Иван ГРАНИТСКИ
Николай Райнов е личност с особено място, с особена аура в културния живот на България между двете световни войни. Още в първата му книга – „Богомилски легенди“ (1912) – просветват искрите на дързък и смущаващ сивото мислене талант, който не желае да се съобразява с инерцията на литературните моди и естетическите щампи. Още тук става ясно, че в българската литература навлиза автор, за когото естетическият бунт и нравственото неподчинение на определени догми не са плод на буйния юношески темперамент, а трайна линия на житейско и творческо поведение.
И съвсем неслучайно младият автор, скрит зад псевдонима Аноним, насочва своето внимание към дълбокия вътрешен смисъл на богомилското учение. Афористично-поетичната наситеност на повествованието, притчово-напевният ритъм на фразата, мелодичността, изяществото и завладяващата експресивност на изображението са само формата на авторовия протест. Протест, който издига богомилството като меч срещу казионното и сивото, срещу силата на мрака и властта на бездуховното, срещу каноните на страха, отчуждението и апатията, които започват да завладяват обществото в навечерието на войните.
Взривната сила на тази естетическа (а по дълбоко закодирания си смисъл и социална) непримиримост литературната ни общественост усеща истински през 1918 година, когато е залята от вълна от творби на Николай Райнов – „Видения из древна България“, „Книга за царете“, „Слънчеви приказки“, „Очите на Арабия“, „Градът“, а малко по-сетне (през 1919 г.) „Книга на загадките“ и романа „Между пустинята и живота“.
Съвременниците на писателя са зашеметени – досега българската култура като че ли не е познавала такава внезапна и яростна, такава разностранна и многопосочна изява на таланта, такова страстно предизвикателство. Обясними са може би в такъв план възторжените думи на Камен Зидаров за първите стъпки на Николай Райнов: „Той навлезе в литературата ни като еретик, като библейски апостол, като предвестник на нови истини и рушител на стари кумири. Той идеше със свои скрижали за изкуството и свое верую за ролята на твореца в живота.“
Действително има нещо еретично в творческото безстрашие и естетическата провокативност на тази личност.
Изумително широк, респектиращ е кръгът на нейните интереси – поезия и проза, публицистика и драматургия, литературна и художествена критика, история и теория на изкуството, философия, преводаческа дейност, фолклористика и народопсихология, живопис и декоративно изкуство, дърворезба и линорезба, графика и книжно оформление и т.н.
В периода между двете световни войни изпод перото на Николай Райнов излизат над 60 оригинални художествени и научни книги. Особено място тук заема капиталната дванайсеттомна „История на пластичните изкуства“, изследване, което и днес впечатлява с мащабността на замисъла си и дълбочината на теоретическите прозрения, както и деветтомната поредица „Вечното в нашата литература“ – своеобразна панорама на художествените търсения в нашата литература от Възраждането до началото на ХХ век.
Като истински подвиг можем да определим и издаването на над 30 тома с преразказани приказки на различни народи от цял свят. Още повече че тук става дума не само за превод и преразказ, но и за досътворяване, за вграждане индивидуалния талант на писателя в света на съответната народна приказка. Като прибавим и значителната преводаческа дейност (да си припомним само „Рубайят“ от Омар Хаям, „Хвалба на глупостта“ от Еразъм Ротердамски и „Така каза Заратустра“ от Фридрих Ницше) – и пред нас се очертава внушителният образ на интелектуалец от европейски мащаб.
Тепърва на нас ни предстои да навлизаме в света на неговите идеи, да откриваме дълбочината на художествените му търсения и експерименти, да се удивяваме от сложността и противоречивостта на характера, от разнопосочните изблици на таланта и енциклопедичната същност на неговата творческа личност. Но сега, когато е изтекъл половин век, откакто той е напуснал скверната земя, можем ясно да си дадем сметка за мястото му в общокултурния живот на Отечеството, за ролята му в духовното развитие на нацията.
По цялостното си значение, по неизтощимата интелектуална енергия, насочена към извисяване на националния ни дух, по първооткривателската си естетико-художествена страст, по високата нравственост на духовните си пориви Николай Райнов напомня за такива фигури като Пенчо Славейков и Гео Милев. Подобно на тях и той жадува да изведе естетическия вкус на българина на по-висока орбита, да надмогне фасулковщината, за която говори авторът на „Кървава песен“ и „На Острова на блажените“, да противопостави на примитивизма и ниската култура образци на художествени стойности.
