В поредицата на рубриката „Художник в сянка“ днес ще ви представим един нов артист- Пламен Динков.
Пламен Динков е роден преди 60 години в Благоевград, а детството и ученическите си години изживява във Враца. От 1980г. се установява в София и работи там и до днес. Дървото винаги го е омагьосвало и въпреки че завършва съвсем друго образование, нещата с времето се наместват и вече 35 години се занимава с това, което обича най-много. На всичко в резбата се научава сам, дори първите си инструменти прави без чужда помощ: “Беше трудно, но може би това ми даде възможността да изградя свой собствен стил.”
Известността е като птица – понякога долита сама, друг път я примамваш… С реклама, труд, късмет. Артистът работи за публиката, но голямата тръпка и опиянението Пламен изживява преди това – в безсънните нощи, когато изкуството се заражда в съзнанието и в дните, когато бавно излиза изпод ръцете. Ако получи известност след това би било добре, но да я търси на всяка цена не е негова цел.
Отдавна изложбите спират да го вълнуват. Интересува го само създаването на следващата резба. “Интернет промени всичко и света стана една голяма галерия, изложба, където нещата ти се виждат из целия свят.”
Идвайки в София, Пламен живее в апартамент, където по разбираеми причини свързани с шума може да работи само миниатюра. Това му дава възможността да я овладее, че дори му става любима и до сега. За щастие отдавна вече има къща и ателие в нея, където може на воля да работя колкото иска.
Творенията на Пламен красят цял свят – Италия, Гърция, Франция, Испания, Германия, Русия, Америка и т.н. Гордост за него са дърворезбените кръстове закупени и подарени при посещенията на папа Йоан Павел II и испанския крал Хуан Карлос в България през 2002 и 2003 година. Най-много негови дърворезби се намират тук, в България, в частни колекции и домове.
“И едно тъжно наблюдение – преди време, в началото на новия век новосъздаващата се “аристокрация” правеше имидж, купувайки произведения на изкуствота… Сега вече това явно не е на дневен ред. Работя почти само уникати, отделям много време и стават скъпи за голяма част от тези, които ги харесват. Тъжното е, че колко повече време отделям и става по-хубаво, знам, че става и по-непродаваемо, но това е животът ми и не мога да работя посредствено, за да е евтино…”
В случай, че искат да изнесат свои работи в чужбина, Пламен и други негови колеги минават на комисия, която да се увери, че техните произведения не са “национално богатство”. Той приканва Министерството на културата не само да оценява, а да започне да прави откупи на уникални произведения, струващи си да останат в България. Особено на младите и талантливи творци, защото все повече напускат страната “… И когато ние “динозаврите” си отидем, опростачването на нацията ще бъде завършено…”
Пламен Динков има тефтери и тетрадки с нахвърляни идеи за нови работи. Идеи много – време няма. Той се моли само да има достатъчно от него, както и здраве, за да може да изпълни всичките си идеи.
Често приятели го питат: “Можеше да работиш друго с много по-добро заплащане! Щастлив ли си така?” А той простичко и ясно им отговаря: “Да, аз съм щастлив, изключително щастлив човек! Правя това, което обичам и живея в моя свят, пълен с красота и любов!”
4