99 години от рождението на БЛАГА ДИМИТРОВА

БЛАГА  ДИМИТРОВА (2 януари 1922 – 2 май 2003)
БЕЗ ЛЮБОВ
Без любов от днес нататък ще живея.
Независима от телефон и случай.
Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.
Няма да съм бледна подир нощ безсънна –
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън земя от мъка да потъна –
но и няма да политна към небето.
Няма да съм лоша – но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява – но далече
няма да ми се отваря цял простора.
Няма вечерта да чакам изтомена –
но и утрото за мен не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена –
но и няма да изгарям над жарава.
Няма да заплача на жестоко рамо –
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само –
но и всъщност няма вече да живея.
1958
БЯХМЕ НАЙ-БЛИЗКИ
Искаш със теб да останем добри познати.
Как да разбирам това?
Длани, които до болка се стапяха сляти –
да се здрависват едва?
Погледи, дето до дъно се пиеха жадни –
леко да се поздравят?
Устни, които се пареха безпощадни –
дружески да си мълвят?
Не, ний не можем да бъдем добри познати.
Няма среда в любовта.
Бяхме най-близки… Затуй отсега нататък
ще сме най-чужди в света.
1959
ARS POETICA
Всяко свое стихотворение
ти създавай като последно.
В твоя век, наситен със стронций,
зареден с тероризъм,
литнал с ултразвукова скорост,
все по-внезапно идва смъртта.
Всяка своя дума изпращай,
както сетно писмо пред разстрел,
врязан зов в зида на затвор.
Нямаш право ти на лъжа,
даже на малка игра красива.
Няма просто време да имаш
свойте грешки сам да изправиш.
Лаконично и безпощадно
всяко свое стихотворение
с кръв написвай като прощално.
1966
КРАЯТ
По една случайност
(или по чия ирония?)
краят на живота ми съвпада
с края на хилядолетието.
Тъй дотлява водно конче
в гаснещия ден.
Но дали с последен поглед
бих могла да зърна
как се издимяват
кладите хилядолетници:
Дим – утопии.
Дим – схоластики.
Дим – реторики.
Дим – оракули.
Дим – разколи.
Дим – безумства.
Дим – фантоми.
Дим – фанатизми.
Дим – фатализми.
дим – изми, изми, измет…
И с дима нагоре
към вечното безмълвие –
моята молитва:
– Хилядогодишно пепелище,
люлчице!
Нека пак от теб изхвръкне
дяволска искра –
този щур човекофеникс.
Пак да лумне огън
от любов…
И пак ли?
23 ноември 1995

 

Блага Димитрова е родена на 2 януари 1922 г. в Бяла Слатина, израсла е във Велико Търново, но по-късно семейството се преселва в София, за да завърши тя елитната І девическа гимназия (на ул. „Цар Шишман“) в класическия отдел с изучаване на латински и старогръцки (1941). Затова след години успява да преведе „Илиада“ от Омир (1971). Едновременно с това взема уроци по пиано при проф. Андрей Стоянов и стига до изпълнение на клавирните сонати на Бетховен.

Завършва славянска филология в СУ (1945) и след това защитава дисертация на тема „Маяковски и българската поезия“ (ЛИ „Максим Горки“, Москва, 1951).  Започва да пише стихове отранои публикува (от 1938 г.), когато е студентка, в сп. „Изкуство и критика“ (1943). Пише поезия, проза, пътеписи, книги за Виетнам, критико-биографични изследвания за Багряна. Издала е много книги с поезия, стиховете й са преведени на 23 езика. Работи като редактор в различни вестници, списания, издателства. Занимава се с преводаческа и обществена дейност, съставя антологии. Първият й роман – „Пътуване към себе си“ (1965), прави впечатление с отказ от тогавашната стилистика. След това се появяват романите „Отклонение“ (1967, по него е заснет и филм с актьори в главните роли Невена Коканова и Иван Андонов), „Лавина“ (1971, също филмиран), „Лице“ (1981), „Урания“ (1993), „Глухарчето“ (1996). Издава изследванията „Младостта на Багряна и нейните спътници“ (в съавт. с Й. Василев, 1975), „Дни черни и бели. Ел. Багряна – наблюдения и разговори“ (в съавт. с Й. Василев, 1975); 

Носителка на много награди: за преводи на А. Мицкевич от полския П.Е.Н.-клуб (1977), „Лундквист“ за преводи на шведска поезия, Хердерова награда (1991).  Нейни произведения са филмирани, драматизирани, превеждани на много езици. 

През 1988-89 г. се включва в дисидентското движение, дава изявления по радиостанциите „Свободна Европа“ и „Дойче Веле“,. Тя е една от учредителките на Комитета за защита на Русе (1988) и на Клуба за гласност и демокрация (1988); участва в ръководството на СДС, на фондация „Отворено общество“; председател на Свободно поетично общество; народен представител в 36-то ОНС. Избрана е за вицепрезидентка на България (1992), но подава оставка след две години.

Романите й са преведени на почти всички големи езици, а тя е превела „Пан Тадеуш“ от Мицкевич (1969), стихове от лауреатката на Нобелова награда Вислава Шимборска, както и много други автори от цял свят.

Умира на 2 май 2003 г.