Наталия Делева е един уникален автор поради няколко причини: стълът ѝ на писане, изкусното владеене на думите, както и сърцето и душата, с които пише, защото тя ни кара да „прогледнем“, за „уж“ видните за нас неща.
Макар романът ѝ „Невидими“ да е дебютен, той успя да се докаже на литературната сцена с много отличия, като получи номинация на литературния конкурс „Развитие“ през 2016 г., взе съпътстваща награда в категория проза за дебютна литература „Южна пролет 2018 г.“ и номинация за „Роман на годината на 13 Века България 2018“. Авторката e ѝ съставител на книгата „Имало едно време/Once upon a time“, проект за детски приказки с илюстрации към тях от седемнайсет блогъри и техните деца, в помощ на Save the Children, UK.
В момента Наталия е специалист по Дигитален маркетинг в Лондон, за това срещата ни е чрез имейли, с обещание за продължение на разговора ни в София, след месец. Пред Sofiapress тя разказва за „невидимите“ хора, които ние често срещаме в ежедневието си, но не им обръщаме нужното внимание, а често дори се правим, че не съществуват. Но те съществуват и са навсякъде. Ние също, може да бъдем на тяхното място и да изпаднем в тяхната ситуация. А може би и ние сме „невидими“ за някого, или искаме да се скрием поне за малко от света, и да изчезнем от погледите на всички. Един различен прочит на „Невидими“ и Наталия Делева в интервю за Sofiapress.
Кои са „невидимите” и защо са такива?
„Невидимите” хора, за които разказвам в книгата, са не по-различни от мен и теб, но са най-често хора с по-малко късмет. Да, това е може би най-голямата несправедливост: „невидимите” са такива не поради личен избор или тяхна грешка, а поради чисто и просто лош късмет. Защото, ако помислим, всеки един от нас може да изпадне в такова състояние на невидимост – било то да загубиш работа и смейство, да останеш без дом или, да не дава Господ, след инцидент, да останеш прикован към инвалидна количка. Остаряването също е вид избледняване (особено в очите на управляващите), често стигащо до невидимост в обществото. Хувабо е да си спомним за това, когато подминаваме протегната ръка – в най-общ смисъл.
Защо реши да напишеш тази книга? Тя може ли да накара обществото да отвори очи за хората, които ти наричаш „невидими“?
В някаква степен книгата беше „написана”, преди още да започна да работя по нея. Имам предвид, че историите бяха в мен години наред. Докато живеех в България и работех като репортер, имах начин да говоря за тези невидими хора. Но по-късно, живеейки в Лондон, трябваше да потърся друга форма за техните истории. Къкреха, като боб чорба на бавен огън и си чакаха времето.
В „Невидими” разказвам за един екперимент на Амнести Интернешънъл Полша, според който само четири минути са нужни, за да поискаш да чуеш историята на Другия и да го приемеш. Ако една от вмъкнатите истории в „Невидими” се чете за няколко кратки минути, се надявам да провокира същия ефект.
В ежедневието си често ли се спираш пред „невидими“ хора, за да разбереш историите им?
Няма нужда да се спирам пред тях; в състоние на постоянна чувствителност съм. Ако човек има очи и уши за тези истории, те непременно стигат до него.
Опитваш ли се да се поставиш на тяхно място?
Не бих могла да напиша „Невидими”, ако преди това не се бях поставила на тяхното мято. Всяка история е емоционално изживяна. Влизах в кожата на всеки един от героите и пишех чрез него.
Кой според теб е верният път към толерантността?
Желанието да погледнем другите в очите и да пожелаем да ги чуем. Да бъдеш в това състояние на чувствителност, за което споменах. Когато осъзнаем, че някой е различен от нас, да приемем това за нещо хубаво. В България се страхуваме от хората с друга религия или друг цвят на кожата, например, но ако се замилсим колко от тях познаваме лично, едва ли ще са много. А и има едно негласно правило – „комшията ми е различен, да кажем, мюсюлманин, но той е свестен; аз говоря (с лошо) за другите. А кои са тези други? – Реално това са същите хора, нечии други комшии, с техните тъги, с техните радости, с техните истории.
Това, което научих през последните години в Лондон, е че от всички религии и цветове на кожата има хора, които ще се опитват да мината системата, както и таква, които с добротата си ще оставят следи в теб. Научих се да не обобщавам, а да търся човека много по-дълбоко. Съседите ми са с различен от моя цвят на кожата; когато се преместихме да живеем до тях, ни посрещнаха с шепа череши от дървото в градината им; аз пък им дадох от моето домашно кисело мляко. И ние, и те имахме желание да научим повече за другите. Едни от най-прекрасните съседи, които някога съм имала.
