На 16 януари 2023 г. в галерия-книжарница „София-прес” беше представено монографичното изследване „Дипломация чрез литература” на Анжела Димчева. То е ядрото на едноименния проект, финансиран по програма „Творчески стипендии” на Национален фонд „Култура”.
Авторката фокусира своето внимание върху знакови писателски форуми от ХХ век, превърнали България в първата страна в света, която говори открито за ролята на литературата и културата като фактор за мир и разбирателство между народите, за преодоляване на междунационалните, религиозни и социални конфликти.
В събитието взеха участие: Боян Ангелов – председател на СБП, проф. д.н. Александра Куманова и поета Иван Есенски.
Пред публиката от писатели, журналисти, културни дейци и читатели Боян Ангелов говори за ключовото значение на Международните писателски срещи, организирани от СБП в периода 1977-1986 г., както и за тяхното продължение в новия век. Една високоблагородна дейност от важно значение за авторитета на България, за която СБП си спомня с признание, но и полага усилия за възстановяване на подобни срещи, макар и в по-скромен формат:
“СБП е най-старият европейски писателски съюз, който през септември 2023 г. ще навърши 110 години. Българските писатели са убедени пацифисти – още от времето на Първата световна война. Както знаем, никоя война не връща мъртвите. А тези Международни писателски срещи започват именно в защита на мира. Имали са една единствена цел – да се подаде ръка между народите от двете страни на Желязната завеса. Тогава СБП с подкрепа на държавата е имала бюджет, който да покаже, че една малка страна може да обедини хората. Пред лицето на човеколюбието различията бледнеят. Мисля, че сътвореното от тогавашното ръководство на СБП е достойно и за поклон, и за похвала. Тук са идвали световноизвестни писатели – Нобелови лауреати, значими имена, които са останали в литературната класика. Те са запомнили нашето гостоприемство за цял живот, написали са книги за България. Въпреки нашите скромни възможности днес ние, като съюз на съвременни писатели, се опитваме да поддържаме международни контакти” – каза Боян Ангелов.
Проф. Александра Куманова очерта приносните моменти в изследователския труд от научно-приложна гледна точка: “Имах удоволствието, честта и привилегията да прочета този изключителен труд в един от етапите на неговото оформяне. Тази книга представлява събитие на съвременния духовен, културен и ментален небосклон. Днес, когато господства разделянето, тази книга издига аксиологичния, ценностния подход като основен смисъл на човешкото битие с един уникален материал, до който авторката стига сама. Анжела Димчева спечелва изключителното доверие на Любомир Левчев да се докосне до неговия архив. С това право не е удостоен всеки. Удостоена е точно тя. Истинският творец продължава да се грижи за това, на което се е посветил… На защитата на нейната дисертация присъстваха учени, писатели – свидетели на епохата. Тя търси вечни измерения: Бог-слово, третото лице на нашия християнски бог. Писателските срещи и отражението им в този труд стават израз на това вечно търсене, без всякакви идеологеми, без всякакви обществени условности, което е поднесено с изключителна чувствителност и отговорност пред живота, смисъла на битието. Тези човешки индивидуалности, които работят със словото, са показани чрез архивните материали, осмислени през перото на д-р Димчева по един начин, чрез които тържествува личността. Защото личността е по-голяма от държавата. Точно затова става въпрос в тези Международни срещи. Днес, при пълна девалвация на ценностите, тази книга е триумф и сила, и красота за утвърждаване на вечното”.
Поетът Иван Есенски обобщи значението на “Дипломация чрез литература” с думите: “Един такъв труд като този на Анжела Димчева е феноменален. През 70-те и 80-те години съществуваше талантлив въздух, воля за творчество, тогава времето имаше своя връх. Международните писателски срещи са резултат на страшно много усилия, на обществено развитие и държавна концепция, намерила своето въплъщение в лицето на Людмила Живкова и Любомир Левчев. В 70-те години имаше желание да се постави знак на равенство между създаденото у нас и това, което расте извън Желязната завеса. София възстановява и реабилитира конгресите на пацифистите отпреди Втората световна война… И сега на нас продължават от Западна Европа да гледат като на туземци, а ние сме сред най-старите цивилизации в Европа. Няма да намерим скоро такива личности или да съумеем да организираме подобна среща, защото това става с хора. Тази книга ще бъде от голяма полза. Дано СБП намери сили да покаже какво ние представляваме като общност”.
В експозето си Анжела Димчева прочете увода, заключението и акцентира на отделни моменти в трите глави, а илюстрация на нейните твърдения бяха откъси от анкета, проведена с живи участници в Международните писателски срещи.
