 Събраните средства и през 1871 г., и през следващата 1872 г., не позволяват да се закупи толкова голямо количество оръжие и централният комитет в Ловеч се принуждава да поръча на Данаил Хр. Попов да купи за негова сметка 50 револвера с 15 000 куршума. Изпълнението на поръчката се бави и най-сетне в края на септември револверите са пренесени благополучно в Ловеч, но само с 3800 куршума. Липсата на пари в революционната организация се вижда и в многозначителния факт, че самият Левски не е могъл да си плати една пушка, закупена от Данаил Попов. Поради това го моли да я задържи при себе си, а щом Апостола се сдобие със средства, щял да я заплати, заедно с лихвата на парите.11
Ако се направи опит за обобщаване на ситуацията, свързана с усилията да се набавят пари за нуждите на ВРО, може да се каже че резултатите до 1872 г. са незадоволителни. Сумата, получена в края на лятото на 1870 г. за „святото дело“, т.е. бъдещото въстание за освобождението на България е символична – 2449 гроша.12 За две-три лири по същото време е могло да се купи един револвер. Картината се повтаря и през 1871 г. Ако се пресметнат всички приходи в импровизирания бюджет на „Привременното правителство в Българско“, ще се установи, че за 1871 г. те не надхвърлят скромната цифра от приблизително 25 000 гроша (2500 лири)13 . Ето защо Апостола нарежда да „се събират каси (пари) под какъвто вид вече можат“. Следователно факт е, че всички изпробвани начини за събиране на пари: волни помощи, налози и пр. дават отчайващо ниски резултати. Призивът „Продай нива, купи пушка!“, познат от по-късни години, е бил актуален и по времето на Левски, но не дава обнадеждаващи резултати.
Това кара Левски да пристъпи към тактиката на революционния терор, изразен в насилствени акции за събиране на парични средства. Той видимо се засилва след завръщането му в Българско в началото на юли 1872 г. Следват няколко терористични акции: нападението на етрополския чорбаджия Н. Арнаудов, известен със злоупотребите си още от 60-те години, убийството в Лясковец на тамошния чорбаджия В. Козлев, вследствие на което от Търново се предприемат преследвания, арести, а работата на комитетите в района е затруднена. Показателни в това отношение са покушението над Дякон Паисий – наместник на ловешкия митрополит Иларион и акцията в дома на Денчо Халача, която завършва с убийството на слугата Стойчо Гиргинов. Това кръвопролитие се превръща в най-големия грях и угризение на Левски, което е свивало душата му дори до бесилото.
Освен като лична драма на Апостола, неуспехът на акцията в Ловеч е свидетелство и за започналите разпадни процеси в редовете на ВРО. През лятото на 1872 г. в организационния живот на революционната мрежа настъпва дълбока криза, която се изостря с всеки изминат ден и която в последна сметка ще доведе до „верижни“ предателства и до залавянето на Левски. При това организираните нападения и политическите обири поначало са застрашени от неуспех и на практика завършват без реален резултат – да се набавят повече средства за оръжие. Но за сметка на това привличат вниманието на османските власти и ги хвърлят в подозрение по отношение на българите, известни с обществената си активност.
1 Васил Левски. Документално наследство. С., 1973, с. 174
2 Павловска, Цветана. „Васил Левски и Вътрешната революционна организация“. С., 1992, с. 169 и сл.
3 Кирилова, Антоанета. Финансиране на българското националнореволюционно движение 1868-1875. С., 2007, с. 87 и сл.
4 Страшимиров, Димитър. Васил Левски. Живот, дела, извор. Т. 1. Извори. С., 2014 с. 248, 268.
5 Васил Левски. Документално наследство. С., 1973, с. 144.
6 Виж Страшимиров, Димитър. Цит. съч., с.215.
7 Пак там, с. 182.
8 ВЛД, № 172, с. 472.
9 Унджиев, Иван. Васил Левски. Биография. С., 2007, с. 248
10 Гандев, Христо. Васил Левски. Политически идеи и революционна дейност. В: Проблеми на Българското възраждане. С., 1976, с. 617.
11 Васил Левски. Документално наследство. С., 1973, с. 117.
12 Личният бележник (Тефтерчето) на Васил Левски. С., 2017, с.76.
13 Павловска, Цветана. Васил Левски и Вътрешната революционна организация. С., 1992, с.