Как би сравнила „невидимите“ хора в Англия и в България? Къде са по-видими?
Не ми се иска да сравнявам по този начин или да правя обобщения. Невидимите хора са еднакво невидими навсякъде по света. Разликата, която аз виждам, е по-скоро в средата, т.е. в начина, по който нещо се прави, за да са по-малко невидими. Харесва ми това, че дъщеря ми обичаше да гледа детско предаване, в което водещата бе с една ръка. Беше й от любимите водещи – невероятно лъчезарна и забавна. Опитвам се да си спомня дали съм срещала водещ на предаване в България с физически проблем…
Понякога искало ли ти се е да станеш невидима за всички? И как си успявала да се скриеш?
Толкова често ми се иска да съм невидима за другите! Друг тип невидимост е това – ключ към свободата да си себе си, без фалш. Когато си видим, е нужно да следваш социални норми, да се държиш по начин, който е приемлив в конкретната среда. Обществото изисква да се държиш като победител, ако искаш да те приеме, ако искаш да успееш. Но да успееш в какво? (Това за успешността е тема на друг разговор).
Не успявам да се скрия и все още не съм намерила магическите думи, с които да стана невидима, но моят начин да бъда свободна, е да съм по-често сред свои хора. Тогава съм най себе си.
Често ли се връщаш в спомените си за детството? Какво най-много ти е липсвало тогава?
Когато бях малка, исках да порасна колкото може по-бързо. Но да, колкото повече се отдалечавам от детството ми, толкова по-често се връщам към него. Растях по времето на комунизма и посткомунизма. Майка ми е човекът, който направи така, че никога нищо да не ми липсва. Ако съм се чувствала зле, е била до мен, за да ме утеши. Като нямаше пари за лакомства, правеше домашен течен шоколад или бяло сладко – още помня вкуса. Но моето детство беше трудно, така че се връщам към него със смесени чувства. Не съжалявам – всяко нещо, което ни се случва, ни прави такива, каквото сме. Така че по-често дълбая назад във времето, за да науча повече за себе си, за това, което съм сега.
В книгата си „Невидими“ ти пишеш: „Когато хората или нещата се променят, тази промяна остава невидима за наблюдаващите отстрани.“, ти как забелязваш промените?
Помня как, като бях съвсем малка, дядо ми ме качваше на черешата с една кошничка, за да си откъсна сама. Там, между клоните и листата, беше моето скривалище – аз виждах всичко, но мен никой не ме забелязваше. Понякога оставах там с часове, или поне на мен така ми се е струвало тогава. Всичко изглеждаше различно отвисоко – виждах целия двор, чак до края на лозето. Когато слезех на земята, нещата се връщаха по старому.
За да се забележи промяната – в неща, процеси или пък хора – обикновено е нужна дистанция; трявба да мине време. От кулата на настоящето по-лесно се вижда миналото в неговата цялост.
Онлайн кампанията „Сподели история на невидим човек” вдъхнови ли те с още истории? Ще напишеш ли втора част на тази книга? И замисляш ли да напишеш още книги с подобна тематика?
От истории на невидими хора се вдъхновявам постоянно. Всеки от нас има своя история, която, докато не бъде разказана и споделена, остава невидима за другите. Докато пишех „Невидими” подбирах такива, които да засегнат проблеми на различността, на страха (обикновено ирационален страх) от това да приемем другите. Искаше ми се, без да стереотипизирам, разбира се, да обхвана възможно най-голям диапазон от различности и невидимости: като започнем от децата в Домовете, през хората с физичести и умствени увреждания и стигнем до бежанците, които не спират да поляризират обществата – всъщност не те самите, а медиите и политическия дискурс в държавите. Но историите са навсякъде и са толкова различни, че нито „Невидими”, нито още една книга биха могли да ги обхванат в пълнотата им. А и не това е целта. Да провокирам стереотипизирането – това е пластът, който ми се иска да разместя поне мъничко.
В момента пиша нещо, което пуска светлина върху темата за семейното насилие. Може да се приеме като продължение на една от историите в „Невидими” от тематична гледна точка, но връзка между двете няма. Ще спра дотук обаче.
Ако желаете и вие да споделите история за „невидим“ човек, или да прочетете и други подобни истории, можете да се присъедините към кампанията „Сподели история на невидим човек” в Instagram, като използвате хаштаг #невидими.
Comments are closed.