Говорейки за постоянната духовна жажда на Николай Райнов, за неговите неизтощими и несекващи духовни скиталчества, Георги Константинов много проницателно отбелязва:
„Творбите на Райнов се четат за интелектуална наслада, не е за поука. Те влияят предимно на естетичната ни чувствителност, която раздвижват със своите загадъчни образи и с ритмичната си фраза. Влияят и на мисълта ни, предавайки ѝ едно стремително безпокойство, което вълнува приятно, макар да не достига дълбоки откровения. Те обаче не влияят почти никак на нашата сантиментална сърдечна чувственост. И не само те: общо взето, българският символизъм е безсърдечен, интелектуалистичен, често и безжизнен. Положителните му качества са почти изцяло само формални.”
Друга важна отлика на Райнов е неговата удивителна работоспособност.
За двадесет и пет години той е публикувал над 50 книги – явление твърде рядко за духовните възможности на нашата рано уморяваща се интелигенция. И всички негови книги – дори и превежданите и преразказваните приказки – носят белега на неговия ярък език, на неговата културна воля, на личността му. Но понякога, като го чете, човек добива впечатление, че Райнов работи заради самата работа, работи сляпо, оставяйки самото трудолюбие да определи и осмисли целта му. Той няма време, а може би и не желае, да се съсредоточи над няколко само проблема, за да ги направи свои, да свърже мисълта си само с тях. Увлечен в непрекъснато дирене и разкриване на чужди и свои ценности, той робува на случайни хрумвания, отклонява се подир внезапни просветления на мисълта си и тъй се заплита в лабиринт от проблеми, които затъмняват основните осветления на неговите видения, а след туй затъмняват и неговия собствен вътрешен лик. Неусетно и неизбежно, при липсата на център в духовните дирения, Райнов става еклектичен, загубва се в чужди светове и гледища. Това, което е също така твърде характерно за нашия символизъм, личи най-силно в Райновата дванадесеттомна история на изкуствата. То говори за слаба устойчивост в идейните позиции на символистите (те често заявяваха, че всяко истинско изкуство е символистично). Но ако Райнов се изгубва в широките възможности на своя интелект, които го правят и еклектичен, други, по-слаби от него, диреха направо чуждите образци. Неслучайно у нас се развилня едно опасно плагиатстване тъкмо по времето и в средите на символистите.
Райнов не се обезличава в своите непрекъснати лутания из чужди духовни светове.
Там той знае да намери себе си. А това е белег за силата на неговия творчески дух. В разкази, романи и стихове, в статии, монографии и обстойни научни издирвания, както и в пресъздаванията на народни приказки Райнов оставя дълбоките ярки следи на своята култивирана, изискана естетична чувственост, на своя богат интелект, на своя стил. Този райновски стил е едно от ценните богатства на нашето младо изкуство. Той отбелязва една от най-решителните стъпки напред в развоя на българското художествено слово след Пенчо Славейков и Яворов.“
Ако Пенчо Славейков и малко по-късно Гео Милев искат да европеизират ценностната система на българина, да оплодят националната ни култура с модерните естетико-художествени пробиви на европейския дух, Николай Райнов обръща поглед към другия херкулесовски стълб на познанието и вдъхновението – към Изтока, към източната философия, литература и изкуство. И без съмнение в тази насока усилията му имат приносен характер.
Зад единството и духовната монолитност на тази личност се крие сложна и противоречива вътрешна еволюция. И парадоксалното е това, че тъкмо неговото творчество, което някои критици и литератори квалифицират с термини като естетизъм, субективизъм, езотерични внушения и т.н., отразява реалистично пулсациите на общественото съзнание между двете световни войни; носи много повече социална информация, отколкото съчиненията на редица „чисти“ реалисти. Особено проличава това в белетристичните произведения на Николай Райнов след трагичните 1923 и 1925 година. Ярък пример тук може да бъде разказът „Музика“, публикуван в Гео-Милевия „Пламък“, както и сборникът с разкази „Сиромах Лазар“.
За Николай Райнов формата никога не е имала значение сама за себе си, а само като израз, като одежда на определена естетическа или философска концепция. Ето защо, ако в ранните му творби екзотичното и експресивното, а понякога даже и мистичното са дреха на определено нравствено несъгласие и съпротива срещу вълните на отчуждението, срещу апокалиптичните и катастрофичните настроения и песимизъм (след националните катастрофи и ужасите на войната), логична е по-сетнешната еволюция на твореца към други естетически форми. Авторът просто започва да приземява нравствения си ригоризъм и да го облича в по-реалистични образи, той започва да изостря социалното си чувство, да фокусира своя поглед на художник върху конкретните обществени противоречия и конфликти на времето.