Анжела Димчева
Няколко думи в заключение
Справедливата оценка на вече отминали исторически събития винаги е била трудна за историците. Това се отнася и за отдалечени, и за близки в диахронен план епизоди. В процеса на изясняване на истината аксиологията като модерна интердисциплинарна наука помага в разшифроването на различните аспекти в оценяването: етическо, естетическо, политико-социално, психо-емоционално. Фактологията, хронологията и документалните архивни единици невинаги отразяват комплексния дух на дадено обстоятелство. Особено това е валидно за прояви с множество участници, каквито са били Международните писателски срещи в София. „Истината може да бъде на дъното на нещата, а също и на върха“ – обобщава Любомир Левчев. Последвалите исторически промени в Европа доказват, че в творческия си генезис писателите не само са пацифисти, те са философите на модерния свят – тяхната прогнозистика е изключително важна за бъдещето на човечеството. Следователно науката и изкуство се припокриват в своите търсения по време на подобни форуми.
Още в началото на 80-те години на 20. век София е наречена от писателите „Литературен Хелзинки“. За столицата на малка България се говори като за стратегически център на политико-културното разбирателство, като за цитадела на уважението към творческата личност, където властва толерантност и единство на мнения, идеи, кодове за постигането на един по-добър живот. Това е много добре формулирано от Пер Вестберг – председател на Международния П.Е.Н.-клуб, в неговото послание до Петата международна писателска среща: „Тъй като нашият континент е заплашен с унищожение, ние трябва да действаме като европейци и да отхвърлим всички тесни национални и идеологически интереси. До голяма степен имаме обща история и култура. Независимо в коя страна на Европа живеем, делят ни само няколко часа път с влак или самолет. Особено за младото поколение, което има сходни вкусове в музиката и модата и еднакви екологични проблеми, границите между Изтока и Запада изглеждат изкуствени като наложена сегрегация“.
Международните писателски срещи в София се явяват част от нематериалното културно наследство на България, което има своето продължение през следващите десетилетия, въпреки че те се премълчават по политически причини. Наложително е да бъде осветлен този период с още свидетелства на живи участници, преди времето да е изтрило техния автентичен глас. Това би било важен документ за новите поколения.
Двадесет и пет години след Шестата международна писателска среща оценката на Любомир Левчев съдържа истини и горчивина от неразбирането на светлата мисия, която го е водила през декадата на тази високоблагородна инициатива: „Ясно беше, че на Софийските световни писателски срещи се отдава твърде важно значение, щом се използваше тихомълком нашият опит, за да се организира западен вариант. Гледаха ни с респект, но ни споменаваха с половин уста. Трябваше ли да се радваме, че ни премълчават, че за българската литература и за българските писатели ни добро, ни лошо, като за умрелите? А ние всъщност не се бяхме още родили за Западния канон. Не ни познаваха и затова не разбираха извън идеологическите предразсъдъци каква е тази „софийска, пък и световна“ среща. Ние си въобразявахме, че правим спасителна пробойна в „Желязната завеса“ на Студената война, а те бързаха да запушат пробойната, като че ли искахме да ги потопим. Толкова ли безсмислен беше нашият утопизъм? Мираж ли е конвергенцията?“
Всяка една стъпка към конвергенция допринася за оцеляване на човечеството. Безспорно изкуството на словото е мощен инструмент за единение и разбирателство между народите, за съпричастие към страдащи човешки същества. Да се работи в тази посока никога не е било излишно.
Не е пресилено да се твърди, че от момента на конституирането на Софийските писателски срещи като знаков политически сигнал към съвестта на управляващите се появява понятието „културна дипломация“.
Днес това е основен термин за алтернативни практики в посока успокояване на регионалната и международна конфронтация.
Културната дипломация в 21. век тушира и негативите на глобализацията, предвид на типологизирането в икономиката и обществените дейности. При определени условия глобализацията „може да доведе до постепенно размиване на границите, суверинитета и ценностите на националните държави“, отбелязва проф. д-р Мюмюн Тахиров, когато говори за културна конвергенция, в която включва понятията „културен империализъм“, „уестърнизация“, „американизация“: „Културите в света стават все по-подобни, глобалната асимилация е в полза на доминиращите групи“.
Глобализацията се засилва особено от началото на 21. век чрез масовото използване на интернет платформите и социалните мрежи. На преден план излиза запазването на автентичната национална характерология, която безспорно е приоритет на словесността. На прага на новото хилядолетие Франсис Фукуяма акцентира на сложните процеси по отношение на идентичността: „Постмодерните елити, особено онези в Европа, живеят с усещането, че са се развили отвъд идентичностите, определени от религия и нация, като с това са достигнали едно по-висше ниво. Но като се остави настрана тяхното непрестанно възхваляване на разнообразието и толерантността, постмодерните хора намират доста трудно постигането на съгласие относно определянето на същността на добрия живот, към който се стремят“.
Издигането на международното сътрудничество и творческото общуване като главна мисия в културната политика на страната ни би трябвало да е образец за далновидност в политическите платформи на днешните лидери – независимо от кой партиен сегмент са избрани.
Модерна България притежава културен потенциал, който не се използва пълноценно. Само когато се осъзнае, че изкуството и културата са нашата непреходна ценност и тя трябва да бъде рекламата ни пред света, ще се усети така необходимото възраждане на нацията ни.