Оттласкването от някои похвати и форми на модернизма или по-скоро тяхното социализиране, движението към глъбините на народностните внушения е недвусмислено показано от самия Николай Райнов в негова статия, поместена във в. „Южно небе“ на 19 януари 1924 г.: „Модната сухо естетическа формула „изкуство за изкуството“, която беше завещал на книжнина и пластични изкуства довчерашният импресионизъм, се вече не чува. Явно е, че изкуството не може и не бива да стои като откъснат факт, отчужден от другите прояви на общокултурния живот… Художникът е толкова отговорен пред бъдната история, колкото и политикът, общественикът или създателят на философска система.“
Логиката на вътрешното развитие на твореца, разгръщането на неговите нравствени принципи за честно и безкористно служене на народа съвсем естествено водят до тази позиция. Позиция, която, разбира се, няма да се хареса на привържениците на социалната стерилност и надоблачните, чисти художествени внушения. Тогава апологетите, които преди възклицават и се прехласват пред блестящата форма и оригиналност на изказа, изведнъж се превръщат в хулители, в отрицатели на цялото творческо дело на писателя. Те могат да забранят юбилея на твореца и мислителя (през 1939 г.), но не могат да спрат логиката на неговата вътрешна еволюция.
Целият живот и творчеството на Николай Райнов (само литературното му наследство обхваща над 80 тома!) доказват с каква последователност и упоритост той изгражда единството на своята личност – единство, почиващо върху идеята за несекващото нравствено самоусъвършенстване и неподчинението на насилието, на бездуховността, на властта на филистерството.
Много точно и проникновено неговата нравствена неподчинимост ни предава Богомил Райнов в „Тютюневият човек“: „Той ненавиждаше заможните среди, които наричаше „света на бакалите“, презираше благообразните им порядки, не пишеше писма, не отговаряше на честитки, не пращаше никому книгата си с посвещения и страшно мразеше да ходи по гости. Гавреше се с духовенството, подиграваше се с царя, с генералите му, с професорите министри или кандидати за министри – по онова време те бяха много, а Хитлер още от годините на появата му наричаше „бояджията“.
Нека припомним още един фрагмент от мемоарната книга на Богомил Райнов, който ни предава изключително задълбочена психологическа характеристика на личността на Николай Райнов: „За Николай Райнов наистина би могло да се каже, че беше в известна степен непроницаем човек, но съвсем не в маниера на тези индивиди, които се стремят да се обгръщат в атмосфера на загадъчност и изключителност. Неговата „непроницаемост“ бе естествена последица на характера, на суровото възпитание в семинарията и на известни професионални привички. Беше от хората, които говорят малко, защото мислят много. Ако не се случеше да го заприказваме за нещо, целият ден можеше да мине в мълчание. Това не го притесняваше, напротив. Лицето му беше затворено и безизразно, освен за ония, които отблизко го познаваха и можеха да отгатнат по едва доловими признаци кога е в добро настроение, кога е угрижен и кога е просто потънал в мислите си. Рядко гледаше в упор събеседника си, но незабележимо и внимателно го следеше с крайчеца на окото. Ако пък събеседникът се бе натрапил в неподходящо време, Стария невъзмутимо продължаваше да пише, като отговаряше с „да“ и „не“ на едва дочутите въпроси или от време на време избъбряше по някое „тъй ли?“, додето натрапникът си отидеше.
Мълчаливостта и изразът на съсредоточеност у баща ми се тълкуваха от някои хора като признак на високомерие и студенина. Той наистина не обичаше да пилее чувствата си и не държеше да ги изразява не защото му липсваха, а защото смяташе, че чувството е нещо, което трябва да се уважава и да се пази от словесно опошляване. Израсъл в немотия и лишения, Стария не можеше да отмине с безразличие дори най-баналните форми на чуждо нещастие. Когато се движеше по улицата, имаше обичай да гледа право пред себе си, сякаш не вижда нищо наоколо, но това не му пречеше да зърне свилия се на някой ъгъл просяк.“
Струва си непрекъснато да се вглъбяваме в суровия и непримирим и едновременно с това нежен и светъл образ на търсача на художествената и социалната правда Николай Райнов.
